Грижа

Грижа Милозлийска беше средно грозна жена, средно нещастна, на средна възраст, средно дебела, средно бедна и носеше 46-ти номер обувки. Това не и пречеше от много години. Не номерът на обувките – носеше предимно маратонки и войнишки кубинки, през лятото също. Не и пречеше това, че е средно грозна – работеше в болница, беше санитарка, никой не очакваше санитарките да са стока. Това, че беше средно нещастна също не беше проблем – в коремната хирургия щастливи бяха само един впиянчен професор, който преди много години беше спиртосал нещастието си, имаше и една щастлива трийсетина годишна сестра, която спеше със завеждащия и вярваше, че скоро ще стане главна. Не и пречеше това, че е на средна възраст и средно дебела – такива бяха очакванията към една санитарка, дори това, че беше средно бедна не представляваше проблем, защото така можеше без скрупули спокойно да взима парите, който и даваха близките на болните или самите болни.

Грижа живееше сама. Боеше се да си вземе пак котка, защото след смъртта на предишната, плака непрекъснато една седмица и едвам оживя. Нямаше роднини, вероятно никой от някогашните и приятели и съученици не се сещаше за нея. Тя често се сещаше за котката, но тогава бързаше да свърши нещо, за да не се разреве, а неща за вършене имаше купища и тъгата по Мирко (така се казваше котарака) почти не я тормозеше.

Грижа Милозлийска нямаше радост в живота си. Имаше само работа, болести, а често и смърт имаше, но с нея тя беше свикнала, освен с тая на Мирко. Тя рядко се впечатляваше от чуждото нещастие и не защото беше лоша и безчувствена – просто самата тя не беше изпитвала кой знае колко от щастието и от постоянното съжителство с болката и самотата беше обръгнала от всичко, даже и от живота, само Мирко и липсваше.

Когато настаниха новата, даже не си направи труда да я погледне. Млада беше, изпита от болестта, трудно подвижна, предстоеше и да я изкормят, щяха да изстържат от нея всичко, което може, за да спрат рака. Грижа беше виждала хиляди такива, беше носила подлоги, беше сменяла кървави чаршафи, беше изпращала по домовете им жени, умрели приживе, които никога нямаше да станат майки, беше изпращала към оня свят и майки, които никога нямаше да видят дъщерите си жени. За новата докторите говореха малко. Грижа знаеше, че това не е на добре, но нищо не каза. То и нямаше на кого да го каже, защото близки така и не дойдоха. Чу как младата жена веднъж говори с някаква своя леля и това беше.

И на самота беше се нагледала и наживяла Грижа, не това я накара да се завърти край новата, а странната миризма. Не беше страшна воня, но като се доближиш до нея се усещаше. От болестта трябва да е, мислеше си санитарката. Но като вкараха пациентката в операционната и Грижа почна да сменява чаршафите, тая миризма си остана. И чак тогава тя се зачуди. Подуши из стаята и откри, че най-наситено мирише в гардероба. Много пъти беше ровила в дрехите на пациентите. Не се посвени да огледа обстойно багажа, който очакваше завръщането на своята собственичка и тогава откри кутията. Метална, от някакъв кекс или козунак. Доста голяма. Почуди се как не я е забелязала по-рано. Капакът и беше ситно надупчен и вътре Грижа откри плъх.

Беше виждала упоеното куче на една бабичка, сложено в чанта, за да е близо до стопанката си, беше виждала как едвам ходещи хора с мъка стигат до прозореца, само и само да видят за малко не дете или съпруг, а куче, коте, птиче. Но плъх. Даже на нея и дойде в повече. Помисли си как щеше да му се зарадва Мирко.  Грижа често му купуваше мишки за десерт.

Извади кутията от гардероба. Изнесе я внимателно в градинката пред болницата. Повика трите улични котки, които хранеше след смъртта на Мирко и им хвърли плъха. Остана само колкото да види, че е мъртъв. После изхвърли кутията в един от контейнерите за отпадъци и се върна в отделението.

Новата не се появи до вечерта, не я видя и на следващата си смяна. Бяха я оставили за по дълго в интензивното. Преместиха я чак след пет дни. Забранено и беше да става и лекарят на няколко пъти я предупреди да не се опитва. Щом той си тръгна и Грижа го последва. Нямаше желание да се навърта край тая ненормалница.

Първата работа на Любов, щом си тръгнаха всички, беше да се опита да се добере до гардероба. Видя, че санитарката се навърта в коридора, но тя никога не правеше нещо без да я накараш, а и най-често чакаше да и се плати – нямаше да я безпокои. А той беше сам вече пети ден, вероятно водата и храната му бяха свършили. Той беше единствената и причина да оцелее след цялата тази касапница и от мисълта, че може да го е убила, затваряйки го в кутията, на Любов и причерняваше. Системите и пречеха. Почти не усещаше краката си от упойките. Стаята се въртеше ужасно, но гардеробът беше съвсем близо. Само на още една крачка.

Публикувано в шантава митология. Постоянна връзка.

7 коментара по Грижа

  1. lammoth каза:

    много гаден разказ, но и много трогателен. Един плъх може да означава много за някой 🙂 нищо че е само плъх.
    Браво за разказа 🙂

  2. troubadour каза:

    Явно няма да напиша коментар тук без да си бутам музикалния вкус и да говоря за влияние на текст + музика, ама разказът върви страшно добре с песни от саундтрака на „Аризонска мечта“

    По темата: каквото каза Ламот 🙂

  3. Зори каза:

    @lammoth

    Вече обещах и нещо весело от „Шантавата митология“ – ще се постарая да не Ви разочаровам, Ваше Ламотство 😉

    @troubadour
    Благодаря, Трубадуре, сега ще скокна до Тубаленд – да послушам.
    А по темата: каквото казах на Ламот се отнася и за Вас, Ваше Вдъхновено Трубадурство 🙂

  4. Preor каза:

    Зори,
    С този разказ направо протегна пръст и подръпна струните. Тези вътре в нас…
    Много ми хареса. Благодаря ти.

  5. midnight каза:

    мдам, крайно време е и нещо забавно. разказа е хубав, ама.. не очаквах такова нещо от г-жа Милозлива. къде и е милозливостта? или грижата?

  6. Стоян каза:

    добро, добро! и играта с имената беше добра:)

  7. Зори каза:

    @Preor

    Благодаря!

    @midnight

    Ще има 😉 А дали работата на Грижата не е да се погрижи да няма гризачи в болничната стая? Основания за едно или друго действие се намират лесно, важно е ние какво виждаме и искаме да видим.

    @Стоян

    Това е серия – имената не са случайни 😉

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *