Любо и Люба от Попа

Първият път стана съвсем случайно. Седеше си на Попа и чакаше приятел, който вечно закъсняваше. Каза си, че ще чака следващите пет минути по такъв начин, сякаш веднага след това ще дойде жената на живота му – ей така, за майтап. Наблюдаваше преминаващите. Четеше по лицата им, отгатваше по облеклото им, взираше се в душите им, но никоя не го забеляза. Отминаваха, бързаха, тичаха към някой друг, усмихваха се на някой друг, някой друг ги прегръщаше, а по-смелите даже си изпросваха и целувка. Петте минути свършиха, а той остана сам. Малко му докривя.

А и приятелят му не дойде веднага. Дойде след двадесет минути. През това време чака още пет минути, представяйки си, че чака огромна компания, после чака следващите пет едно старо гадже, което не беше виждал от 3-4 месеца, нито хората от компанията се появиха, нито гаджето, остана му да чака последните пет (по това време нямаше представа, че ще са толкова) и реши да си представя, че чака просто така, чака нещо да се случи.Защото много хора чакат специални неща и все случващото се не е както трябва…

Да вземем за пример чакащите Любовта. За това се изисква по специално оборудване. Трябва да си много подходящо облечен, леко официално дори – а той хич не беше. Или не е нужно?! Трябва да си женствена, изкусителна, нежна, ако си жена, а не да посрещаш Любовта по дънки, а може и да не е съвсем така. Но, ако си мъж – трябва си доста работа – да изглеждаш уверен, нищо, че всичко ти се е свило на топка, да се държиш леко дистанцирано, малко хладно,  дори, ако единствената ти мисъл е как да заровиш глава в косите и и ръцете ти да се сключат около талията и да си останат там за много дълго време. А, като се замисли – реши, че не е задължително само там. Важно е да не висиш сам. Добре е теб да те чакат, а не ти да си прецакан и да си гледаш часовника през две минут, как го постигат мацките – питаше се – все ние ги чакаме?

И точно, когато посегна към телефона – да сръчка приятеля си да пбърза, беше адски студ, а и един ситен дъждец забиваше малките си иглички във всяка незащитена част по тялото му, точно тогава я видя.

Любовта слезе преспокойно от трамвая, но първо направи път на едно бабе, което влачеше пластмасова бутилка с минерална вода (явно беше ходило до Халите да си налива). Бабето отказа да и помагат, Любовта вдигна рамене и слезе след тромавата бабичка почти със скок по стъпалата, после се метна на врата на един пъпчив и притеснен младеж, който от десет минути се опитваше да скрие зад гърба си една леко поошмулена роза. Младежът се стресна, но смело подаде розата и Любовта изписка от кеф. Е, чу я само той и чак се стресна, защото през това време истинската мацка на пъпчивкото вдигаше такава олелия, разказвайки защо закъсняла, че Любо (нашият герой) с огромна воля преодоля желанието си да грабне малко кал и да и затвори човчицата.

Естествено точно тогава се появи и приятелят, който Любо чакаше и се наложи да престане с наблюденията. Е, видя как хладно се прегърнаха двама, Любовта се обиди и им обърна гръб, видя и как се здрависаха други двама, а Тя абсолютно безцеремонно ги бутна един към друг и ги остави да се натискат под дъжда. Имаше поне още 3-4 двойки, за които Любовта се погрижи, докато Любо слушаше сводката за поредните перипетии на приятеля си, който вечно се стараеше да паркира някъде без такса и вечно се разправяше със скоби и  паяци.

Тръгнаха към заведението, където ги чакали някакви мацки, но съвсем в последния момент Любо се извърна и видя как Любовта му помаха. Помаха му някак хем закачливо, хем тъжно. В този жест имаше толкова много и той моментално си помисли, че е странно Любовта да е сама и така да обикаля света. Тя имаше нужда от някой, някой като него, който да върви в това гнусно време до нея и да я разсмива, да я гушне, да провери не е ли мокра, да я вкара в някое топло място, да я накара да изпие нещо за сгряване. Беше готов да се обърне и да зареже приятеля си, но Любовта изчезна, просто се стопи и не вървеше да обяснява защо стои така на кръстовището и се взира в нищото.

Продължиха към заведението, мацките се оказаха поредните кифли, вечерта премина някак. На следващата вечер почти несъзнателно Любо се оказа пак на Попа и пак зачака Любовта, точно в седем без пет. Трамваят мина и замина. Вратите се отвориха и бабичката от предишната вечер пак се измъкна с пластмасовата бутилка. Но Любовта не слезе от трамвая. Не слезе и на следващата вечер. Нямаше я и след седмица.

Всяка вечер Любо заставаше чинно в седем без пет и чакаше. Трамваят минаваше. Бабата слизаше. Хората се срещаха и разделяха. Но нея я нямаше. Нищо не се променяше. Нищо не се случваше.

Точно когато беше решил, че това е последната вечер, в която ще я чака, Любо пристигна малко по-рано и седна на каменния перваз на градинката. Стори му се, че паметникът, който почти никой не забелязва, сякаш грее със собствена синкава светлина. Светофарите припламваха в рубин и сапфир, уличните лампи изведнъж пръснаха светлина над смръчаващия се площад и хората, като че се пораздвижиха. До него стоеше двойка, разговаряха тихо и несмело. Момчето все поглеждаше в страни и срещаше без да иска погледа му. Любо се усмихна заговорнически и му намигна. Май това окуражи хлапака, той се пресегна и хвана здраво ръката на момичето. Млъкнаха, но явно ледът се разчупи, защото тя се усмихна и го поведе на някъде.

Любо се засмя. Пожела им мислено късмет и тъкмо се канеше да скочи от каменната плоча и да потърси приятеля си, който вероятно пак омайваше мацки в близкото заведение, когато съвсем тихо Любовта пошушна в ухото му:

–   Видя ли, че не е сложно?

Беше приклекнала зад гърба му. В градинката. Усмихваше се и той се чудеше какво да и отговори. Стана му страшно даже. Помисли си колко глупаво е всичко. Дори си помисли, че превърта, че окончателно е откачил и е сега ще го погнат двама яки санитари с бели мърляви престилки и конска инжекция с успокоителни. От самата представа му стана лошо, а Любовта вече се готвеше да се изправи, дали нямаше да го зареже.

Точно тогава край тях мина бабичката с минералната вода. Погледна го, погледна момичето, което още клечеше зад него, подсмихна се заговорнически и весело подвикна:

–   Намерихте се най сетне. Любо и Люба, ама не ме карайте да се разправям само с вас, че ми писна да я влача тая вода!

–   Коя е тя? – учудено попита Любо.

–   Баба ми – усмихна се Любовта – Това е Любовта, кръстили са ме на нея.

–   Мислех, че ти си Любовта.

–   Бих могла.

–   Но нали баба ти…

–   Е, тя също. И ти. И онези двамата, дето изчезнаха преди малко. Всички биха могли – усмихна се Люба и скочи от перваза. – Ще тръгваме ли?

–   Къде? – зачуди се Любо.

–   Където искаме – разсмя се Любовта.

Публикувано в шантава митология. Постоянна връзка.

6 коментара по Любо и Люба от Попа

  1. deni4ero каза:

    Еййй, файнали!
    Много ти обичам тия шашавеи 🙂

    п.с. и после кво станало?

  2. зори каза:

    @deni4ero
    Когато ми пуснеш една от моите любими истории, може и да ти кажа какво 😛

  3. midnight каза:

    и аз много я харесвам тази митология, но ми се ще да се възползвам и да питам – къде е Спаска?!?
    даже взех да си я представям щантаво-митологична вече..

  4. Зори каза:

    @midnight
    Имам спомен, че точно сега и растат глави и не е много подходяща компания 😛

  5. Lili каза:

    Красиво…бях забравила да чета такива красиви текстове.Благодаря Зори ♥

  6. Зори каза:

    @Lili
    Благодаря! Аз пък я бях позабравила тая поредица 😉

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *