Пътеката

Пътеката започва съвсем незабележимо от една чешма. Тая вода не е много добра за пиене. Вкусна е, студена е, местните обичат да си наливат от нея и да одумват разбирачите, дето са я изследвали, че нещо не са доразбрали, но истината е, че е по-разумно с водата да не се прекалява. От местен патриотизъм, а най-вече напук на мнението на учените, преди години мизерната чешма с един чучур и бетонно корито, от което пиеха крави и коне, беше съборена и на нейно място, с малко предизборни пари биде сътворена една величествена четиричучурна чешма с повече корита, с площадка и каменни пейки. Всички забравиха предупреждението, че водата не е добре да се пие и с благодарност изписаха името на дарителите, които бяха дарила не свои, а общински пари, ама това никой не написа.

Обаче аз сериозно се отплеснах. Думата ми беше за пътеката. Началото и се крие зад новата чешма и срамежливо се точи към скалите, където местните любезно предоставят на показ своите ненужни вещи – потрошени буркани и бутилки, изгнили и разпарчетосани дюшеци,  разпадащи се пластмасови съдове в поизбелели синкаво-зеленикави цветове (това бяха двата цвята легени, които се продаваха в детството ми в местния магазин). После пътеката минава между храстите и под един стар път на горското. Закътана е и през лятото младежите обичат да я използват за първите си опити в секса. Поради това и предназначение, по нея често се откриват разни опаковки от презервативи и самите презервативи, има доста бутилки от бира и разбира се разнородни колекции от всевъзможни видове бандитки (това са 250 грамови бутилчици, съхранявали в себе си определени видове твърд алкохол, чрез употребата на който първите крачки по пътеката към сексуалната зрелост изглеждат много по-лесни и незначителни).

Обаче аз пак се отплеснах. Разправях ви за другата пътека, която веднага след това закътано местенце, рязко се насочва нагоре и само с няколко задъхани крачки, само за няколко секунди, като неопитен юноша свършва в стария път на горското. Какво – не ви ле хареса това бързо свършване. Имайте търпение, де!

Сега се налага да усмирите дишането си, да се обърнете на 180 градуса и да се върнете, но вече по пътя, който ще ви отведе точно над чешмата. Пътеката се изкачва между скалите и боклуците и следвайки я, хич не сте забелязали височината. А тя е достатъчна, за да видите почти цялата местност. Ширнала се е пред очите ви. Но и благодарение на височината дочувате и звуците на цялото село под вас – кучешки лай, човешки гласове, кокошки, овце, пърпоренето на мотор – какафония.

Обърнете и гръб, повървете още малко! Точно така. Видяхте ли я? Там между акациите. В детството ми тия акации бяха по-скоро храсти, през които трудно се провирахме, а бяхме голяма група дечурлига, особено през пролетните и летните ваканции.  Сега са високи дървета. Още нямат зеленина по себе си, но по влагата и аромата на въздуха усещам онова вълшебно пробуждане, което ще настъпи и тук само след седмица-две. Сега е видно само в огромните пъпки по тънките клончета. Кафеникави, лъскави, спотаили силата на едно уникално пролето-зелено, което ще се взриви от тях съвсем скоро.

Сега зелени са само боровете в горната част на пътеката. Пак се изкачваме. Този път съвсем осезаемо. Градския ми мързел си показва рогата и се налага да поспра за малко по средата на пътеката. Сама съм и не е нужно да се оправдавам, но за пред себе си обявявам, че е за да се порадвам на гледката, която се открива през пролуката между дърветата. Тук още го няма оня вълшебен аромат на напечена смола. Мирише на влажни опадали иглички, на плесен и дори едва доловимо полъхва на мърша. Вероятно някоя животинка не е преживяла зимата.

Продължавам по пътеката. Вече нямам търпение. Искам да се кача горе. Има една полоса от каменисти ниви. Някога там сееха овес. Сега е горска поляна. Още е покрита само с кафеникави лански треви, но вече се усещат ушичките на младите, които тук-там любопитно се подават над пръстта.

Още ги няма кукувичите плюнки – полски цветчета в наситено синьо, топчесто съзвездие от обещания, че веднага след тях започва царството на горската иглика – но щом ги няма сините цветчета, няма смисъл да продължавам към горичката в далечината. Към нея води краят на пътеката. Там след месец ще е пълно с греещите жълти диви иглики, от чийто аромат ти иде да се проснеш на тревата и просто да дишаш.

Още ги няма. Няма я и пътеката. Слънцето грее безмилостно от отворения ми прозорец и от него нахълтват на талази звуците на софийската неделна утрин. Време е за кафе. За прашните улици, за пейките, още влажни след зимата, за книжка, за разговори с приятели. А пътеката ще е там. Ще ме почака още малко. Само да се разпукнат сливите и да плъпнат на паша пчелите. Тогава ще се върна при нея. Ще я последвам и в края и ще е пълно с иглики и ярко-жълтото на детските спомени за огромни букети, които днес спокойно се губят в порасналите ми длани. Още съвсем малко.

Публикувано в пътища и пътеки. Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *