Утро

В 5,30 все още е тъмно. Ако ги нямаше облаците вероятно щеше да се усеща онова вълшебно изсветляване на хоризонта, което първоначално прилича по-скоро на самовнушение. Виждаш небето в едно съвсем меко черно, което, аха-аха да мине в друга гама, ама от инат продължава да си чернее и само един полудял от любов синигер крещи, че слънцето ще изгрее, че денят идва, че е време за любов. От прозореца нахлуват студ и градски шумове. Онова бучене, което скоро ще се наложи като естествен шумов фон и ще спра да го чувам, сега е само отделни потегляния на леки коли – ама че ранобудници. Шест часа – първата аларма на телефона се включва. Опааааа, още един синигер. Вече се обясняват като разярени съседки

–   Ще дойде, ще дойде.

–   Ей-сега, само почакай да видиш колко ще е великолепен!

–   Виу-виу-виу – споко, това е раздрънкания москвич на съседа.

–   Рачкооооо, да докараш боб – крещи през балкона жена му.

Почти си представям как той измучава:

–   Ммммъ-ъ-ъ.

В смисъл „Ше ти докарам, мама ти стара, един багажник ше ти докарам, дано преядеш с тоя боб и пукнеш”

–   Рачеееее, картофи, картофи също!

–   Пър-пър- пър-виуууууууууу – това е москвича, който принципно подкрепя собственика си, но сега е по-скоро недоволен от перспективата да кара всичките тия припаси..

–   Изгрява, изгрява- обратно при синигерите, съседката никога не би крещяла така от кеф, че слънцето се появява, тя него май не го е виждала от доста време.

Странно синигерите изведнъж млъкнаха.

–   Шурррррр – недоволства казанчето на съседите над мен.

–   Спиш ли? – пита съседката мъжа си.

Пита го, застанала пред вратата на тоалетната, там се получава много добра акустика и често я чувам как си комуникира с него. Интересно как може да спи, а може и да може…

Забързани токчета. Мацката е доста закъсняла. Лай на кучета.

6,15 е. Вече се усеща изгрева. Тук там небето белее сякаш. А, ма то валяло! Чак сега разбрах. Обажда се някакво странно пиле. Ясно защо синигерите спряха. То крещи известно време, после отлита.

6,20.

Синигерите си върнаха територията и вече са съвсем неудържими. Млъкват само, когато ги стресне някоя аларма на лека кола или излитащ самолет. Ехааа, хората пътуват, а аз се излежавам. Колко щеше да е яко сега да заминавам за някъде.

6.30

Е, кога стана светло!? Просто не разбрах. Сякаш някой просто светна крушката и облаците просветляха. Одеве имаше няколко звезди между облаците. Като измити бяха, а сега –  нито една. Небето е като опушено. Май и днес ще е мръчкав ден.

–   Кафе, кафе – подсещат ме синигерите

Добре де, майтапя се, ама що не, до осем и камбаните на Александър Невски, когато трябва да стана има още много време. Ще си направя кафе и ще почета.

–   Какво четеш, какво четеш? – любопитстват синигерите.

–   Няма пък да ви кажа – крещя през прозореца и го затварям, направо си стана студено, пък и тия синигери са адски любопитни.

Публикувано в Залъгалки. Постоянна връзка.

2 коментара по Утро

  1. traiana каза:

    Хехехе! Какво правиш толкова рано? Подслушваш , а?:)

  2. Зори каза:

    @traiana
    Хич не подслушвам, те просто много силно си комуникират 😛

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *