Дирята

Бурята отми миризмите. Остана само усещането за топлина, движеща се там някъде отпред, в тъмното, почти изплъзваща се, премерена, вглъбена в порива да се откъсне, да се спаси от него, да избяга. Капките от листата на дърветата продължаваха да се сцеждат в дъждовен ритъм, даже и след спирането на пороя. След преминаването на стихията всичко бе замряло, движеха се само листата, отърсващи водата от себе си, рязко отхвърлящи тежестта и, политащи към свободата да трептят с вятъра без тежестта на всепроникващото и бреме. И тя се опитваше да го отхвърли по същия начин, бягаше, летеше в мрака, отдалечаваше се, отнасяше частицата цялост, която му даваше близостта и.

В началото той следваше миризмата, после тя изтля и остана само едва доловимото усещане за изгарящия огън на тялото и, който дори водната стихия не успяваше да заличи. Той бягаше през гората. Нямаше нужда от пътеки, нямаше нужда от светлината на забулената в облаци луна. Не го интересуваше мъглата, прокрадваща се сред дънерите, опитваща се да заличи дирите и. Топлинката все още тлееше в далечината, усещаше как се пропива в мократа му козина, как го вика от дъното на същността му, как ражда в гърлото му отчаяни хрипове.

Тичаше сред пръски от вода, подхлъзваше се по глинестите долчинки, впиваше острите си нокти в меката земя, само да миг задържаше устрема си. Късчета трева и кал хвърчаха след него, бележеха пътеката на нейното изплъзване и неговото преследване.

Мълния раздра нощта, заслепи го и потъна в небитието, после още една и още една. Сякаш бурята се опитваше да я спаси, спираше го, плашеше го, но той продължаваше да тича, останал без дъх, прогизнал от отчаяние, летящ към вълчицата на другия край на почти изгубената следа. Отново прокапа, после дъждът се засили, хищни ледени зърна шибнаха изтерзаното му тяло. Тичаше, валеше, гърмеше, ставаше все по-студено, а топлината вече я нямаше. Беше се стопила там някъде в тъмното, сред грохота на мълниите и той вече само тичаше, без посока, без диря, без синьото на недоверчивите и очи, сам в цялата гора, сам без топлинката в края на дирята и.

Рухна малко преди да достигне брега на реката. Пороят беше превърнал кротките и води в стена от пяна, понесла се по следата на далечното море, което кипеше и я викаше. Той вече нямаше тези сили, които къртеха брега, влачеха камъни и дънери и бързаха да потънат в солената прегръдка. Реката щеше да се влее в морето само след няколко завоя през планината, но вълкът беше сам, изпуснал беше своята среща. Видя малка пролука в скалите и се повлече към нея. Беше ледено, мокро, миришещо на гнило и кално.

Оказа се доста просторна дупка, дори грохотът на реката не се чуваше толкова силно.Тресеше се от студ. Сви се на пода и се остави на мрака да го погълне.

Този път дирята намери него, беше тук, съвсем близо, усещаше миризмата на козината и и топлината в него бавно се завръщаше.

От дъното го гледаха две сини очи.

Публикувано в Миш-маш. Постоянна връзка.

2 коментара по Дирята

  1. lammoth каза:

    „…после тя изтля и остана само едва доловимото усещане за изгарящия огън на тялото и…“

    „….хищни ледени зърна шибнаха изтерзаното му тяло“

    „Оказа се доста просторна дупка…“

    😀

    Тъкмо щях да предположа, че снощният порой те е вдъхновил за този симпатичен текст, но предвид горните цитати може пък да е било нещо друго 😛

  2. Зори каза:

    Ламоте, било е на подсъзнателно ниво, но сега разбирам какво е основното, което съм искала да кажа и ти така майсторски го демистифицира 😛

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *