Утрото на петия ден от изчезването на третия страж при малката порта

 

Изчезването на третия страж при малката порта относително бързо стана единствена тема за разговор в крепостта и близките поселища на фермерите. Въпреки наличието на терминали, стандартно новините се предаваха устно от хората, които напускаха пределите на защитения град или се завръщаха от малките временни лагери, където се извършваха основните земеделски и животновъдски дейности. Ловците нямаха постоянни селища, те живееха в биваци, избираха мястото заради улова, хубаво изворче, красива гледка или просто, защото тук бяха огладнели и бяха се спрели, а после на никой не му се събираше багаж. За разлика от тях, риболовците бяха по-уседнали. Морето отстоеше на ден път от крепостта и повечето рибари имаха пристани близо до първите рибарски къщички още от времето на заселниците, но често заливчетата се сменяха, едно биваше изоставяно, а друго се превръщаше в любимо място за приставане и срещи с други риболовци. Новината, че третият страж е в неизвестност се разпространи из пределите на обитаемия свят за пет дни. За толкова време човек можеше да стигне от крепостта до най-далечната точка на Ули.

Ули беше малък свят, в него всички се познаваха и понеже рядко се случваше нещо ново или необичайно, това тайнствено изчезване се превърна в Темата за разговор на неговите обитатели.

Хлебарят Тинки замесваше тестото и обясняваше на съпругата си Дигадик, че няма друг начин тялото на третия страж да изчезне, освен ако не е замесен някой от жителите на крепостта. А защо се говореше за тяло, а не за самият страж, вече всеки жител знаеше – оракулът в централния храм бе обявил третия страж за мъртъв. Според пророчеството смъртта беше настъпила без никакви предпоставки и всички жреци бяха на мнение, че това значи само едно – насилие.

–   Уважаеми хлебарю и съпруже, – клатеше глава Дигадик и доливаше вода в огромния казан, където ставаше смесването – не е възможно да е някой от любезните ни съграждани, оракулите щяха да кажат, ако има съгрешил, отнел живота на клетия трети страж на малката порта.

–   Според древните предания, мила ми благоверна Дигадик, в древността човеците са знаели как да заблуждават оракулите. – напомняше Тинки, спирайки за миг разбъркването. Всеки в крепостта знаеше, че хлебарят е луд на тема първите жители и можеше с часове да хвали и превъзнася митичните им способности– Защо да не се е появил човек, който да го може и днес?!

–   Защото в древността жреците са били малко, а сега няма как да им се изплъзнеш. – отвръщаше уверено Дигадиг, попарвайки мечтите на хлебаря за жив човек, приличащ на древните. – Помниш ли, когато се изплю в тестото за празничните франзели на учителката? За колко време реагираха жреците, а?

–   За няма и минута – отвръщаше Тинки и започваше по-усърдно да бърка.

–   Щом всичко се знае, – продължаваше с разсъжденията си Дигадик – значи на третия страж му се е случило нещо, което е свързано с външния свят или по някакъв начин той е успял да изключи предавателя от мозъка си.

–   Има само един начин да го изключиш – пуфтеше Тинки, изсипвайки тестото върху огромния плот за рязане и месене – и той е да си размажеш мозъка на пюре. Но дори това да се беше случило, тялото на третия страж трябваше да е някъде и оракулите да го засекат, а то се е изпарило на входа на портата, в мига, когато предавателят е престанал да функционира.

–   Не е възможно да изчезнеш без следа. – разсъждаваше Гингидин, съпругата на Белгурис, който в този момент не много възторжено изпълняваше съпружеските си задължения и понеже жрецът на идеалната копулация им беше препоръчал да работят върху сартариинските техники, той тромаво подскачаше на един крак, опитвайки се да държи другия изпънат в елегантен шпиц, успоредно на пода и задоволяваше половинката си, развличайки се с догадки относно изчезването на третия страж.

–   Защо да не е възможно? – пъшкаше Белгариус – Ако се хвърли в реактора, ще изчезне моментално.

–   Не така, прелестни ми любовнико! – възразяваше Гингидин, оправяше леко изпъчения му корем и трескаво разсъждаваше, масажирайки задника на съпруга си – Ако беше се хвърлил в реактора, сигналът нямаше да прекъсва при портата, а и жреците щяха да разберат, че масата на тялото му е присъединена към ядрото. Нали не смяташ, че някой би пропуснал да провери какво е хвърляно в контейнерите за смет, които захранват реакцията!?

–   По-нежно, де! – негодуваше Белгариус, който старателно пазеше стегнатата и идеално заоблената форма на задните си части и никак не одобряваше ненормалната страст на втората си съпруга към мачкането на задници.

По същото време първата му съпруга подготвяше започването на занятията в началното училище на Ули и внимателно поставяше в дясното ухо на всеки ученик по един зареден с урок номер 19 червей от Биркълукпързър, спомагащ за интензивното усвояване на знания. Учениците се редяха един след друг, послушно подлагаха уши и си шушукаха, наклонили наляво глави, докато паразитите бавно си проправяха път към мозъците им. Естествено шушукането също беше посветено на изчезването на третия страж при малката порта и тук догадките бяха не по-малко екзотични и неверни, защото липсата на тялото имаше съвсем елементарно обяснение, но никой освен Дилидоп не се беше сетил за него, а както е известно жителите на Ули не си правеха труда да му вярват. Е, може би първата съпруга на Белгариус, в дни на благоразположение се замисляше дали пък Дилидоп не е нормален по свой си начин, но тези и колебания бяха твърде редки и сега, избирайки възможно най-тлъстия червей за ухото на ненормалния си ученик, тя си помисли, че това си е чиста проба разхищение, защото червеят щеше да умре много преди да достигне до мозъка му и пак щеше да се наложи да обяснява с думи на момчето онова, което съучениците му щяха да попият за няколко секунди благодарение на електронния трансфер, който осъществяваха биркълукпързърите.

В мига, в който червея се хлъзна в ухото на Дилидоп, на голямата порта прозвуча сигнал за тревога. Само секунда след това сигналът звучеше из цялата крепост, а персоналните терминали на всеки жител на Ули преминаха в предупредителен режим и обявиха „Незабавно се приберете в крепостта!”. Благодарение на кучкаря, жреците най сетне бяха разбрали какво се е случило с тялото на изчезналия пазач. Ако бяха попитали Дилидоп, той щеше да им каже същото още преди два дни, но никой не би му повярвал, че до сами крепостните стени абсолютно необезпокоявани се разхождат убийци и то какви…

Публикувано в Кошмарингите. Постоянна връзка.

4 коментара по Утрото на петия ден от изчезването на третия страж при малката порта

  1. gost каза:

    Дължиш обяснения! 😛 Като за начало кои са кошмарингите?

  2. зори каза:

    @gost
    Толкова много народ ми пили на главата, че нямам търпение – реших да пробвам да съм търпелива. Стоически ще изчакам до момента с кошмарингите и тогава ще обясня 😉

  3. gost каза:

    Търпението е за търпеливите. Аз имам още един тон дърва и после ще дърпам крайници и накрайници. :mrgreen:

  4. Зори каза:

    @gost
    Много добре знаеш, че пиша на prima vista, имам бегла идея какво ще се случва и що за чудо са кошмарингите, но няма да научиш, ако ще и два тона дърва да пренесеш 😛
    Все някога ще стигна и до тях 😉

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *