Попадение

Това е рубриката на таласаъмчо Сънчо, посветена на разни таласъмски проблеми.

Като всеки виден таласъм и СЪНИ САН си има особености – най-много обича да броди нощем, прилъгва се със сладки приказки или сладолед (ако първото не подейства). Обича да мълчи дълбокомислено и да говори с тишината…

Чат-пат пише.

Ето едно от писмата на Таласъмчето

http://www.public-republic.com/magazine/2009/06/20207.php

Ето го линкът към стихотворението – лирично е, но не е предвзето (голям недъг на поезията понякога – каза маститият литературен критик СЪНИ САН и намести очилцата върху носа си, чиято елегантност бе по-скоро съмнителна и се постигаше, само ако се гледа с примижало око и извърнат много сериозно на една страна профил в огледалото…). Тъй като е някак голо да  поствам само линк, а стихотворението ми се стори много пълнокръвно и пулсиращо, поствам направо и текста. Старомоден човек съм, и то много [пък ти, читателю, си натискай линка за по-интерактивна видимост ;)]…

Блус 4

Елин Рахнев

Не зная как да се държа, когато ме обичат.
Разплисквам се по някакви излишни улици. Купувам
си лимони. Пея. Прииждат равнините във главата ми.
Понякога стоя със часове. И пуша фикуси.
Зениците ми скачат до Зеландия. И по-натам. Тогава търкам
тялото си в будката за вестници. Така се зазорявам
някой път. Пред будката за вестници.

След това отивам в къщи. Слушам музика. Основно
вехти банди. Говорим си със Юлия. Сънуваме, перем,
поливаме цветята. Не пускаме пердетата. Минават
седмици, сезони, кораби. Поливаме цветята. Сутрин
градът е по-особен, по-епичен. Мирише на млеко и
дюли.

Търкаляме се в подлезите му, по кафенетата.
Четем списания и вестници. Понякога говорим
за България. Крещим. Небето е с хиляди етажи.
Напиваме се рядко. Сресваме трамвайните мотриси,
релсите. Събуваме обувките и продължаваме. На Юлия
червилото й потъмнява. Става гъсто, бежаво.
По-облачно.

Прибираме се вкъщи. Готвим. Поливаме цветята.
Храним се. Поливаме цветята. Спим. Сънуваме сезони,
кораби, дървета, Събуждаме се много рано. Стоим
така събудени. Прозорците са влажни и безпътни.
Понякога не вярваме във нищо. Особено през март.
Когато светофарите са натежали от плод и от
мушици.

Когато ме обичат се срамувам. Движенията
ми се пръскат по стените. Стените са нацапани
с боя и гурли. Купувам си лимони с килограми.
Запомних продавачката. Гримът й е достатъчен.
И даже малко повече. Изпълнила е цялата витрина.
Миглите й са намачкани и тихи. Харесвам тази
аристократичност. И зеленината в погледа.

Понякога не ми достигат часове, за да се
сбъдна. Стоя и слушам музика. Основно мъртви
банди. Когато Юлия я няма, се отнасям. Разхвърлям
синусите си. Мърморя. Нямам израз. Стоя пред
гардероба дълго. Ставам мнителен. Подпухвам.
Играя си с вратата. Не си познавам дрехите.

Дори не зная как да се държа, когато ме
обичат. Цъфтя и губя чувството за отговорност.
Нямам органи. Ехтя. Говоря светло със съседите.
Съседите са ретро. Разплисквам се по някакви
излишни улици. Градът е пълен с антибиотици и
витамини. И с Юлия е пълен. Най-вече с нея.
С обеците й. И роклята.

Из книгата “Октомври” (1998 г.)

Публикувано в Таласъмчето рече. Постоянна връзка.

Един коментар по Попадение

  1. Sunny-San каза:

    И защо тъй? Това се казва изненада (да се отбележи: писмото беше за лична употреба!). С писането надали ще се получи, но е хубаво да имаш вход… като канализиращ фактор, както ти самата обясни. Чакам отзиви за стихотворението пък аз… Не че имам някаква заслуга за него :). А за писане ми трябва време и… искреност, та ще видим.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *