Моята приказка

… да, прекрасно бяло е, всичко е блестящо и умиротворено, красиви са дори контейнерите за смет, затрупани от сняг, но цяла сутрин един синигер подвиква на едно кокиче, окуражава го да не се предава, чувам го как подсвирква  „хайде, съвсем малко още, не се отказвай, земята не е толкова замръзнала, хайде…“

Снегът от тия подсвирквания гузно се сляга, хората внимателно пристъпват по заледеното и мрънкат, че не е почистено, забравили, че през прозорците всичко  е приказно бяло и прекрасно. А едно съвсем малко и зеленичко стъбълце напъва обвивката на луковицата, разбутва леда и само за миг спира, за да се ориентира по свирнята на синигера, но после още по-яростно продължава да расте, да расте, да расте и да иска топлина и светлина.

Било бяло и приказно – може.

Но в моята приказка живеят един синигер и едно кокиче, а бялото на снега скоро ще се стопи и ще остане да се белее само върху нежните листенца на първото пролетно цвете 😉

 

Публикувано в Миш-маш. Постоянна връзка.

Един коментар по Моята приказка

  1. deni4ero каза:

    умиротворено е, докато някоя леля не ти изсъска 🙂

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *