Фея

Запъти се към денонощния магазин на съседната уличка. Беше късно и мокро, след зимно-пролетен дъжд. Подвоуми се дали сега му е времето да се мъкне до магазина, след като толкова я беше страх от бездомните кучета, които здравата я плашеха, а често и лаеха, точно поради страха й. Но се въоръжи с храброст, или поне с това, което й беше останало от нея след напълно сивия работен ден, и тръгна на мисия по сдобиване с кутия – с фея на капака. Съдържимото й – хрупкави маслени сладки, много подходящи за следобеден чай, не беше толкова важно, макар че беше ревностна почитателка на всички сладкарски произведения. Беше решила да я пригоди за кутия за бижута. Чудатите й тенекиени дрънкулки нарастваха с впечатляваща прогресия – общо взето правопропорционална на разочарованията й през дните и нощите, в които не можеше да заспи и си мислеше, по-точно се опитваше да се сети на какво се е надявала, премествайки се от града на гимназиалните си години в града на студентските.

Не помнеше много добре. Имаше тази странност – не помнеше цели отрязъци от живота си като факти, а по-скоро като емоции и нагласи. Споменът по емоционалната скала беше сравнително ведър, с малко съмнения и несигурност като гарнитура, пък и според ентусиазма, на който тя беше способна, може да се каже, че беше охров. Хубав цвят, спокоен, топъл и приземен.

Тази вечер не й беше до охрови спомени. Спешно се налагаше да си измисли надежди с нови цветове, които да пасват по-добре на вътрешния й пейзаж. На околния нямаше нужда да пасват, защото трябваше да са много тъмни. Съсредоточи се върху вътрешния. Не успя да види много. Голяма тъмница се оказа. В най-добрия случай – лунен пейзаж. Беше ясно, че трябва да успее да си докара поне светулки в картинката. Засега нямаше идея как да ги примами, но се надяваше на приближаващото лято. Донякъде. Помисли си колко е нелепо да се надяваш само на случайности, но и се смири, като заключи, че важните неща, срещи, хора, разминавания или поне първоначалното съвпадане с тях във времето и пространството, не можеше да режисира напълно сама. В цялата тази относителност имаше нещо стряскащо и окриляващо – трябваше да се научи да вижда и последното.

На първо време смяташе да прибира чудовищата от дните и безсънните нощи, превърнати в обици, висулки и пръстени, в кутията с фея на капака. Щеше да ги скрие там, докато не ги обезсили напълно, докато не започне да ги вижда като красиви малки фигурки от светъл метал, грижливо прибрани в кутия с нарисуван приказен герой отгоре й. Малки статуи на търпението й. На неизтощимото въртене на колелото на дните, което все се надяваше да успее да търкулне по нови пътища. На приказни обрати не се надяваше. Отдавна не беше толкова наивна, макар че понякога й се искаше. Просто да се научи да вика светулките, когато й стане съвсем тъмно.
***
Изяде сладките и напълни кутията с дрънкулките си. Минаха няколко месеца – хубава пролет, с много топли дъждове, няколко красиви бури и разпилени цветове от цъфнали дървета по влажните паркови алеи. Лятото преваляше. Светулките дойдоха за малко и си тръгнаха. Много работа трябваше още, за да се научи да си говори с тях.

Вечер внимателно махаше
черните сажди на молива от очите си.
Той беше полезна пръчица,
която маскираше солта на сълзите й.
Кога най-после щеше да се научи да лети?
Все още не беше никаква фея…
Само малък клоун с изрисувано лице.

Публикувано в недовършени, Таласъмчето рече. Постоянна връзка.

7 коментара по Фея

  1. зори каза:

    Събудих се нощеска в 4 и се почудих що за таласъмщина ме гони. Помотах се из нета и попаднах на собствения си сайт – Съниета писалааааа. Хи-хи. Мисли му, ако таласъмските маниери са заразни 😛
    Сега за „Фея-та“
    Престрашаването е голяма работа, но все някога трябва да се престраши човек и да се пренесе от една точка до друга. Когато едната точка се намира в главата ти, а другата свършва нейде по клавиатурата на компа – се извършва писане, а когато едната точка се намира на земята, а другата във въздуха – се извършва процес на летене. Просто е. Просто по-често трябва да се опитва човек или феята (в случая).

  2. gost каза:

    Ха! Припомни ми един цитат от Рей Бредбъри. Аз ще го преведа, защото това ми дава свободата да не предам думите му точно до запетайката:
    Трябва да скочиш от скалите и да изковеш крилата си по пътя надолу.
    Твоята героиня обаче ми напомня повече за Ясер Арафат. И ако питаш защо, прочети следната история:
    Учителят изпитва по история:
    – Катя, кой е император Александър I?
    – Той е велик руски пълководец – пуснал е Наполеон в Русия, изчакал да дойде студената руска зима и го победил.
    – Добрее, а кой е Й. В. Сталин?
    – Той е велик съветски генералисимус – пуска Хитлер в Русия, изчаква студената руска зима и го побеждава.
    – Отлично! А кой е Ясер Арафат?
    – Той е велик палестински лидер – пуснал е израелците в Палестина и още чака да дойде студената руска зима.
    ПП: Това с лунния пейзаж ми хареса – две седмици най-страхотните слънчеви бани, а другите две – гледката на милион звезди. Да не говорим за погледът към света, който се открива от там. 🙂

  3. Надинка каза:

    много ми е позната тази Фея… 🙂
    много хубав текст!

  4. зори каза:

    @Надинка

    Аз познавам само авторката (Съни сан), тя да каже за феята 😉

  5. SunnySan каза:

    @Зори
    Таласъмщината не е заразна, не бой се, иначе отдавна да съм те привлякла на страната на лунните сили 😉 А относно писането и летенето, пък и престрашаването – знаеш ме, при мен някои чудеса са за три дни, пък някои не траят и от ден до пладне даже, та ще видим… За всеки случай съм много благодарна за предоставеното място в блога!

    @gost
    Цитатът/перифраза по Бредбъри – красиво (не се учудвам)! Моментът с политическата метафора, да призная, ми е малко мъгляв, не се чувствам в свои води в политиката, тъй че тръгнах да разсъждавам по метафората на общи основания и ми хрумнаха малко разнопосочни интерпретации, но… това е хубаво! Размислих се :D. Благодаря за споделеното 😉

    @Надинка
    Позната или не, аз ти пожелавам само истински феи в мислите, които вече са понаучили някой и друг чудесен номер 😉 Благодаря ти за прочита и мнението!

  6. gost каза:

    Хаха! Наистина политиката беше само фонът на метафората. Радвам се, че те е размислила. Но нещо, което забравих да спомена е учудването ми от начина, по който героинята третира чудовищата. Прибирането им в кутия, докато не се превърнат в нещо по-приемливо, страшно ми прилича на консервация на ядрени отпадъци. 😀 Техният разпад обикновено отнема доста повече от един човешки живот. Ето защо мисля, че би спечелила, ако ги разглежда като най-обикновен битов отпадък, подлежащ на рециклиране. Леле, май верно изглеждам като ударен от радиацията… 😀
    Поздрави!

  7. SunnySan каза:

    Съвсем прав си за ползите от разглеждането им като битови отпадъци 😉 То всъщност това беше и идеята на метафората, но явно думичката „кутия“ има твърде нездрави и клаустрофобични конотации, които са те навели на асоциациите за радиоактивност. Разбираемо 😉 А всъщност тенекиената кутия трябваше да е материален паралел на мястото във всеки, в което той прибира всяка ценна информация и емоция, и където се случват всички разпади, синтези, осмози и прочие… Поздрави и от мен! 🙂

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *