***

Една тъничка струйка се търкулна по ключицата и и заседна в ямката. Искаше и се да може да се извърне. Усети как друга погали гърба и и се спусна надолу към мекото полукълбо, раздели се, на още по-тънки вадички, погъделичка я по задната страна на бедрото и кротко спра в сгъвката на коляното.

Днес изглежда щеше да е мил с нея. Не се гневеше, не се нахвърляше върху и сякаш, желаещ да я смаже, да я разкъса, да я изтрие от света. А може би просто заспиваше.

Тя виждаше, че това не се случва със всички двойки. Нейната близначка вече години наред имаше солидна и спокойна връзка, без кризи, без върхове и спадове. Кротко, ясно предвидимо.

Но явно щастието беше за другите. На нея се беше паднало да стои и да търпи темпераментните му избухвания, изненадващите му включвания. Неистовите ласки, пълното безразличие.

Да, нервите и бяха от желязо. Можеше да изтърпи всичко. Но имаше нощи, когато той спеше – толкова много и се приискваше да си тръгне. Просто да направи една крачка и да престане да е част от всичко това.

Едно куче я подуши и побягна. Даже кучетата вече не я искаха. Кому беше нужна такава – изтрита, с ръждива душа, демоде и безкрайно клиширана! Какъв смисъл имаше да се опитва да избяга!

–   Пускай – извика бай Велко и повдигна края на гумения ботуш, който се беше свлякъл, докато прескачаше през ръба, за да излезе от водата.

–   Работи ли вече? – попита помощникът му Милен, който обичаше да се съмнява във всичко, защото беше философ задочно, трета година и вярваше, че съмнението е истинската позиция за едно разумно и мислещо човешко същество.

–   Работи та, що да не работи. – разсмя се бай Велко – снощи някой е метнал тоя пръстен във фонтана и той е заседнал при решетката. Водата не минаваше.

–   От един пръстен?! – побърза да се осъмни Милен.

–   От какви неща е спирала водата, Миленчоооо – разсмя се мъжът. Редовно хвърлят презервативи и фасове, детски играчки, пластмасови чаши. Хората не мислят, че могат да задръстят машинката.

–   Те не мислят за това като за машина – побърза да констатира бъдещият философ.

–   Големичък е, има и камък – съобщи бай Велко и го доближи до късогледите си очи. Потупа левия джоб на ризата си за очилата, но ръцете му още бяха мокри, а и очилата ги нямаше и той подаде пръстена на своя помощник. – Я виж кво пише, че съм си забравил очилата!

–   За-ви-на-ги – засрича Милен. – О-би-чам-те.

–   Явно не е било съвсем завинаги – усмихна се криво бай Велко и изкомандва. – Пускай.

Изведнъж се събуди и яростно се нахвърли върху нея, после за миг утихна. После я погали, леко, леко, после пак побесня и я връхлетя безжалостно.

–   Странен е тоя фонтан, Миленчо – загледа се бай Велко в искрящата вода – ту е кротък, ту изригва, и статуята или е на показ, или съвсем се скрива в пръските. А оня долния е кротък, нежен, романтичен. Също като хората- един така, а друг иначе.

–   А с пръстена какво ще правим – почуди се Милен, който вярваше, че всичко трябва да има ясен и точен край.

–   Намери някое момиче и му го дай – разсмя се бай Велко – стига само книги си им влачил!

–   Но той е чужд – възпротиви се помощникът – как така?

–   Бил е нечий, но завинаги-то е свършило и сега е на който си го намери. Моята чума, дето съм си я избрал завинаги, днеска ме чака да печем чушки. Пръстен вече не и трябва. Явно е за теб. – тупна го бай Велко и се наведе да събере инструментите, които беше нахвърлял, поправяйки фонтана. – Айде, свършихме за днес. Свободен си.

Публикувано в Тя. Постоянна връзка.

Един коментар по ***

  1. deni4ero каза:

    хахахаха … ей, опасна си … току очаквах, че бай Велко помждудругото чете розов роман, купен от сергията на спирката, ма на – разсмя ме много пак 🙂

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *