Набори

Реката още беше по лятному изтъняла, нищо че първите десетина септемврийски дни се оказаха дъждовни. В края им валя три дни без да спре. Бурни, летни дъждове се изсипваха, а като му писваше на времето от напразни опити да затвори огромните цепнатини в напуканата от ужасните августовски горещници земя, спираше пороите и ръсеше ситен дъждец тихо и упорито. После изведнъж спря. Слънцето пак се показа и такова циганско лято се сипна, че старите хора започнаха да предричат какви ли не природни катаклизми, а новинарите, за които първият учебен ден беше най-горещата новина за седмицата, се юрнаха да разчепкват капризите на времето.

През последната година беше почивал малко. Пътува на няколко пъти за ден-два по работа из Европа. За седмица ходи с приятели до Мароко. Но това почти не се броеше за почивка, защото работеше дистанционно и по това време. Когато данданията по новите продукти поутихна и от маркетинговия започнаха да отчитат стабилно покачване – извика двамата си заместници, разпредели им задачите по братски и с оглед на уменията им и обяви, че изчезва за няколко дни. Не бяха свикнали да го няма за дълго, но само секретарката му подудна известно време, че било детинско да не и казва къде смята да ходи. Тя си беше такава – държеше се като капризна и властна майка, но в работата беше незаменима и той отдавна и беше свикнал, а и, кой знае – може просто да му липсваше собствената му майка, тя основно живееше в Италия, беше оперна певица и нямаше много време за единствения си син, роден от бурната и кратка афера с австрийски диригент, който дори нямаше идея, че се е сдобил със син.

Отгледа го баба му – начална учителка, рано овдовяла, свикнала да се справя сама с живота. Детството му мина кротко и пълно с кръжоци, уроци и откраднати, най-вече от часовете по френски, игри с децата от квартала. Майка му беше наследила гласа си от своята майка, но баба му беше само страстна хористка – така и не успя да стигне по-далеч от единственото си соло в концерт за някаква годишнина на някакво си предприятие, защото истинската солистка си беше счупила крак, качвайки се на импровизираната сцена. Баба му не успя да стане известна, но амбицията и упоритостта и превърнаха майка му и него самия в достатъчно успели същества. Маминка (така наричаше баба си) имаше вечерни спявки през ден и това позволи юношеството му да премине почти нормално – баба му пееше, а в часовете на нейните репетиции и чести гастроли, той успяваше необезпокояван да се прибира пиян до козирката, да води момичета и да репетира бъдещата си мъжественост или просто да се радва на възможността за усамотение, каквото неговите връстници рядко ползваха..

Баба му получи инсулт  и почина. Случи се точно след като взе дипломата си и тя тъкмо свикваше с изговарянето на думичката инженер пред името на единствения си внук. Чудеше се дали емоцията от това не я довърши или просто така се случи. Майка му се прибра за погребението и като разбра, че го чака казарма – разтича се по разни величия и уреди да го освободят. Той обаче реши, че тя му се бърка, пропусна прегледите при подкупените комисии и ден след нейното заминаване влезе в родната казарма. Идиотията там беше покъртителна, нищо че като висшист беше в малко по-сносно поделение. В неговия взвод имаше само двама души, с които можеше да се говори човешки. Единият – Румен – току що беше завършил ветеринарния и всички му викаха Доктора или Доктор Ох Боли. Румбата лекуваше всичко, от мазоли до сифилис – нищо не му се опъваше и вечно се смееше, че никога повече няма да има възможност да лекува толкова много говеда накуп. Другият беше Киро. Киро беше философ, пописваше поезия, беше тих и спокоен. Имаше го и …изчезна. Една нощ след наряд просто изчезна. Водиха се разследвания, търсиха го, разпитваха ги – нищо. След три месеца го откриха в едно дере – патолозите обявиха, че паднал и си счупил врата. Но никой не отговори защо Киро беше напуснал поста и какво беше правил в дерето. От това с Румен станаха още по-близки.

От казармата излязоха в най-кучешките години. По магазините нямаше нищо. Парите не значеха нищо. Хората не значеха нищо. Румен замина за едно село, някъде на майната си, в което някаква мутра беше построила свинеферма. Срещнаха се едва след пет години. Румбата вече беше собственик на свинефермата, а той правеше втората си фирма.

Румен му наду главата, обаждаше се по сто пъти на ден. „Ела, та ела!”. Една лятна привечер не издържа, запали колата и след три часа беше в китното подбалканско селце на своя набор. Запозна се с Ралица – жената на Румбата – след няколко поредни срещи реши, че тя е най-доброто, което може да се случи на един мъж. Стана кръстник на третото им дете – най-сетне Румен имаше дъщеря и след нейното раждане се хвалеше, че вече нищо не му трябва.

–          Владо, кога ще се спреш, защо не мирясаш? – вечно го ръчкаше той – Виж как се живее, човече, не се ослушвай, айде!

Владимир не се ослушваше, просто си имаше планове. Работеше. Когато можеше се забавляваше. Даже на няколко пъти успя да се влюби, но някак нещата с в времето се разпадаха и той така и не се ожени.

Децата на Румен отраснаха и Ралица се премести в София, за да учат те в по-добрите училища. Румен често идваше, те се прибираха на село през почивните дни. В семейството на приятеля му всичко изглеждаше тихо и спокойно. Владо обичаше да е с тях и това лято за пореден път почиваха заедно. Новата му приятелка малко се стресна при вида на трите поотраснали хлапета, но после нещата се подредиха и си изкараха царски в Мароко.

Така и не разбра защо Румбата го вика спешно на село, че и в работни дни, но времето беше меко, имаше нужда от почивка – реши, че си струва да се махне от София, пък и само преди седмица поредната му връзка си изпя песента – на един коктейл беше сварил приятелката си да се натиска с някакъв актьор. Искаше просто да се махне от всичко и да не мисли. Какво по-добро решение от това да погостува на Румен.

Пътят по магистралата свърши и започна да се вие по скалите, прорязани от реката. Тая река идеше от селото на Румен. Събираше водите на две по-малки и поемаше към още-по-голямата на двайсетина километра северно. Мястото беше много живописно. Скали, гора, често между клоните на дъбовете се мяркаха малки зелени поляни. Слънцето вече се канеше да залязва, но през стъклото на колата още прежуряше, музиката го мамеше да натисне още малко педала на газта. Така и не разбра кога пристигна.

Пред голямата къща беше паркирана колата на Румен и още една – непозната. Ралица имаше същата като на приятеля му, но бледо зеленикава, а тази червена и спортна – определено беше на някой от руменовите авери.. Той паркира своята, взе си багажа и се отправи към къщата. Знаеше разположението и не се учуди, че в гостната нямаше никой. Метна сака на пода и пое към голямата лятна кухня. Там шеташе готвачката леля Верка и той получи заедно с порцията яхния за вечеря и точни указания къде да намери Румен, който се бил заел с варенето на домашната ракия още от сутринта. От леля Верка разбра, че колата пред къщата е на една журналистка, която преди време правила предаване за Румен, била довела и приятелка някаква, темерутка – по думите на готвачката.

–          А журналистката е въртиопашка, и много от високо гледа – заключи леля Верка.

–          Ти май не я харесваш – намигна и Владо.

–          То мойто харесване не е важно – подсмихна се тя, – ама и Ралито не я одобрява. Преди месец бяха дошли тука пак с тая същата, Михаела се казва, а журналистката – Яна и тогава Рали малко се посдърпа с Румен, оти Яна давала на малката да си дръпне от цигарата и. Много се беше ядосала тогава Ралица и с двамата се кара, ма той Румен, нали го знаеш какъв е – не придиря на хората.

–          А сега къде са? – попита той.

–          На казана, от сутринта са там. Щом дойдоха двете и веднага поеха. Румен още снощи закара джибрито. И веднъж изкара ракия. Преди час ходих с две момчета от фермата. Закарахме вечеря и помогнахме на Румен да измие казана и да сипе ракията за препек. Къде 10 требе да е свършил с единия. Ти ше му помогнеш само да сипе втория бидон, че едната ракия я прави от сливи, а другата е гроздова и ги прави  поотделно.

–          Нямаш грижи. – засмя се Владо – нали за това ме е извикал.

–          Тогава ше ви направа закуска за утре сутрин и ше си бегам – реши леля Верка, че кравата скоро ше си дойде от паша и козите и те. А казана лесно ше го намериш – като тръгнеш нагоре край къщата, по реката, по реката, та там. За двайсе минути пеш е. Нема как да се объркаш.

Както беше описала Верка – казанът се оказа лесен за намиране. Реката беше тиха и удобна за прескачане, плитка и камениста, даже се изкуши да поджапа в сумрака, водата още беше топла и нежно галеше кокалчетата на глезените му. Вървеше бавно по коритото, усещаше мириса на влага и зеленина, още го нямаше онова тънко ухание на дим, което предвещаваше истинската есен, но сякаш все пак миришеше на пушек. Джапна още десетина пъти, преди да се сети, че тоя пушек идва от казана, където Румен вареше ракия. След още двайсетина метра чу музиката, после видя една барачка почти до реката. Не беше барачка даже, а навес, който закриваше от три страни казана, поставен на голям четирикрак метален обръч над горящото огнище. От реката беше хваната вода, за да охлажда серпентината и ракията тихо и равномерно прокапваше, още топла, странно миришеща и леко мътна.

Компанията се беше настанила на една дървена маса, грубо скована от разполовени стебла. Жените седяха с гръб към реката и идващия от там Владимир, върху пейки, сковани по същия начин, а Румен беше приклекнал до огнището и слагаше дърва. Изправи се, но от светлината на огъня не го видя и продължи да си говори с мадамите.

–          Страшно е момчето, сами ще видите – голяма работа е. От казармата се знаем. Като брат ми е.

–          Стига, бе Румене, – обади се едната.. – Тоя твой приятел в кома ли е бил, че не се е оженил още или е гей?

–          Второто ще да е – изсмя се другата – той Румен за себе си го пази, и за това така го превъзнася.

–          Яноооо, закани се Румен – скоро май не те е минавал истински мъж, щом си толко зле, че ме буташ в тия, да зема да ти припомня какво е, а?

И двете се изкискаха, а Румен се премести още до масата и, приближавайки се, видя Владо.

–          Аааааа – развика се той – е го и нашия вълк, сега ше видиш Янче, какво значи мъж.

Придърпа го към масата, тупна го здраво по рамото и го повлече обратно към казана.

–          Идвай, Владо, да видиш ква ракия съм направил! – приведе се до чучурчето, сипа в една чаша и му я тикна в ръцете – пробвай и кажи как е според теб.

Владимир отпи, първоначално не усети нищо от възтоплата течност, но после изведнъж гърлото му пламна и той с големи усилия се въздържа да не се разкашля.

–          Силна е – успя да каже само.

–          Силна била – развика се Румен – силна ше е, петдесет градуса, каква искаш да е!

Тупна го пак по гърба и го повлече към масата.

–          Идвай сега да те запозная с дамите! Това е Яна – представи той едната – а това е Мишето .

Яна беше трийсетина годишна, жилава, и много поддържана брюнетка. Ръката и беше топла, но в ръкостискането и, Владимир усети отмереност и дистанция, отработени от множество срещи с хора,. „Типична журналистка”- помисли си той.

Михаела, Мишето на вид си беше баш мишка, мъничка, леко мургавичка с очилца, тънка червеникава косица, вързана на опашка. Беше коренна противоположност на Яна. Владимир се зачуди как се бяха намерили тези двете, дали Яна не я водеше със себе си, само за да изпъква собствената и красота. А за красива – красива си беше, правилни черти, плътни устни, големи очи, чудесна шия. Гърдите и явно бяха силиконови, защото под леката материя на блузката се очертаваха зърната им, а нямаше начин такова изобилие да стои самостоятелно така стегнато, ако е истинско. Виждаше коленете и под масата, леко разтворени. Тя усети погледа му, но само се усмихна и ги разклати лениво.

Седна срещу тях и Яна веднага се обади:

–              Румен говори за теб от сутринта.

–              Е, как ме намирате– засмя се Владо- много ли е лъгал набора?

–              Аз да лъжа – развика се Румен.

Владо усещаше дъха му, натежал от изпитата ракия. Виждаше белезите на руменовото тежко пиянство. Знаеше, че още два-три часа приятелят му ще вилнее, после кротко щеше да заспи, а след десетина часа щеше да се събуди кисел и да има откъслечни спомени. Преди години така се беше напил след раждането на щерка си и после два дни не стана от леглото. Владимир придърпа купата със салата, метна една пържола в чинията си и реши, че ще подложи с втора вечеря, за да има поне един трезвен.

Щом приключи с пържолата, Румен го извика да налеят втората партида. Напълниха казана. Смениха посудата, сипаха ракията в четири туби и я занесоха в багажника на старата джипка, която Румен ползваше за работа. През цялото време жените само наблюдаваха, а Яна даваше и акъл. Румен се закачаше с нея, чат-пат и по-дебелашки, тя не му оставаше длъжна. Таман приседнаха обратно на масата и Михаела обяви че ще се прибира да спи. Студено и било, уморена била.

Румен скочи да я кара с джипката , но Владимир виждаше, че приятелят му вече е достатъчно пиян. Дръпна му ключовете и заяви, че той ще я откара. Яна само гледаше и нищо не каза, но Михаела се задърпа и след маса кандърми обясни, че искала да се разходи преди лягане. Нямаше как – Владо тръгна с нея към къщата.

Нощта беше светла, луната вече беше изгряла и пътеката край реката се виждаше достатъчно ясно. Тревата беше мека и леко пружинираше под краката, на няколко пъти Михаела се подхлъзна, защото все се буташе по-далеч от него и почти вървеше по калния бряг, изплашени жаби с плясък бързаха да се скрият в подмола. Той потърпя малко, после просто я премести от другата страна и и каза, че ако много я е страх от него, спокойно може да го бутне в реката. Тя се разсмя и се отпусна. Наближаващата есен се усещаше само по студа, който ги връхлетя щом се отдалечиха от огъня.

–          Студено ли ти е – попита Владимир, потривайки длани, за да ги стопли.

–          Не – отвърна тя – якето ми е дебело, изобщо не се усеща студа през него, просто исках да се махна от там. Приятелят ти се напи, с Яна цял ден опитват от ракията. Честно да си кажа – омръзнаха ми.

–          А Яна? – поинтересува се Владо – Тя не ми се видя пияна.

–          Тя не пи толкова много и не се напива лесно – отвърна Михаела.

–          Е, ще се оправят и тя, и Владо. Не са малки.

–          За оправянето не се съмнявам – изсмя се Михаела. Тя така прави – оправя наред. Първо ще е Румен, а като се върне и теб може да пробва.

Тоя коментар за пръв път прозвуча ясно и категорично и Владимир много добре разбра злобата и яростта и, но го вбеси сигурността на тая прикрита злобарка, че познаваше мъже като тях. Как смееше да мисли така за Румен. Румен беше златен човек, той не би изневерил на жена си. Беше привикал мадамите за него, явно искаше да го разсее. Само на него Владо призна, че не му е леко след поредната раздяла. Набора беше решил да го разтуши, а тая дропла плюеше отрова. Едвам изтърпя да я заведе до къщата. Остави я пред вратата („да се оправя сама” – изхили се злобничко на ум) и пое обратно по пътеката.

***

Пътят се точеше, почти празен. Скоро го бяха ремонтирали, прекъснатата лента още беше бяла и контрастна. Всяко ново бяло парче го удряше в очите, после черното, после пак бялото. Фаровете осветяваха платното идеално. Даде газ, превключи, пак даде, колата послушно полетя, черното и бялото се размиха, стопиха се, както Румен и Яна се стопиха в нощта, само дето в ума му още звучаха приглушените и стонове и руменовото „обичам те”. Колата навлезе в остър завой, скорошните дъждове бяха смъкнали от скалите край пътя много пясък и от него задницата поднесе. Той се стресна и без да знае как, по интуиция, успя да овладее поднасянето. Излезе от завоя, след стотина метра имаше отбивка. Спря там, смъкна се от колата и повърна в канавката.

Още му горчеше. Усещаше се като отровен, отровен и ограбен. Сякаш някой го бе изкормил, някой му беше откраднал илюзиите и сега се чувстваше адски прецакан и сам. Кой беше прав, той – да иска шибана лоялност или Румен, който само се правеше на верен и имаше всичко…

Публикувано в недовършени. Постоянна връзка.

3 коментара по Набори

  1. Lili каза:

    По-добро четиво за кафето няма!Дори усетих пружиниращата тревичка и пушека.
    Пуу да ни се не види и на жените.
    Така и не се научихме какво означава мъжкото приятелство.Па и тоя Румен, дръж си ципа затворен бе!
    Казах ти аз Зори…дето има Ралица , все нещо тегаво става.Виде ли???
    Благодаря за прекрасния разказ 🙂

  2. зори каза:

    Лилииии, тая Ралица специално ти я направих мила и грижовна, ма явно си била права 😉
    Слънчев ден! Време е за моето кафе.

  3. deni4ero каза:

    Че кво го плюете Ралито, бре? Кво е виновно момичето, че мъжо й е … такъв?
    Страхотен разказ, Зо, направо ме пренесе в приятния спомен на лятото!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *