Дете във времето – Иън Макюън

Дете във времето - Иън Макюън      Той е един от любимите ми автори, но този път не съм във възторг. И не – преводът е чудесен, Колибри са се справили  с обложката и нямам забележки по самото издание, просто книгата не ме грабна. Даже ще наруша принципите си и ще ви я разкажа.

Преди 2 години той загубва дъщеря си в един супермаркет. Това води до раздяла с жена му, която заминава да живее в една отдалечена къщичка в провинцията. Той е известен детски писател, тя е музикант. Семейството се разпада, двамата нямат други сериозни житейски грижи освен изгубеното дете. Присъствието на другия само напомня за тази липса и те просто се разделят.

Той работи в една комисия, която да изработи програма за отглеждането и възпитанието на децата. Описанието на абсурдите, които се случват там определено заслужават вниманието на всеки нормален читател, който се очаква да живее в нормална държава, но да ме прощава Макюън – че бяха важни проблемите, бяха, ама някак съвсем стандартна ми се видя ситуацията, да не кажа бледа и рехава, еле пък в сравнение с истинксата българска, та…

Да се върнем на книгата. Набутал го е в тази абсурдна комисия бившият му издател, който става политик, любимец е на министър-председателя, всички му вещаят бляскава кариера и в един момент той просто слиза от политическата сцена и заминава с жена си в провинцията.

В тази книга почти всички герои си ближат раните в английската провинция.

Само нашият човек виси в столицата и се влачи по заседанията на тази комисия, търси в тълпата лицето на изгубената си дъщеря, размишлява за просяците и политиката на правителството по тоя въпрос и страда. Знам, че Ви звучи гадно това. Да – кучка съм, но реално в тази книга имаше прекалено много размисли и прекалено малко стигаха до същината. Просто съвсем малко не и достигаше (според мен), но определено нямаше нито силата на „Събота“, нито на „Почивка в чужбина“, а за „Изкупление“ дори няма база за сравнение.

Не беше убедителна лудостта на издателя, това странно шматкане на героя на финала на романа не нагнетяваше напрежението, а просто създаваше усещането за някакво раздвижване, което липсваше в огромна част от книгата.  Като цяло тя не ми хареса.

Вероятно аз прекалявам с изискванията си, предполагам, че и доста повърхностно съм гледала на нещата, но…

Не беше нищо съществено.

Не разказах почти нищо от нея, за да не отровя четенето на някой, а на сайта на Колибри има малък откъс за любопитните.

На смелчаците:

Надявам се Вие да намерите в нея много повече от мен и да Ви хареса!

 

Публикувано в прочетено с етикети . Постоянна връзка.

7 коментара по Дете във времето – Иън Макюън

  1. Точка каза:

    Зори, аз така и още нямам избистрено мнение за тази книга. През цялото време, докато я четях, ми се струваше ужасно (и излишно) разхвърляна, на места спъваща, но понеже това е Макюън, му дадох шанс до последната страница. Според анотацията от корицата очаквах да е задълбал върху семейството и какво се случва с двамата след загубата; как се борят или не, как се губят и търсят; бягствата им от проблема и тях самите – нещо примерно като Rabbit Hole.
    Децата наистина са навсякъде и непрекъснато във времето, но с това според мен на повечето места има бягство от темата. Писателят като такъв (много топъл момент) и като пораснало дете с родителите си, тяхното мълчаливо справяне със загубата на внучката. Децата покрай проблемите, обсъждани от комисията (някои са смешно-абсурдни). Вдетиняването на издателя му. Детето в края на книгата. Прекалено е наблягал Макюън на странични сюжети, вместо на семейството. Политиците според мен, както и многото страници за издателя и съпругата му, са излишни. Не мисля, че една нормална жена, дори и физик, ще развива теориите си за пространството, времето и изкривяването им във всеки приятелски разговор – като тяхна основа или за да прикрие собствените си болки. Темата ми е много интересна, но не и в тази книга (спъваше ме, доскучаваше ми – нямат място в такава история) и стигнех ли до лекциите на Телма, я зарязвах и започвах друга. Влачих я почти месец заради това и до последната страница успях да прочета други пет или шест книги.

  2. lammoth каза:

    Много са ми говорили за МакЮън
    Зори, ти коя неговакнига би ми препоръчала да почна първо? 🙂

  3. Точка каза:

    „Изкупление“, Ламоте. И не минавай по мързеливия начин с филма. Книгата си има своята красота, по-добрият вариант е, ще усетиш повече живите герои на Макюън и което изобщо не е маловажно – няма да ти досажда Кийра Найтли. 😛

  4. Точка каза:

    „На плажа Чезъл“ и „Амстердам“ – също. Само не започвай с това дете, то по-скоро би те отказало да четеш Макюън.

  5. Зори каза:

    @Точка
    Да и за мен беше тежко четене – 3 дни мъки… Просто не се е получило. Прекалено много ми харесва Макюън, за да си кривя душата и да казвам, че става. Тоя път се е поотплеснал 😉
    И извинявай, че едва сега отговарям, но днес беше безумен ден.

    @lammoth
    Мо, аз първо гледах „Изкупление“. Във филма има няколко много стойностни сцени – една от най-силните е тази с евакуацията на брега. Струва си да се гледа.
    А в книгата има много. С радост бих ти я подарила като компенсация за неполучените предишни (още не съм се разправяла в пощата).
    Романът е много добър, защото там са използвани няколко уникални гледни точки. Ако не беше толкова добър писател, Макюън определено щеше да е диагностициран шизофреник. Фантастични образи прави и в „Изкупление“ са много пипнати.
    А в тон с последната ти публикация – той прави и перфектни сцени, който са наситено еротични, но няма капчица глупост и чиклит-лигавщина.

  6. lammoth каза:

    Филмът съм го гледал и ми хареса 🙂 Ще му потърся нещо. Ще ти кажа още нещо – хареса ми, че Макюън е атеист :р Освен това ми харесаха много негови коментари 🙂

    А и не се притеснявай за книгите, жестът е важен 🙂

  7. Зори каза:

    @lammoth
    Да не си посмял да купуваш нещо. В събота ще взема едно копие на някоя от книгите му специално за теб и този път лично ще я доставя.

Вашият отговор на Точка Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *