Вендета

Не е никак добре да попаднеш в непознато място и да разчиташ само на GPS-а. Верно, че това село е на гъза на географията, ама ако имаше сега кой да попитам, нямаше кокошката за трети път да ми казва да ида в гробището. Тая проклета турска махала на селото я нямя и я няма. Всички преки обиколих, въртях се около площада, стигах до края на селото, връщах се и все в гробищата се забивам. А шибаното село е пусто и даже улични кучета няма. Не, че някое куче ще тръгне да ми обяснява.

–   След пет метра завийте наляво! – нарежда мазно навигаторът.

–   Кво ляво, ма кифло! – не издържам, спирам колата и крещя с цяло гърло на нищото. – Има дупка там и после средновековен ров, който огражда една къща от мрамор, току до гробището. Няма ляво, няма турска махала. Мамка и на махалата!

–   Пич, ти да не търсиш турската махала? – чувам момчешки глас.

Застанал е до отворения прозорец на спрения джип и любопитно ме гледа. От местните е – много черно ромче някъде към 16-17 годишно. В околността по селата няма българи. Пълно е само с цигани и турци – те така си се делят. Реално всички са цигани, но едните са мюсюлмани, а другите – християни. С жена ми и едни нейни приятели се настанихме в един малък хотел (бивш санаториум с минерални бани и басейн). Хотелчето е съвсем ново, всичко е пипнато. Обслужването е на ниво, единствената особеност е, че всички, от собственика до чистачката, са роми. Не, че това ми пречи. Просто прави впечатление. Един от приятелите на жена ми се смееше снощи като се настанявахме, че така ще изглежда бъдеща България след 50 години. Като се замисля – май той си е кретен и рядко пътува много из страната, че да разбере каква точно е ситуацията. Както и да е. Изритвам кретена от мислите си и посвещавам цялото си внимание на моя спасител.

–   Да, пич – минавам в неговата стилистика – за трети път идвам до гробището и я няма тая махала.

–   Стара ти е картата. – ухилва се той – Преди имаше, ама сега до там се стига само през съседното село. Има една пътека. Ако ти се ходи 10 минути пеша, мога да те заведа.

–   Не е въпрос на ходене. – обяснявам – Трябва да взема от една жена там стан. Аз съм антиквар. Преди два месеца една американка ми поръча хоризонтален стан. Искала да си тъче български черги в Америка. През интернет се свързах с Айсел. Страшна мадама се оказа. Тя самата тъче и продава черги и килими. С триста зора откри хоризонтален, щото тука тъкат повече на вертикални. Сега съм тръгнал да го взимам. Айсел ми писа да дойда през магистралата, ама от Спа-комплекса тоя път беше по-пряк. Намерих селото, но не мога да стигна до махалата.

–   Пич, ше требва да се върнеш – отсича момчето. – Има един черен път, с тоа джип ше минеш по него, ама е много да ти го обяснявам.

–   Що не ми го покажеш – предлагам. – После ще те върна тука и тия десет лева са за теб – подавам аз десетачката.

–   Немаш грижи – ухилва се моя нов навигатор, грабва парите и бързо се настанява до мен на предната седалка. – Карай към центъра! – нарежда той и аз послушно обръщам.

–   И къв е тоя ров? – любопитствам – сочейки окопите, които са заградили мраморната къща до гробищата – Тая къща да не е на некой местен феодал?

Момчето може и да не знае к’во е феодал, поглежда ме косо и отсича.

–   Т’ва не е къща. Гробница е.

–   Да, бе! – опулвам се аз.

–   Чесно, пич. Не те лъжа. Гробницата на тартора е това. Умре преди десет години и му я дигнаха за три дена. Аз тогава бех с дедо във Виена. Не съм видел точно, ама после ми разправяха.

–   И там са погребали човек! – продължавам да се чудя аз.

–   Тартора. – обяснява моя навигатор. – Са завий зад тая къща и карай към моста.

Селото е опасано от три страни от една река. На второто връщане в гробищата си помислих да мина през реката с джипа и да ги заобиколя, ама си представих как се забивам в нищото и не посмях.

–   Къв е тоя тартор? – любопитствам.

–   Шефа. Сички тука му се подчиняват. Преди на него, а сега на сина му.

–   За кво толкова му се подчиняват! Тука е село. Питат го кога да доят овцете ли?

–   Пич, тука не гледаме много животни. Работим по чужбина. Аз съм работил във Виена и в Париж. Скоро заминавам за Испания.

–   И к’во ше работиш там?- любопитствах.

–   Като малък просех – обяснява ми моя навигатор. – Сега ше карам курви.

Само дето не набивам спирачки.

–   Кви курви, бе пич?

–   Ми, като я викнат на адрес я караш, тя си върши работата, после си я прибираш. Прибрах се да ми извадат книжка, че тука е по-лесно и пак заминавам.

–   Аааа, карал си курсове.

–   Що да карам, аз си мога да карам! Завий са и карай по черния път! Само ми направиха документите. – обяснява той.

–   Искаш да кажеш, че си си платил за фалшива книжка.

–   Не е фалшива. Тартора познава ченгета – истинска е.

–   Аха. И тоя тартор всичко ли може да уреди.

–   Нали е тартор, може.

–   А гробницата – сещам се аз – що така са я оградили с ров.

– Щото едни от турската махала я окрадоха преди време. Свиха златото, мебелите, телевизора, видеото, даже сателитната чиния свалиха.

– Свили са златото на фараона – смея се аз.

–  За малко. – обяснява моя спътник. Бързо набарали крадците и тия от родата на тартора като върнали сичко, изкопали около нея ров и разкопали пътя към турската махала, та да не идват да краднат повече.

–   Ма ти ме будалкаш – сещам се аз.

–   Що да те будалкам, бе пич! Чесно ти казвам. Сичко свили. Верно, че требе да си много тъп да го направиш, ама те после си платили.

–   Да, бе?

–   Да. – отсича момчето – Питай Айсел. Точно нейния свекър и мъжа и са били.

–   И кво, били ли са ги?

–   Тоя па! Заклали ги. Тех двамата и още трима други, дето са краднали от тартора.

За пореден път само дето не скачам върху спирачките. В далечината се вижда гробището. Приближаваме то от другата страна. Черният път се влива в прекъснатия асфалтов и GPS-а се включва.

–   Карайте направо два километра и завийте наляво!

–   Пич, вече можеш и сам – заключава моя спътник. – Я да ме оставиш тука, че имам малко работа. Айсел живее в първата къща. Ше и звънна, да те чака на пътя. – показва той GSM-а си.

–   Става, – съгласявам се аз и спирам, но любопитството ме гложди – ама ти к’ва работа имаш на гробищата по това време. Вече е почти тъмно

–   Ше пусна на стария тартор да гледа турска телевизия – хили се доволно момчето.

–   На тоя в гробницата! – сещам се аз.

–   На същия – смее се моя навигатор. – Страшно мразеше турците. Не разрешаваше никой да минава край тех. Мъжа на Айсел му обра гробницата, щото стария тартор беше претрепал от бой брат му.

–   И ти с’а му пускаш турска телевизия!

–   Ми да си гледа – хили се момчето. – Да се мъчи в гроба. Ще, не ще – ше гледа. Телевизията работи непрекъснато. Неговите хора влизат в гробницата 3-4 пъти в годината. Оня ден влиза целата рода. Като мога, изчакам да минат ден-два след техно влизане и сменям канала. Преди да му дойдат на свиждане, ше кара само на турска телевизия. Представяш ли си к’во му е? – хили се момчето, отваря вратата и слиза.

–   А ти нали си циганин – не издържам аз – що му правиш тия мизерии!

–   Айсел ми е трета братовчедка. – намига ми той – Сама жена е. Тя го измисли. Помоли ме. Не мога да и откажа. Аре карай! – подсеща ме той. – Ше и звънна да те чака пред къщата.

Той хлопва вратата на колата, а аз няма какво да направя, освен да подкарам към братовчедка му. Смрачава се. Слънцето вече е залязло и само над хоризонта светлее. В огледалото за обратно виждане моя навигатор развива от кръста си въже, което явно е носел под якето си и се готви да премине рова. От прозорците на гробницата премигва синкавата светлина на телевизор, който скоро ще бъде настроен на някой от турските сателитни канали.

Интересно, що за човек е тая Айсел.

Публикувано в пътища и пътеки. Постоянна връзка.

6 коментара по Вендета

  1. deni4ero каза:

    Яко … зловещо, ама, пък, яко 😀

  2. traiana каза:

    Ами, чакаме да разбберем:)
    Две седмици ходих да изследвам нагласи на роми:) Мога роман да напиша, ще взема при теб да го публикувам:)

  3. Зори каза:

    @traiana
    Ма ти нали не си повярвала на историята (има къде 20%) истина 😛
    А за романа – кво чакаш, почвай с писането!?

    @deni4ero
    Любопитна съм кво става с черната рокля. 😛

  4. deni4ero каза:

    😆 добре, че нямам представа за какво говориш, иначе доста щях да се притесня

  5. Точка каза:

    Зори, разкош е историята. 🙂

    Подсети ме за едно пътуване до Пловдивския панаир. Стигаме в Стара Загора и металическият глас на мацката ни затирва в някаква махала. Казвам на колегата да си кара направо по моста и широката улица след него, чак до автогарата, той не чува. До там мога със затворени очи да отида. Обикаляхме къщята 10 минути по съвет на мацката и излязохме точно след моста. 🙂
    Вечерта тръгваме да спим в Хисаря и 3 пъти обикаляхме кръговото до панаира, понеже мацката съобщаваше да завием по втората улица чак след като я подминавахме. После ни набута в път в ремонт. На връщане колегата най-накрая й се ядоса и си караше по табелите. 🙂

  6. зори каза:

    @Точка
    Аз пък имам един познат, дето като му се ядоса (на GPS-а) и му сменя гласа от женски на мъжки, щото така му било по удобно да го псува 😉

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *