Адски кофти ситуация

Адски кофти ситуация е да те пратят да кандардисваш некой да се върне. От това по кофти е само, ако те пратят в екип с Херо и той се насмърка с прашец като търтей, къвто си е. Са пак ше върша и неговата работа, а той ше седи оцъклен и доволен пред монитора и ше се прави на свръзка.

Ма кво съм се разтръшкал, я по-добре да си дигам задника, че вече два часа сме тука и още нищо не сме свършили. А шефката беше пределно ясна. Ако не върнем Мишо до следващия одит, сметната палата на вероизповеданията ще ни погне за преразход на командировъчни. Предишните три борда си отидоха след одит, много добре я разбирам Мара, че се е спекла и така ни изюрка с Херо. Хитра е тя, пази задниците на сина си и оня шемет мъжа и от 20 века и да ви кажа хич не си поплюва, само глупак би и се вързал на миловидната муцунка.

Та вика не тя преди два часа и ни засилва в тая дупка да търсим Мишо, който бил дошъл уж за малко преди два века, ама въобще не си правел планове да се връща. Седи си копелето тук, командировъчните му се трупкат в банката, а той бачка. Представяте ли си архангел да бачка. Луда работа. Съвсем е изперкал Мишо.

–   Доведи го – вика шефката – имаш пет часа да разучиш ситуацията и да подредиш нещата така, че най-много след две години Михаил да се е прибрал в офиса.

Тресна ми временното разрешение за пребиваване и ни прати с Херо на мисия, а той едно време е бил много як, кви ли не чудесии и правил, ама едно време. Са му дай малко дрога и не се занимавай с него, щото иначе само се пречка и върши глупости. Как успя да си намери прахчета, 5 минути след като се материализирахме, не ме питайте. Идея нямам.

Щом братото се гипсира, се заех с проучванията и пуснах апаратурата да сканира. След час имах новата визия на Мишо и приблизителното му местонахождение. Мишо се подвизаваше тука като циганин, живееше в Малашевци и работеше като шофьор на камион, който събираше и превозваш боклука на местните до едно голямо бунище. Тва хората са големи свине, ама аре да не се отклонявам пак от темата.

Като разбрах на къв се прави Мишо и очите ми се събраха, баси тъпото копеле! Представяте ли си – архангел боклукчия?!

Като се видяхме с него той таман излизаше с камиона. Виде ме и веднага ме позна.

–   Прометейчо, – вика ми – тебе ли те прати Марчето да ме прибираш?

–   Здрасти, бай Михале, – викам му – ми мене ме пратиха, кой друг. Ама представа си немам как да те накарам да се прибереш. – признах си аз честно.

–   Метка, Метка – смее се Мишо – много си честен, мойто момче, така и не се научи да шмекеруваш. А като си на служба при боговете се налага да си малко по-лукав.

–   То и много лукавите не са прокопсали – смигам му аз, а той се смее и тупа с ръка празната седалка до него.

–   Аре качвай се – подканя ме – ше ме агитираш в движение, че е време да си почвам смяната. Таман ше видиш за кво не се прибирам горе.

И аз кво да права, качих се и тръгнахме. На двеста метра след мойто качване, в началото на булеварда се качиха на края на камиона още четирима мъже, а ние с бай Мишо си останахме сами в кабината.

–   Глей са кво става – смее се архангела и завива в една пряка.

Пътуваме край грозни сиви сгради на по десетина етажа, мазилката им е на разноцветни кръпки, край входчетата едни келяви и прашни градинки. Жалка и грозна работа. Съвсем нищо за гледане и да се чуди човек кво толко го влече Мишо в тая мизерия. И баш си мислех, че съвсем се е фитнал,  като светна пред нас, ама така грее, такава светлина излиза, братче, от едно съвсем дребно момченце, че чак ме фана шубе. А Мишо се хили и ми вика.

–   Е за тва не се прибирам горе, Метка. Виждаш ли ква сила има това лапе. А знаеш ли що така грее? Знаеш грънци – тупа ме по лявото рамо той и аз разбирам, че още си е със сичкия и силата му си е като на съвсем нормален архангел, ама явно и  той разбира, че се чудя кво му е и продължава – Това лапе, Метка, сека вечер праща баща си на работа. Баща му е боклукчия, един от четиримата, дет се качиха преди малко. И като се качи бащата, после минаваме от тука и момченцето тича след камиона, да го изпрати на работа. За него тоя човек е като бог. Усещаш ли ква енергия струи от малкия. Щото обича баща си. Щото не мисли боклукчия ли е къв е.

–   А кажи ми – продължава Мишо – ти кога си виждал за последно на някоя служба на шефовете ни нещо подобно.  Ше видиш, ама през крив макарон. Мижаво, треперливо, като свещиците дето им палят, и толко. А това лапе може да запали ново слънце, ако некой го научи и ако не го смачка живота или некой като Марчето.

–   Що да го мачка, бе Мишо? – питам го аз – Тя шефката ме прати за теб. За лапето нищо не е казала.

–   Меткааа, – смее се Мишо – ти си само един прост бияч. Да не мислиш, че на Мара и пука за парите. Хвърлила е око на това лапе и на още десетина като него. Нейните хора ги обикалят и ги кандардисват да и станат почитатели. Проповядват им, обещават им. А на Марето и трябва само едно. Иска някой да я обича по същия начин. Тя от това се храни, от хорските чувства. Смуче и иска още, обаче в последно време няма много такива. А и аз съм решил, поне тия дето съм ги намерил, да не и ги давам. Е за това съм тука. – отсича той – и ше си карам камиона, до кат това лапе не порасте и силата му не позаякне толко, че да може да се пази и само или не се затрие, както по-често се случва с хората. А Мара да праща кой ще.

После наби спирачките и ми вика:

–   Аре скачай, че след две преки требе да зема колегата! Него жена му го изпраща – смига ми заговорнически той и аз се изнизвам от кабината.

Камионът припалва и продължава, а краят му свети, свети, та чак страшно ми става. Греят и бащата на лапето и другите трима. Те идея си нямат какво виждам аз, обаче и аз вече се чуда кво да кажа, че съм видял и да казвам ли въобще нещо, щото знам как беснее шефката.

Чудя се дал да не направя друго. Ако дам на хората енергийни преобразователи, няма да имат нужда от камиони за боклук и боклкчии и Мишо може и да се прибере, като лапето спре да праща баща си всяка вечер да събира на хората боклуците. Обаче като си представя как тичаше след камиона и как край него целия свят грееше…

А и леко ме е шубе. Щото последния път, кат се опитах да реша сам проблем на фирмата, оня копелдак Зизи ми направи джегера на решето. Адски кофти ситуация. Честно ви казвам – не ми се мисли кво може да ми спретне Мара, ако нещата се объркат.

Публикувано в Упражнения по стил в стил "турлю гювеч". Постоянна връзка.

13 коментара по Адски кофти ситуация

  1. lammoth каза:

    хахах, Зори, готино по библейски 🙂
    Много лоша тази Мара (дева Мария?) 🙂
    И архангел Михаил като циганин в Малашевци? Леле, ще гориш в Ада за това 😛
    😀

  2. Зори каза:

    @lammoth
    И ада и рая си ги носим в себе си, Мо, не се притеснявам от казана.
    Чудя се кой ще е следващият стил за омазване 😀

  3. Точка каза:

    Пиши си, Зори, спокойно и не го слушай Ламот. Никой още не се е върнал да разкаже как е там, горе (или долу?), топличко ли е покрай казана, ябълките целогодишно ли зреят (и какъв сорт са) и други такива битовизми. Ако беше чак толкова зле, поне другите нации (без нас, българите, щото ние явно носим на всичко) щяха да напуснат или поне да стачкуват. И крила, мисля, не ти трябват. 😉

    Диалог пред Райските порти:
    Господ:
    -Пушила ли си?
    Жена:
    -Не.
    Господ:
    -Пила ли си?
    Жена:
    -Никога.
    Господ:
    -Изневерявала ли си?
    Жена:
    -Не съм.
    Господ:
    -Свети Петре, дай ми крилата!
    Жена:
    -Господи, Ангел ли ще ме правиш?
    Господ:
    -Не. Патка.

  4. Nostromo каза:

    Зори, я вземи напиши едно продължение на „Майсторът и Маргарита“. После давай със Зотов, че ти е и адаш на буквичката. 😀

  5. Много свежо, много . А ако те пратят у казана ония небесните обиталци, ще да е от яд, че си ги разкрила 😉

  6. Зори каза:

    @Точка
    оооо, много е добро, Точе, ама и аз предпочитам авторските ти творения и си позволявам да мрънкам за още 🙂
    И даже съм благородна – ни ща продължения, искам ощи нови, пък.
    Моля, моля, моля! А, може ли?

    @Nostromo
    Ностро, сакън – има неща, които не се пипат и не се продължават.

    @Лейди Инсомния
    Благодаря, Ваше Безсъние! 😉

  7. Точка каза:

    @Зори
    Не посмях да споменавам имена, но ти няма да продължаваш техните творения, а твоите. Когато дойдем на представянето на някоя от книгите ти, ще вметнеш кратичко в речта си, че ги чувстваш като свои учители и за теб е гордост някой да ги припознае в написаното от теб или да усети влиянието им. 🙂
    Това може и при задължителното в такива случаи „Благодаря на …“, там все едни дълги поменици се вадят. Ще ги споменеш в началото (докато още те слушат) или в края, когато хората вече се сепват притеснено дали не са хъркали много силно. 😛
    Не, не, в речта ще е по-добре. 🙂

  8. зори каза:

    @Точка
    Аз викам първо на твоето представяне да дойдем – да покажеш как се прави.
    И не се прави на тресната. Още, още, още!

  9. gost каза:

    @Точка
    Да! Точе, и аз искам още! Тоя път беше „Спирката“, следващият може да е „С…бирката“… 😉

  10. Точка каза:

    „Сбирката“ или „С бирката“ звучат чудесно като за петък вечер, gost 🙂 Някога евентуално, даже можеш и да съавторстваш лекичко. 😛

    Зори, дай да говорим за нещо по-приятно и реално, като например това. След малко му се отдавам изцяло. 😀 Споделям ти, защото знам, че го обичаш. 🙂

  11. gost каза:

    @Точка
    О, аз „б“ ли съм написал? Пак тая моя клавиатурна дислексия. 🙁 Иначе съм отворен към евентуално сътрудничество и можеш да пишеш веднага щом ти хрумне някаква идея, щото при мен – нъцки. :))

  12. Точка каза:

    @gost
    Извинен си за дислексията. 😛 Ако послушам още малко за каш…кавала, ще се вдъхновя подходящо в твоя мисловен нюанс. 😀

  13. midnight каза:

    Зори, това е най-доброто описание на християнството, на което съм попадала. съгласна съм с Ностро – развий го това, за мен е конкуренцияй дори на любимата ми Спаска 🙂

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *