Лена

Стани ми, Лено, отвори,
чимшировите вратици.
Голем ти хабер носиме –
либето ти сме заклали,
тебе сме на чоп хвърляли,
ти се си на мене паднала.

Още от зарана времето беше нефелно. Треще, гърме над Пенето, ма дъжд нема. Само едни дрипави облаци почнаха да се влачат по билото и се влачия така чак до обед. После прикапа малко, ма нещя да валне убаво, а земята се беше спекла на камик и така се беше напукала, че кутрето си можеш да вовреш – добре щеше да и доде, ма нещя…

А облаците се ветреа по връовете чак до заник. Старите ора викат, че кога така се закротат по Пенето – много дъжд ше се изсипе. Лена се чуди до обед- да полива ли или да чека да го полее свети Илия, ма като сготви за вечера и вече немаше друга работа , та немаше какво да я заглавичква и акъла и се към  Иван бегаше – фана я яд и рече да полее, та да свърши некаква работа и да престане да се ядосва и на нея си и на ивановите дертове.

Па то си беше за яд – колко пъти вече в селото идваа да го дират. И аскер пратиа, две недели изкараа по мерата, чумата да ги тръшне, Ма не смеяа да се качат по високото в гората, оти знаят що ги чека там. Преди три годин па така беа пратили войска и само половината си тръгнаа от селото, а другата половина – липсаа. По един, по двама, през ден-два. Занема ги и сички знаяа оти се затриа – Иван ги причекваше с дружината и ги ловеше един по един – знаяа сички из селото, ма никой гък не каза, оти ги беше страх да не ги занема и тех, ако си отворат устата.

Тогава аскера се върте из село – воз село бая време. Що можеа да награбат – награбия, що може Иван да земе от утрепаните турчоля – върна на ората. Ма, сичко така и не се намери. А и доста мирни ора беа мъчени, един-двама си отидеа без време, неколко момета беа почернени и това Иван и дружината му немаше как да върнат.

Често из селото и поричаха с половин уста, че ако го немаше нейния любовник – по арно щеше да се живее. Лена само свиваше вежди и дигаше глава. Дума не обели срещу Иван. От пет годин му беше изгора, търпеше и чекаше и само тя си знаеше що и е.

А Иван не беше лош. Редко се весваше у селото и се по темно, ма се гледаше по ора абер да прати, че е жив и здрав, че не требе да го мисли, че ше се прибере тия дни. А кога по-много го занема – ше прати некой от неговите авери с пари и да я провери – добре ли е, зле ли е, има ли нужда от нещо.

Лена живееше само с една стара тетка – немаше ни майкя, ни баща – в една чумна година се затри целата и рода. Тя остана сама с тетка и Грозда, оти по време на чумата те двете одиа до Цариград при чича и Стефан, да си накупува Лена от там чеиз. Купи го, та се не виде – остана сам-сама. Като се върна селото беше опустело. Имаше празни къщя. Кучетата даже се свиваа и скимтеа зад оградите, а по улиците нема с кой една дума да си речеш. Пусто и страшно.

Госпожица Лена излезе пред портичката на старата къща и се огледа. Улицата беше празна, пейките край дуварите – изоставени, даже обичайните палета, котета, пилци и патета, които се щураха из буренаците по крайщата и – и тях ги нямаше. Над улицата прижураше огромно августовско слънце, жужаха само две-три мухи, нападнали изхвърлените костилки от сливи, които вероятно децата бяха откраднали сутринта на път към училището и после ги бяха изяли в междучасието. Лена си спомни как някога и те с Иван обикаляха покрайнините на градчето. Спомни си как се целуваха в бустана на Гочо, а дядото, който го пазеше, реши, че са крадци и ги погна. Голям бяг удариха тогава – дядото беше куц, но имаше две хрътки. Още настръхваше цялата като чуеше отривист кучешки лай. Но, пък после, край езерото… Всеки път, когато минаваше с учениците си край езерото, а това лято често се случваше да го правят, госпожица Лена се усмихваше и сякаш цялата засияваше. Учениците и мислеха, че водата е виновна за това изумително преобразяване на младата им учителка, която инак беше твърде строга и хладна, но истината беше друга – не водата, а спомените за дланите му, за устните му, за смеха му я правеха такава – сияеше госпожица Лена.

Но такава сияйна тя биваше рядко – обичайно бе хладна и пунктуална и с учениците и с родителите им.

А хората в градчето бяха мили и приветливи, но с нея внимаваха – всички знаеха чия любовница е – Иван Делев, беше име, познато на всички. Контрабандист, изпечен гешефтар, човек на ръба на закона, който използваше военното време и трупаше несметни богатства от какви ли не безчинства с гръките си аверии от тая , и от другата страна на границата.

Преди година Лена стана учителка в малкото градче, за да е близо до него. Рядко го виждаше, той все беше зает. Все имаше нещо за правене. Но тя от много време вече не очакваше нищо и не искаше повече. Просто да е до него. Когато може, колкото може.

Лена пресече улицата и влезе в двора на къщичката, която Иван и беше купил. Къщата беше малка и само тераската с много мушкато и латинки по крайщата я правеше да не изглежда грозна и схлупена, но огромен дувар като крепостна стена я ограждаше от всички страни и не даваше и  пиле да прехвръкне. Иван пазеше своето. Лена бутна портата и още с влизането в двора, разбра, че нещо е станало.

Лена хлопна вратата на колата точно под носа на бодигарда и трескаво започна да рови из дамската си чанта. Пак разбра в последния момент, че Иван заминава за Кайманите, и той пак не благоволи да каже нито кога ще се прибере, нито какво смята да правят с детето, което тя се опитваше да осинови вече година.

Имаше всичко, имаше дори Иван Смилов за съпруг, но страшния подземен бос не можеше да има единственото нещо, което Лена неистово желаеше – Иван не можеше да има собствено дете. Тя всячески се опитваше да го накара да си осиновят, но той все намираше начин да изчезне, точно когато нещата стигнеха я до ходене по домове, я до разговори с адвокати или социални работници. И все нещо се проваляше, защото него го нямаше.

Вечно го нямаше.

Лена беше бясна, идеше и да издере очите на тъпото копеле, което уж я охраняваше, а просто и го бяха сложили да я наблюдава и да докладва на мъжа и – какви ги върши тя.

Най-после намери телефона и се опита да се свърже с него. Отговори и секретаря. Беше го изключил. Вече беше в самолета. Дори не и спомена, че смята да пътува.

Хвърли телефона на седалката, изрови цигара и запали, за да и мине – така и беше причерняло, че…

Таман се стамни и некой чукна на портичето. Лена скокна и превари старата си тетка. Излезе на двора и викна на псетата да траат. По темно тя залостваше вратат и пускаше кучетата,  Та ако некой смееше да застане на вратата – беше или Иван, или некой негов човек.

–         Кой е – попита Лена.

–         Свой – чу се от другата страна.

–         Не разлайвай псетата, че ше им усетиш зъбите – закани се Лена – кой си?

–         Нищо нема да ти стора – чу се – само да ти кажа, че Иван го утрепаа.

Пред терасата имаше мотор, но Лена не беше чула мотор да минава по улицата. Стана и чудно, че никой не я е повикал. После видя петната. Усети мириса на кръв и краката и се подкосиха.

Лена тъкмо палеше цигара, когато бодигардът и се хвърли към колата, скочи на волана и бясно подкара джипа. Удари се в облегалката на предната седалка, изгори се със запалката и в мига, в който посягаше да го халоса с чантата, Лена осъзна, че неразбираемите думи, които той повтаря са „Взривили са го, взривили са го”

Публикувано в недовършени. Постоянна връзка.

6 коментара по Лена

  1. deni4ero каза:

    жено … поклон! Невероятно е! Лашкаш ме кат езеро стара ладия – бива ли таквиа работи?!!! И недовършено! Бърже към лисата и молива! Бърже!

  2. зори каза:

    ха-ха – мисля да си остане недовършено, жено, и благодаря

  3. deni4ero каза:

    е, същото и с моя поп 🙂

  4. зори каза:

    аааааааааааааааааа, така хич не сме се разбиралиииии

  5. deni4ero каза:

    ох, че си звяр … много страда тоя поп … има нахвърляни изтезания за него, ама чакат да узреят до тогава го пиши в графата ‘недовършено’ 😛

  6. зори каза:

    ииии, супер – така може

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *