Залезът

Залезът започна с дъга – а цял ден не беше валяло.

Започна с обещание за дъжд, с усещането за предстояща буря.

Трябваше да се досетя, че нещо се мъти още като се появи вятъра. Даже не разбрах кога стана, но от онова вълшебно синьо небе, на което се бях радвала по обед не остана нищо. Първо дълбочината му се загуби, после избеля и посърна. Уж нямаше облаци, уж беше се изчистило, но те все пак се появиха от нищото, на вид пухкави и безобидни, няколко, малки и заблудени, но постепенно се довлякоха и други. От проклетия вятърът разбута уличния прахоляк, увъртя се край люляците и си открадна от аромата им, после се завря в една цъфнала ябълка и отвлече доста розовеещи листенца.

Не е честно някак спрямо ябълковия цвят да го подминаваме, но когато се появи, вече сме се наситили на сливовите цветчета и нежно руменеещата магия на ябълките остава скрита за очите ни, удавени в нереално-зеленото на тревите, блестящо-жълтото на глухарчетата и това синьо в небето, което толкова дълго е било скрито. Но вятърът е стар хитрец, той знае къде да се отърка, че да подмами с аромати и най-безчувственото и претенциозно женско носле, а после изневиделица дръпва полата, разбърква косата и те зарязва да се чудиш как така пак си му позволила да си открадне целувка.

Дърто коце. Но хич не обича да му се казва. Щом си го помислих и той се кротна в клоните на една дюля – и тя цъфнала. Спомних си как се радвах на магнолиите, а то тези цветове са не по-малко красиви, но се крият и ако вятърът не се беше замотал край тях, хич нямаше и да ги видя.

А хитрецът се възползва от моментното ми разсейване и се изниза тихо. Хич и не разбрах какво е замислил докато не видях дъгата. Вдигнах поглед съвсем случайно и тя беше там, сякаш задържаше грамадните облачища, който хищно се трупаха зад нея и точеха зъби на слънцето. А то, милото, стреснато и зачервено се претърколи зад хоризонта и остави след себе си розовееща пушилка. Дъгата изтля, облаците първо посивяха, а после почерняха от яд, че са изпуснали плячката си и тъкмо се готвеха да последват топчестата си плячка, когато стария шегаджия и женкар пак се появи изневиделица, подбра ги като непослушно стадо и ги подкара в обратната посока, прилъгвайки ги, че така ще пресрещнат плячката по-бързо.

Мислех да му се разсърдя, че ми отне дъжда и пролетните локви, но един последен негов повей донесе аромат на люляк, на прашен и задремващ вече град, на нощ, греховно млада още и кадифено изкусителна.

Е, как да му се сърдиш!?

Публикувано в Залъгалки. Постоянна връзка.

3 коментара по Залезът

  1. deni4ero каза:

    Aххх … аромат на люляк … около нас цъфтят няколко, но все са около градината на чаветата и ми е неудобно да си откъсна, а ще им мине времето и после ще си скубя косите … а толкова привличащо да ухае …

    п.с. имате си вие неква заигравка с тоя вятър …

  2. зори каза:

    @deni4ero
    😉 беше благодатен ден и чудесна вечер, а вятърът ми е стара дружка 😛

  3. deni4ero каза:

    донеси ми лилав люляк и ще ти изиграя, каквото поискаш( в рамките на … в ник’ви рамки, ще впрегна и хлапетата) на новия Римски стадион … ще се облека като римски сноб или снобица и ще ръкомахам авторитетно, ще ям грозде полулегнала и ще юркам прислугата(да не ме чуят от социалните) … въобще … ще си поживеем римски …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *