Един обещан и позабавен разказ за кратичкото ми скитосване

От началото на годината не си бях показвала носа от околовръстното. Имам такива периоди – народът се скъсва да скитосва, а мен ме обзема домашарщината и просто се размазвам в София. Някак нямах нужда от промени. Достатъчни ми бяха нещата, случващи се в живота ми. Шарени, че и драматично-тегави и все на купища. Нооо. Човек и добре да живее… все някой или нещо му разбутва гнезденцето.

От няколко години взимам участие в една теренна практика на студенти културолози из страната. Маршрутите са свързани с исторически и културни забележителности. Целта на практиката е тези обекти не само да се видят, но и да се изследва тяхното вписване н средата, не че не е важно самото им посещение – често студентите познават само от статии и книги голяма част от българските забележителности и знаят много повече за Тадж Махал, отколкото за Свещари. Естествено двата обекта не са сравними (различни култури и периоди), но колко от Вас се сещат какво е Свещари? Препоръчвам да се разходите до русенско и околността. Там има какво да се види – Червен, Ивановския скален манастир, Свещари и Демир баба теке, а до Разград – Абритус . Но не – този път не се занимавахме с тракийски гробници и антични паметници. Един приятел вечно ми натяква, че само по гробища го влача, ама да не се разсейваме сега.

По време на практиката се наблюдава презентирането на дадени обекти и процесите по включването на културното наследство в туристическите маршрути, както и ефектите на това включване върху живота на местните жители. Има лекции от студенти, има забавни случки, естествено стават купони и краят винаги (за съжаление) идва прекалено бързо.

Тази година маршрутът ми беше до болка познат – Ловеч, Арбанаси, Велико Търново, Килифарево, Дряново, Габрово. За разлика от предишни пъти обаче, сега първата нощувка направихме в Ловеч (Спомняте ли си питането).

Естествено, мостът на Кольо Фичето е  задължителен туристически обект. Днес е пълен с магазинчета за сувенири и да си призная – не ми е най-атрактивната забележителност от града, но… това е моето виждане. Пък има и чудесна гледка от него.

Тук няма да прилагам мижави снимки, правени от телефон – вижте си гледките сами – заслужава си 😉

В Ловеч вече бях виждала крепостта, в нея има интересни съоръжения, достатъчно запазена е, за да придобиете усещането за докосване до времето на Второто българско царство, а и е романтично и забавно като преживяване, заслужава си да изръчкате и музеите във Вароша. На мен ми беше интересно презентирането на взаимоотношенията Левски – поп Кръстю (ловчанлии работят за реабилитацията му и има специална изложба, посветена на темата). Етнографската експозиция също си заслужава, а пропускането на галерията не е препоръчително – стандартно попадам на пролетните изложби и почти винаги откривам за себе си някой нов художник. Моята тазгодишна цел беше дарението на Димитър Казаков – Нерон, което се помещава в една от къщите на Вароша. До този момент имах само кратки срещи с негови произведения, но този път малко по-настоятелно се постарах да ни я покажат. Очарователен е, харесвам го, рисунките, керамиката – всичко е… Я по-добре си го вижте сами.

След срещата с произведенията му, колегите предложиха да се поразходим из новата (от времето на социализма част на града). Ако имате време – сравнете двата моста, стигнете до стената за катерене, разтъпчете се из центъра! Предишния път, когато бях в Ловеч, всичко беше напечена от слънцето, пренеприятно прашно и позападнало, но сега времето предлагаше хладина, а драматично надвесените облачища обещаваха забавление и пораждаха закачки по адрес на ръководителя на практиката, който авторитетно обясняваше, че се е договорил с началството (визираше шефа на бурите) и всичко ще е наред, ако сме смирени и добронамерени. Явно прекалихме с майтапите, защото пет минути преди да се доберем до хотела ни запра такъв дъжд, че…

Страхотна лятна буря, порой, град, гръмотевици… Цялото представление трая около двадесетина минути, поне толкова издържах да стоя под козирката на ловешкия мол. Е, не е като софийските, но… като ми писна да вися, на последния етаж открих чудесно кафене, със страхотна панорамна гледка, терасата ставаше даже в дъжда, имаше Wi-Fi, невероятно капучино и… какво му трябва на човек, за да е щастлив.

Вечерта прекарахме в сладки приказки на една друга тераска на механа във Вароша, а на следващия ден ни чакаше моя любим град, но за това утре (ако не ме домързи).

Публикувано в Миш-маш. Постоянна връзка.

3 коментара по Един обещан и позабавен разказ за кратичкото ми скитосване

  1. Val каза:

    И следващият път да посетиш Дедовите къщи в Старо Стефаново !
    http://novinar.bg/news/v-staro-stefanovo-magiiata-e-zhiva_MzUwNDszOA==.html

  2. presly каза:

    🙂 Казаков беше изключително уникален и неподправен човек. Помня го от времето когато живя за известно време в Трявна, бях 7-8 клас. Нарисува специално картина за майка като си тръгваше. Във Франция колекционерите и галеристите го боготворяха още приживе…

  3. Зори каза:

    @Val
    Чудесна идея, но мисля да си я запазя за употреба в по-редуциран състав 😉

    @presly
    Ще се опитам скоро да прескоча до Трявна. Май има кой да се види там 😉

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *