като едно време

Девойче, жива раздело,
ка щем се ние разделим?
На сърце си ми легнало
като две могли на поле,
като две звезди на небо!
– Тихият ветрец ще вейне,
моглите ще се разбегат,
ясното слънце ще грейне,
звездите ще да угаснат –
ще дойде жива раздела!

Когато се роди дъщеря им и цялата рода се юрна да им се меси, всички искаха бебето да при тях и бабите за малко да си извадят очите една на друга. Ина само изчака да я изпишат от родилното и изгони всички. Когато запорираха активите на фирмата, Ина остави всичко, дори детето заведе при свекърва си и денонощно стоеше в офиса. Измъкна ги от банкрут, а след година вече вървяха към поглъщането на най-големия си конкурент. Когато му откриха болестта, Ина се превърна в лекар – знаеше всичко за лечението, тероризираше лекарите и сестрите, местеше го от клиника в клиника, направи чудеса. Дъщеря им, която отрасна при баба си, казваше, че не лекарите са го излекували, а майка и е уплашила болестта – обвиняваше майка си за проблемите си.  Не беше далеч от истината и за двете. Ина можеше всичко – какво беше за нея една болест, а детето израсна почти без родители – постепенно се отчужди от тях и заживя с баба си. Когато майка му почина и дъщеря им замина да учи в Англия, той знаеше, че тя просто избяга от тях. Беше ядосана на вечните му отсъствия, а Ина направо я вбесяваше.  Ина, която гонеше болести, Ина която можеше всичко.

Само едно не и се отдаваше – някъде по пътя любовта им беше кривнала по друг път,  дори Ина не успя да я върне. С годините той все по-често се питаше дали тя изобщо опита да запази връзката им.

Когато се разведоха, всичко премина тихо като по план – Ина имаше план за всичко. Дъщеря им вече беше студентка, беше отчуждена от техните драми, имаше свои мечти. Прие го почти безболезнено.

Продадоха къщата, която бяха строили заедно. В нея заживя някаква певица. Всеки си купи ново жилище и започнаха да пътуват сами към фирмата, но тя си  остана обща. Свикнали бяха. Той разчиташе на Ина, тя му вярваше. Нямаха нужда от излишни усложнения. На двадесетата годишнина на фирмата им, а не на брака им, Ина му подари часовник с надпис „На моя верен рицар”. Жегна го тоя надпис, но носеше часовника всеки божи ден – носеше го и се опитваше да не мисли за надписа, но не само, че не му се отдаваше, а и все по-дълбоко затъваше в болката и негативизма.

Обаждането от полицейския участък помете горчилката и разочарованието му, накара го да се събуди и да действа. Билети имаше за следващия ден, но той нямаше толкова време – замина за Париж, от там до острова беше близо.

Не мислеше, че може да направи нещо подобно – просто захвърли всичко и след 12 часа прегръщаше дъщеря си, която чакаше започването на операцията на съпруга си. Катастрофата беше отнела два живота. Дъщеря му беше жива, защото седяла на задната седалка, за да не измачка огромните поли на дизайнерската си вечерна рокля. Починали бяха мъж и дете от колата, която ги беше връхлетяла след загуба на контрол от страна на починалия шофьор, съпругата му и второто дете бяха зле, но лекарите даваха добри прогнози.

Дъщеря му беше в ступор, застинала на една болнична пейка в прекрасния си тоалет – отивали на бал, все още беше издокарана, нелепо елегантна – малката му дъщеря, омъжила се ненадейно преди два месеца, сега седеше в коридора на болницата и чакаше да разбере дали ще остане съпруга или ще се превърне във вдовица.

Чак когато я прегърна, се сети, че не е казал на Ина. Бившата му жена беше останала в неведение. Представи си как ще се вбеси и колко жлъчни коментари ще трябва да понесе. От тази картина му се пригади. Просто не желаеше да я вижда, да я чува, да е край него. Дъщеря му беше добре, той щеше да се погрижи, всичко щеше да се оправи. Той щеше да се справи. Без нея.

Прегърна малкото си момиченце още по силно и тъкмо щеше да каже нищо успокоително – тя попита: „Къде е мама?”

Излъга – каза и, че пътува, обеща, че ще дойде, скоро, съвсем скоро. После я остави за малко, говори с лекарите и разбра, че операцията на зет му ще продължи поне 3-4 часа, нареди на секретарката си да съобщи на Ина и се върна при дъщеря си.

В първия час тя му разказваше как се е случила катастрофата, а той си представяше как Ина пътува към летището – спомни си, че може да успее да хване самолета от София, който за него беше твърде късен.

През втория час научи за проектите на зет си – момчето беше дейно и явно обичаше дъщеря му, но сега нямаше сили да слуша хвалебствия за един непознат – секретарката му се обади и съобщи, че Ина вече лети към тях. Имаше още малко време преди сблъсъка .

На третия час един лекар излезе да вземе съгласие за рискова манипулация – подписаха формулярите и слушаха пълното обяснение на процедурата следващите 40 минути. Ина беше по средата на пътя.

Към края на четвъртия час лекарят, който поиска съгласие пак се появи и обясни, че операцията ще трае още час. Предложи им да се разходят до ресторанта на приземния етаж – дъщеря му изглеждаше бледа и изтощена. Трябваше сам да се сети и да я заведе да се нахрани. След кратък спор, който го върна в тинейджърските и години, той все пак надделя и я замъкна в едно кафе, където успя да я прилъже да изпие чаша мляко с кроасан. После поръча кафе и сок и се върнаха пред операционната. Ина скоро щеше да кацне.

След още час приключи операцията. Зет му беше нестабилен и не им позволиха да го видят. Шефът на екипа обяви, че ще ги приеме след кратка почивка. Една приятелка на дъщеря му се обади – сетиха се да и поръчат да донесе чисти дрехи. Обади се и секретарката му – Ина пътуваше към болницата с такси. Скоро всичко щеше да свърши. Чакаше я, мразеше я и вече дори не си спомняше защо.

Когато я видя, излизаха от срещата с шефа на екипа. Дъщеря му я прегърна мимоходом и последва сестрата, най-сетне бяха и разрешили да види съпруга си. Ина изчака да се отдалечи и се обърна към него.

Нямаше обвинения, нямаше сцени, нямаше ярост. Попита го как е и той кимна успокоително. Седнаха мълчаливо на една пейка и тя промуши ръката си в свития му юмрук. Ръката и беше топла и мека, точно като едно време.

Публикувано в недовършени. Постоянна връзка.

Един коментар по като едно време

  1. deni4ero каза:

    мълчаливо no comment …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *