Ряпата

Първо леко го побоцкваше. Съвсем леко, току под лявата плешка. Ама едно такова несериозно. Даже доста време се чудеше дали не се е дернал някъде без да усети. После болката взе да се засилва. Интересното беше, че ставаше по-силна привечер. По някое време към 10-11 май не я усещаше, а после изведнъж така го връхлиташе към 2-3, че чак му ставаше страшно.

Представяше си как припада. Сам в голямата къща. Как няколко дни се мъчи да стигне до телефона, небрежно захвърлен на масата до цигарите и лаптопа. Но проклетата джаджа беше твърде далече, а той живееше сам след развода и си представяше как бившата щеше да го открие едва след 5 месеца, защото тогава щеше да свърши сумата в разплащателния влог, с който и изплащаше издръжката – автоматично, за да не се налага да се вижда с нея и проклетите и роднини, нищо че живееха на 2 преки от родовата му къща. Представяше си как никой няма да го потърси зад заключената врата. Нарочно се абонира за два седмичника, за да се трупат те в пощата и липсата му да направи впечатление на пощальона. После реши, че това не е достатъчно и започна да провежда ежедневните си срещи с адвокатите и счетоводителите рано сутрин в дома си. Представяше си с ужас как го намира някой от тях, но в картината той вече не беше съсухрен или страшно вмирисан, както се виждаше в предишните си страхове и му ставаше хем приятно, хем жал за горките хорица, но и по някакъв начин се чувстваше по-спокоен. Даже леко се нажаляваше за самия себе си. Такива мъки. И толкова нелепа смърт.

Ужас.

На втората седмица все пак отиде на лекар.

Изследваха го за каквото се сетиха.

Даже спа в болницата 2-3 дни. Да го наблюдавали. Болежката не се появи, никой не му повярва. Даже той започна да не си вярва, но щом се прибра и остана сам – тя се върна.

Тогава го осени гениална идея. Само за три часа, благодарение на една агенция за набор на персонал, си имаше чистачка, която постоянно да живее с него и да поддържа дома му в идеален ред, а най-вече да е неговата гаранция, че няма да издъхне сам.

След назначаването и той се успокои и естествено – болките изчезнаха. Замени ги любопитството. Следеше какво прави тя. Поставяше и различни задачи, учеше я как да се грижи за всичко. Тя стриктно изпълняваше ангажиментите си и дори си позволяваше да надминава очакванията му.

Помисли си, че се е издънила на стария трик с парите, скрити по прашните ъгли и под канапетата, но в края на първата седмица от назначаването и, тя му подаде една двадесетачка и каза, че за пазара е ползвала дребните, които открила из къщата, чистейки, а тези му ги връщала нацяло, че така било по-удобно. Нямаше забележки. Тя беше идеална. Прекалено идеална. Чак притеснително идеална. Това не му даваше мира.

Започна да я следи още по-внимателно, дори прехвърли цялата си работа вкъщи и викаше служителите си при себе си. И всичко това само и само, за да открие какво не и е наред. Една привечер, близо месец след нейната поява, разбра. Тя обичаше ряпа. Три дни подред я виждаше как яде ряпа. Обелваше я и я настъргваше или я режеше на кубчета. Имаше и някакви продълговати видове, които режеше па лентички и той дочуваше равномерното „хруп- хруп-хруп-хруп-хруп” и после пак „хруп- хруп-хруп-хруп-хруп”. На пет захапки унищожаваше лентичката като солета и после взимаше нова и така до свършването им.

Нещо повече. Той откри, че от тая ряпа тя често пускаше газове в тоалетната, която беше определил за нея. Както си вършеше работата и изведнъж се сепваше, бързо влизаше в тоалетната на втория етаж, в най-далечното коридорче и той не успяваше да чуе какво се случва там, но предполагаше, че прави точно това. Вярно, че се опита да го заблуди, изхвърляйки използвани дамски превръзки, но той беше сигурен, че тя ходи в тоалетната точно заради газовете от ряпата.

На петата вечер от своето разкритие той постави въпроса ребром.

Щом я чу да слиза от тавана, където цял ден реди старите мебели на майка му, които той не можа да продаде след смъртта и и да се запътва към килера, където държеше своите репи, той се отправи към кухнята и произнесе знаменателната си реч, подготвяна цели 2 дни. Речта гласеше:

– В тази къща не се яде ряпа.

Следваше малка пауза, за да осмисли тя казаното.

– Вероятно за Вас това е необяснимо, но никой, никога в този дом не си е позволявал да вкарва в тялото си вещества, предизвикващи газове.

Тя го погледна с невярващ поглед, после премести погледа си към ряпата, която носеше в ръката си.

– Тази е последната – показа му я тя – подари ми ги Вашата съседка. Имаше нужда някой да и помогне с ваденето на репите. Беше засадила целия си заден двор.

Той продължи да гледа строга и неодобрително и тя се постара да обясни по-ясно:

– Даваше ми пари, но аз не ги взех. Беше ми приятно да и помогна. Тя даже ми предложи да започна работа при нея. Като и отказах и това – даде ми няколко репи, каза, че били полезни. Вие имате точно определени хранителни навици и аз не посмях да Ви предлагам ряпа, но не исках да я изхвърлям и я изядох.

– Оправданията Ви не ме интересуват – постара се да изглежда аристократично той – тук просто е недопустимо да се яде ряпа и аз Ви забранявам да я консумирате .

– Моля?! – вдигна вежди тя – Забранявате ми да се храня, с каквото реша, при условие, че сама си купувам храната и готвя своята отделно от Вашата, защото смятате за неуместно да се храня и аз със същото!

– Убеден съм, че Ви е трудно да разберете, но вие сте чистачка и трябва да ми имате довери – заключи властно той – ряпата предизвиква газове, а в този дом те са недопустими, дори за чистачките.

Ряпата полетя от ръката и и само благодарение на инстинктите си, той я избегна, навеждайки се. Когато се изправи, чистачката вече излизаше от помещението. Не успя да я стигне преди да захлопне вратата на малката си стаичка. Там тя се бави почти час и той реши да я почака в кухнята. Ставаше време да му приготви вечерята и тя щеше да слезе.

Чу хлопването на външната врата и му трябваше малко време, за да разбере, че тя си тръгва. През прозореца на кухнята видя как се отправя към съседната къща, понесла малкото си сакче с дрехи. Надяваше се, че нищо не е откраднала, но поне беше близо и той винаги можеше да и поиска сметка. Колебаеше се дали сега да провери по описа на вещите за откраднати или да възложи това на счетоводителите на сутринта, когато болката го връхлетя. Стовари се върху него абсолютно неочаквано. Парализира го. Отне всичките му сили, стоварвайки го на пода в кухнята. Там той лежа четири дни. Никой не го потърси. Бяха празници и дори служителите му ги ползваха. Когато идваше в съзнание, а то ставаше все по рядко – той отваряше очи и в полезрението му попадаше проклетата пръдлива ряпа, отърколила се до печката, след неуспешния и опит да го замеря. Съзирайки я, той пак се вбесяваше на непокорната си чистачка и на нейното безочие. Как можеше тя да не уважи логичните му аргументи! Тези горчиви размисли вдигаха и без това високото му кръвно и скоро пак губеше съзнание.

На петия ден го откри секретарката му, която след известно колебание се престраши да провери защо никой не е отворил на счетоводителите и юристите. Той така и не разбра, че са го намерили. Медиците не дадоха оптимистична прогноза за състоянието му.

Публикувано в плодизеленчук. Постоянна връзка.

2 коментара по Ряпата

  1. Кръстю каза:

    Поздравления!!! 🙂

  2. deni4ero каза:

    Няма по-страшно нещо за човек от собствените му мисли, а 🙂

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *