Хубава вечер, съседе!

Преди няколко дни, късно през нощта, угасна токът. Четях книга на нощната лампа и малко се поразкиселявих, че ми се сецна четенето на най-интересното, но след цял ден взирапване в монитора, реших да не си причинявам и кьоравене на свещи и след 10 минути чакане (да пуснат тока) се приготвих да духна романтичното осветление и да му дръпна един сън. Да, ама не. На врата се почука.
„Кой чука?” изхилих се мислено аз и започнах да си представям разни интересни ситуации. Оказа се един съсед. Ха-ха. Ситуацияааааа 😉
Няма да си кривя душата – сладкиш е, ако не беше комшия… да съм се пробвала вече.
Припряно ми обясни, че завършвал някакъв проект, когато всичко изгаснало. Батерията на лаптопа му едва изтраяла да запише файла на флашката. Много било спешно да го довърши. А после било спешно и да го изпрати. Срокът бил до дванайсет нула нула. Имал само още десетина минути работа. Знаел, че при мен техниката работела. Та, ако не ми представлява трудност…
Спестих си коментара за мърлячите, които не си поддържат компютрите и правят всичко в последния момент. Предложих да му дам нетбука си и да ми го върне на сутринта, но … Ново пет – нямал бил подсветка (ми да – няма – избирах го да е малък и евтин), а съседът не разполагал със свещи, а и интернет нямал, щото като изгаснал токът и нетът спрял.
Аман.
И тоя път си спестих коментара за доставчика, а и за подсветката на компютъра. Добре де, не е длъжен да знае кое къде е, аз преди години как се мъчех между проклетата фонетична на Mac-а и на PC-то. Тъпите „ч”-та и „ъ”-та вечно не бяха на правилното място. Съжалих го.
Паркирах го на масата в кухнята (оказа се най-удобна за навиците му на писане – то бива пренаслъци…), наредих край него няколко свещи и седнах да чета в съседната стая. След десет минути той приключи и изпрати всичко, където трябва. Донесе компютъра и се зазяпа в библиотеката ми. На светлината на свещите няколко допълнително подвързани книги му се видяха интересни и взе една. Оказа се сборник статии от студентските ми години, писан от един любим професор. Последваха възторзи и суперлативи, чел го бил, страхотен бил и прочие. Някога го бил слушал на някакъв конгрес. А пък последната му книга… Покимах известно време и съпроводих съседа до изхода.
Вероятно съм абсолютна кучка, но демонстрацията на мърлявщина някак ми секна желанието да дискутирам с него видовете време и разни други проблемища, а за „кой чука?” вече съвсем не се сещах. Той явно разбра, че не съм на кеф и се изнесе. Токът дойде след час, но така и не заспах тая нощ – четох книгите на любимия професор и се присещах за разни случки с него. Всичко щеше да приключи с това, ако днес, по-точно тази вечер, не бях решила да се проветря. Цял ден работих на компютъра, почивките бяха само няколко ставания да си долея кафе – не е най-правилното поведение. Понеже беше понатрупало пред входа, а аз от няколко години имам проблем с лявото коляно и внимавам къде вървя, когато е хлъзгаво – рекох да поразчистя снега, за да е по-лесно на мен самата и на такива като мен в това време.
И друг път съм писала за това как възприемаме хората, които в дадена ситуация ни обслужват. Вече дори не ми е забавно да проверявам колко невидима ставам за колегите си, когато взема метлата или тръгна да рина сняг пред входа на мястото, където работя и където рядко си правят труда да чистят. Просто взех лопатата и си направих фитнеса. Доста съседи минаха край мен и не съм изненадана, че чух само едно „здрасти”. Изненада ме друго. Съседът, за когото вече стана дума, се прибра и като ме видя с лопатата, дръпна едно прочувствено слово: Защо съм била чистела аз, нямало ли чистачки, колко били станали мърляв хората, как никой не се грижел да си върши задълженията, как сме се били превърнали в мърлячи, как само сме приказвали, как нищо не ни трогвало….
Точно в тоя момент от входа излезе друга съседка. Носеше гребло и явно искаше да се включи в почистването. Съседът ми само дето не я наби – вероятно реши, че е чистачката на входа – гневно и кратко и изрева едно „Как е възможно подобно нехайство!” и после се шмугна във входа, като не забрави демонстративно да тресне вратата, щото тя иначе се затваря с автомат сама и значително по-тихо.
Останахме да се гледаме с комшийката. Спомних си как професорът, за който така разпалено говореше съседът ми само преди няколко вечери, винаги отваряше врата пред жена, винаги поздравяваше, винаги беше учтив. Чистачките го обожаваха и неговите зали се чистеха първи и най-старателно, защото той винаги им пожелавал „Хубав ден!”. Истината е, че професорът можеше да е и адски гаден, но никога не го правеше без основание. Беше добър учител. Беше готин човек.
Почистихме пред входа и се прибрах. Нарочно седнах да пиша, защото иначе вероятно ще се облека, ще нагреба в един чувал сняг и ще го изсипя пред вратата на радетеля за добре свършена работа, после ще му звънна, ще пожелая възпитано „Хубава вечер!” и ще го гледам как се гърчи неразбиращо зад купчината сняг.
Може пък да е прав съседът –  само си го представям, но няма да го направя, а и от това той няма да се промени. Пък и възпитанието не е за всеки.
Но, може и да…

Публикувано в Тролщини. Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *