Изоставена

Баща и беше интелигентен и талантлив човек. Учил във Виена, после в Карлсруе. Разказваха, че в началото на миналия век работил като асистент на именит професор. Клюкарките си шушукаха, че даровитият и родител е посветил живота си на красотата и безупречното изпълнение, а тя тъне в мизерия и бавно изчезва. Беше грозно, жалко и мизерно. А някога имаше толкова надежди.

Но да започнем от самото начало. Тя се роди в далечната 1930, дълго време я облагородяваха, превръщаха я в блестяща и незабравима дама, предназначена да задоволи и най-префинените изисквания на един банкер, но така се случи, че на четиринадесет попадна в ръцете на друг – оказа се румънски посланик, твърде различен от онова, което очакваше тя и всичките и мечти и илюзии за бляскав живот и кротко щастие се преобърнаха. Да поддържа реномето на един дипломат – това не беше чак толкова лоша съдба. Тя се смири и заживя в новото си амплоа. Посланикът беше мил и фин човек, но тъкмо свикна с него и войната за пореден път пренаписа съдбата и.

Този път стана собственост на полицаи и жандарми – бяха тежки, ръбати, страшни хора. Пречупиха я, превърнаха я в студена и неприветлива красавица, криеща зловещите тайни на своите господари. Когато и се наситиха, намериха по-подходяща от нея за преситените им апетити, а тя беше подарена, почти без пари на новите си собственици. В началото се опитваше да се държи на ниво, после спря да ги брои – счетоводители, ръководители, търговци, журналисти.

След много години на безлична употреба, изведнъж всичко се промени и се появи той.  Присъствието му, самото му съществувание я изпълваше с толкова много надежда – струваше и се, че той, новият и господар, държи на нея, но беше твърде беден, оказа се, че не е в състояние да си я позволи и тя скоро попадна  в ръцете на друг.

От там започна падението. Старостта дойде, а с нея и самотата. Опита се да възвърне поне за миг някогашния си блясък, но опитът и бе жалък и фалшив като декор на странен нискобюджетен филм. След тоя опит тя съвсем се предаде. Грохна, занемари си. Просто легна и зачака смъртта. Не я вълнуваха пролетите, лятото минаваше неусетно край нея. Есента я разхубавяваше за малко, но през зимата съвсем се затваряше в себе си и сякаш заспиваше кротко и непробудно – дори стъпките на неканени гости и натрапници не бяха в състояние да я разбудят истински.

Сезоните се сменяха, а тя вече съвсем не вярваше, че ще усети в очите на някой истински мъж онази страст, онзи хъс, с който искаха да я притежават в младостта и.

Дори несмелите пориви на вятъра, промъкващ се хулигански през черчеветата на изгнилата дограма не и правеха впечатление. Къщата на Сан Стефано № 6 вече чакаше смъртта, знаеше, че е обречена. Виждаше как на нейно място се издига арогантна многоетажна сграда от бетон и стъкло. Представяше си как споменът за елегантната изоставена къща изчезва като глъхнещ писък на бързолет, на един от многото, населяващи опустелите и стаи. Ставаше и тъжно и болно, но после си казваше, че няма смисъл да се съпротивлява, показваше на вятъра нова цепнатинка, в която да завре нахалните си пръсти и потъваше още по-дълбоко в спомени по годините, когато в нея живееха хора.

 Това намерих в коментарите към една статия – съвсем леко редактирано.

Къщата на банкера Иванов на ул. “Сан Стефано” 6 е изградена по проект на арх. Георги Кунев. Той се обучава в Училището за художествени занаяти, Виена (Kunstgewerbeschule), завършва Висшето техничеко училище в Карлсруе, Германия (1901), работи като асистент по класически архитектурни форми при проф. Дурм и в частното му проектантско ателие.

В България той е проектира крупни промишлени обекти и инженерни съоръжения. Къщата на Димитър Иванов  бива замислена и  изградена 1927-30 г. Съответно на времето, тя носи характеристиките на Ар деко с привкус на местен романтизъм в кръглата ъглова кула – тераса с характерна аркада.
Преди промените е търговско представителство на СССР в София, след 1989 г. – седалище на Агенция печата и новостей (АПН).
През последните 10 години изглежда безстопанствена.
Ако интериорите във филма “Опашката на дявола” принадлежат на тази къща, то тя е прекрасна и отвътре.

А това е нещо друго с доста снимки и текст:

http://www.lamartinia.com/2010/02/blog-post_23.html

Публикувано в объркани приказки. Постоянна връзка.

14 коментара по Изоставена

  1. caribiana каза:

    Заради такива сгради обичам малките улички в сърцето на града. Имам си няколко любими тук, но не зная нищо за историята им. За това пък не ми пречи да си измислям животите им и хората, които са ги обитавали някога. Мъчно ми е, че се рушат. Не вярвам да нямат собственици, но пък мисля, че и общините би трябвало да помогнат малко за обновяването им. В крайна сметка тези къщи са част от културното наследство на всеки град. А и са много по-красиви от поникващите напоследък.
    Имам слабост към сградите. Не зная дали е точно професионално изкривяване, ама като ходя някъде и снимам, винаги се оказва, че на 99% от снимките има само и единствено къщи 🙂

  2. troubadour каза:

    Персонификацията на макс 🙂

  3. зори каза:

    @caribiana
    Това е любимата ми софийска къща. Китайското посолство е твърде… голямо. Беше ужасна развалина, но вече е красива и жива сграда.
    Но за къщата на Сан Стефано 6 май няма подобни планове. Като минавам край нея си казвам, че на новобогаташите ни определено им липсва желание за аристократизъм – дори парвенющината им е чалгарска.

    @troubadour
    Прилича на човек, който примирено чака смъртта си. А е толкова красива.

  4. Nostromo каза:

    Ами не си пазим паметниците, това е. А какъв само билярд клуб би станал от тази сграда. На вторият етаж може да се открие и бардак, че след като загубиш цяло състояние на билярд, да се утешиш в прегръдките на някоя надарена бомбардировачка. Ще го кръстя „На изток от рая“. Там имаше хубав бардак. 😀

  5. зори каза:

    @Nostromo
    С билярд или с бомбардировачки е по-лесно да те примами човек?

  6. midnight каза:

    зори, наистина е прекрасна, дори така неприветлива.
    но май много хора се събрахме, желаещи да живеят там 🙂

  7. Nostromo каза:

    @зори , що така ме поставяш пред тази нерешима дилема!
    Иначе виж, че не съм се излъгал. И, Тотито, иска да живее на втория етаж. 😀

  8. midnight каза:

    ааа, аз ако живея там никакви бардаци. а билярда ще го гледаш само на картинка. и всеки ден ще изнасям компоти, да ги гледаш отдалече и да преглъщаш жадно.

  9. зори каза:

    @midnight
    Миди, кво ти е направило Нострето! То е толкова добро същество (когато не става въпрос за книгите му). Поне компот веднъж дневно да му даваш, а!?

  10. midnight каза:

    аз на общо основание, зори. и за профилактика. освен това за книгите му става въпрос именно 🙂

  11. lammoth каза:

    Почти съм сигурен, че в тези аристократични къщи живеят духове!
    Затова ме е страх да припарвам там 😛

    Зори си отглежда духове! 😛

  12. algolo каза:

    хей, ужасно обичам за къщите да се пише като за живи същества – каквито те са си поначало!! харесвам и обратното; понеже тази посока ти се е получила, вяроятно ще си добра и в другата 🙂

  13. Зори каза:

    @lammoth
    Не си отглеждам духове, духовита съм – има разлика 😛

    @algolo
    хъм – не съм мислила по този начин за хора 😉

  14. algolo каза:

    @Зори
    „а трябва, трябва!…“ 😉 – това от един виц; а иначе – мисля, че наистина между сградите и съществата определено има паралели. бих казала, направо зашеметяващи понякога.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *