Момичето

Дано ле, голям гяволе,
не ситни ситно пред мене,
не дизай мъгли прахове,
не ми задавай ядове,
че мало ли са моите,
къде че денем твоите?

Сутрин слънцето запалваше прозорците и. Тя се появяваше минута след това, рошава, само по една раздърпана тениска, отваряше прозореца, слънцето продължаваше по пътя си, а тя  изчезваше някъде във вътрешността на апартамента. Живееше сама – не беше видял никой, а ритуалът по утринното надничане в прозореца и траеше от доста време. Започна някъде в началото на пролетта. Времето още беше мръчкаво и навъсено, нямаше и помен от затопляне. Хората се гушеха в зимните си якета и бързаха да се махнат от студените улици. Бързаха към топлото. А при него не беше топло. Имаше парно. Имаше климатик. Веднъж, в пристъп на загриженост, майка му купи дори и два маслени радиатора, който от тогава събираха прах в двете стаи на жилището му.  Просто не се сещаше да ги пуска. Не, че пестеше, но… Прибираше се късно. Живееше сам. Вършеше своите си неща, преспиваше и излизаше. В леглото беше достатъчно топло, а след казармата беше се научил да понася студ и жега, да не се мръщи на храна и да заспива за секунди. Двадесет години след получаването на тази школовка, навиците му си оставах непроменени. След работа, слушаше музика, свиреше, пишеше, понякога чистеше или готвеше, тренираше. Вършеше стандартните си нещата. Нямаше нужда от много. Беше жилав, силен и непретенциозен. Харесваше простите неща, простата храна, простите удоволствия.

Работеше много. Винаги имаше нещо за правене. Времето рядко му стигаше. Толкова много неща искаше да направи.

Не беше саможив, но така се получи. Преди 5 години последната жена, с която живееше, си тръгна заради жената, която нямаше никакво намерение да живее с него, но не се посвени да обърка живота му, просто защото беше свикнала да взима  всичко, което и хареса. Освен това принцесата бързо се отегчаваше от новите си придобивки. Заряза го и замина на специализация. След нея той си забрани да се влюбва. Жените го харесваха, той беше мил с тях. Вземаше колкото може и продължаваше. Сам.

Момичето се появи в живота му случайно.

Слънцето му я показа.

Събуждаше се, за да я види сутрин.

Това продължи повече от месец.

После той замина в командировка.

Когато се върна – слънцето вече изгряваше по-рано, а прозорците и вече не пламтяха сутрин.

Нея я нямаше.

До средата на лятото често поглеждаше към отсрещния блок. Все чакаше тя да отвори прозореца. После животът продължи. Без нея.

До тази сутрин.

Пак беше пролет, слънцето пак пламтеше върху стъклата и тя отвори прозореца…

Публикувано в недовършени. Постоянна връзка.

Един коментар по Момичето

  1. deni4ero каза:

    eeeeeееееех …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *