Тридесетте стъпки на баба Адиле

Болката започва още от кръста, преминава през ябълката и стига чак до коляното, с десния крак е малко по-леко – там боли само на глезена, но пък тая болка не спира, а на другия крак и на кръста спира, ако не се движи. По цял ден баба Адиле седи на едно столче и се старае да не мърда много-много, за да не я боли. Зимно време е тежко, защото от студа болките се засилват, но пък, когато е много студено или натрупа сняг, или два дни по ред вали проливен дъжд – синът и я оставя да си спи по цял ден на леглото и не изнася сергията. Като се случи лошо време, Сабахтин закарва всички цветя на гробищата, продава ги на половин цена на една погребална агенция и изчаква времето да се оправи. Като стане по-топло или дъждът спре – той пак купува цветя от един парник, близо до  квартирата им и баба Адиле пак става продавачка. Тя е добра работничка. Следи всички цветя да са в най-добрия си вид и да ги продава бързо и чевръсто на гражданите. По цял ден седи зад малкото щандче, което синът и сглобява от една разтегателна маса всяка сутрин и с усмивка подава на разни хора цветя.

Едни купуват цвете за радост, други за тъга. Едни са щедри, други стиснат За всеки баба Адиле има цвете. За щедрите – роза, за стиснатите – карамфил, ако жена купува – ще и предложи да си избере цвета на панделката и опаковъчната хартия, ако е мъж – уж ще го пита как да е, ама съвсем внимателно ще му подскаже как най-добре да се направи букет с избраното цвете. Добра продавачка е баба Адиле и хората знаят, че при нея ще получат най-доброто обслужване. С всеки тя е кротка и внимателна, намира добра дума и все благодари, благодари. Не помръдва от поста си тя, не се оплаква и почти нищо не иска. Само два пъти ходи до тоалетна за по десет минути и толкова.

Тоалетната на магазина е на петнадесет метра от работното място на баба Адиле и до там тя стига лесно, болката си е болка, но тя е горда жена – по никакъв начин не би допуснала да се изложи пред хора. То вярно, че тук никой не я познава. За преминаващите тя е само едрата стара жена със забрадка, седнала до сергийката с цветя. Знаят я само момичето с дюнерите, Галя се казва и господинът, който държи заложната къща – той името си не е казал, но и баба Адиле чужд мъж не би заговорила, нищо, че вече е на осемдесет години и краката отказват да и служат, нищо, че под забрадката почти не и е останала коса. Тя само му кима за добро утро сутрин, като слиза от буса, с който синът и докарва и стоката и пак само му кима за довиждане, когато синът и след работа минава, за да си я прибере.

Дори само пред тях двамата баба Адиле не би допуснала да се изложи. Тя търпеливо изчаква Галя да няма клиент, после махва на господинът, на който не знае името и той в отговор кротко и кимва – синът на баба Адиле е уговорил с него да наглежда цветята докато тя бавно, с помощта на патериците се отправя към тоалетната на супермаркета. До големия магазин тя стига за три минути. Слага чевръсто патерицата после мести крака, после другата, следват силната болка и следващата стъпка е направена и така – тридесет пъти. В тоалетната баба Адиле не се бави излишно, но връщането е страшно. От бързането и от раздвижването, от сядането и ставането на тоалетната чиния, от всичко това болката става нетърпима и всяка стъпка е страшно мъчение. За да не охка и да плаши хората, баба Адиле си е измислила хитрина – дави в спомени болката, търси най-добрите си мисли и попива с тях неизплаканите сълзи от разкъсващите спазми, които почти я парализират. Тридесет добри спомена. Толкова и трябват, за да се върне на столчето си и да се опита да остане колкото може по-неподвижна до следващото ходене.

Това със спомените баба Адиле го откри случайно. Един ден една гражданка я удари с торбата, която носеше, но тя почти не усети болката, защото в тоя миг пред очите и се яви картината на собствената и младост и как тя се сблъсква на входа със сестра си и двете през смях се прегръщат. И сега баба Адиле си припомня. Трябва спомените да са различни, защото магията действа само веднъж – тя опита да повтори онзи спомен за първото проплакване на сина си, но не се получи, болката си остана, че даже се и засили, защото с него нахлуха и отдавна забравените усещания за мъките на раждането.

След тоя случай баба Адиле разбра, че само веднъж трябва да ги ползва и започна да дълбае като прецизен археолог в паметта си и своето минало. Вадеше спомен след спомен, повдигаше го в мислите си като безценен камък срещу светлината на настоящето, тоя спомен грейваше в приказни проблясъци, после светлинките му се стопяваха и болката се завръщаше, но тя вадеше нов и пак следваше миг покой, капчица радост, прашинка щастие:

Усмивката на майка и.

Прегръдката на мъж, който замина далеч и тя никога повече не го видя.

Плач от радост, когато и прочетоха телеграмата от сина и, че е приет студент.

Смеха на снаха и.

Плач на внуче.

Тия спомени баба Адиле лесно извади, но след седмица вече нищо не беше останало и тогава тя едвам се връщаше на столчето си. Продаваше цветя и си говореше с Бог.

–   Боже, – обръщаше се тя към него в мислите си, а на момчето, което купуваше лалета за своята любима, предлагаше да вземе тия по-нежничките, жълтите – Боже, – повикваше го повторно тя – толкова ли малко добро съм събрала през живота си, че такива страшни болки ме мъчат сега!?

Бог не казваше нищо, той с Адиле не говореше, но в тая тишина тя съзираше отговорите му.

–   Алчна си, Адиле, – сякаш и отвръщаше Бог – а когато се загуби в града помниш ли?

–   Боже, Боже, – смееше се тя – ама и аз съм една стара изкуфяла бабичка. Че как да не помня, ей че радост беше като се намерихме с моя мъж. Той ми се кара едно такова сърдито, ама в очите му сълзи и ме държи за ръката и не ме пусна цял ден моя човек.

–   Точно така, Адиле – кима Бог и я оставя да рови в миналото, а тя се сепва и се опитва да спре да си припомня, защото на халос са тия спомени, не сега им е времето и после пак ще я боли като се връща от тоалетната, но спомените я връхлитат, трупат се край нея като малки деца и всеки иска да покаже своето си най-добро, а тя благо им се усмихва, кима на всеки с разбиране и пак опира до бога.

–   Боже, Боже, – чуди се тя – от къде в тоя моя малък живот, толкова много щастие се е събрало!

Бог пак само си мълчи, а баба Адиле връзва зелена панделка на жълтите лаленца и кротко се усмихва.

Публикувано в пътища и пътеки. Постоянна връзка.

11 коментара по Тридесетте стъпки на баба Адиле

  1. lammoth каза:

    Човек живее за да събира хубави спомени в резервоара за спомени 🙂 Да черпим сили от тях, когатo ходенето до тоалетна е трудно 😛

    е, ама не разказа какво са правили бабата и мъжа й 🙁 Винаги спестяваш най интересното 😛

  2. зори каза:

    @lammoth
    Винаги се надявам да ме допълниш, драко такава 😛
    Сериозно – бас държа, че историите, които бъкат в главата ти могат да наводнят няколко живота, но ти обичаш да стоиш в тъмното (и още известно количество хора) 😉

  3. gost каза:

    Замалко да кажа, че ми напомни за Йовков, ама няма, щото знам, че ще се надуеш. 😛

  4. Зори каза:

    @gost
    Посмали, манго! 😛
    Знаеш, че съм извън мрежата и коментираш, че да не го отнесеш веднага, ама ще ми паднеш 😉

  5. gost каза:

    Аз ти казах, че ще се надуеш. 😛 Напомни ми просто. Името на бабата и навика й да потъва в спомени. Другото си е… друго. 🙂

  6. Зори каза:

    @gost
    Трябваше ми такова име – наблюдавам една подобна баба от доста време 😉
    И подута, а не надута 😛

  7. traiana каза:

    А на мен наистина ми напомни Йовоков и неговия Люцкан! Разплака ме, невероятна си!

  8. зори каза:

    @traiana
    аааа, я да се усмихнеш и да не ме засрамваш 😉

  9. deni4ero каза:

    Страхотна си … надувко 🙂

  10. Nightwishel каза:

    Зори, Андерсен клечки ще яде! 🙂
    Ай, сега съвсем ще се надуеш! 😛

    Хубави баби има около теб. Вземи да я зарадваш с нещо…

  11. зори каза:

    @Nightwishel
    Обожавам приказки, с Андерсен и братя Грим си лекувам лошотията, вероятно поради това ти е заприличало, ама хич не се и опитвам да се дуя – той гост се закача, а вие му пускате фитили да ми скача на главата 😛
    А въпросната баба, дето е описана и тая, дето наблюдавам, са две доста различни същества – идея нямам каква е реалната 😉

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *