***

Приседнах на пейката в парка, за да закуся. Стандартно кафето и нещо от хладилника върши работа, но снощи малко повилнях и директно от купона поех към работата. Нужно беше да се подсиля с храна, която да надвие снощните коктейли и баничка с айран се оказа добра комбинация. Размазах се на една пейка в парка. Тук-там по някое куче развежда стопанина си, само две ранобудни майчета бутат колички в далечния край на алеята. Работниците от чистотата обхождат кошчетата, а едно малко камионче чисти алеите с кръгли въртящи се четки. Тишина и спокойствие. Аз лениво предъвквам баницата и наблягам на айрана, зяпам зеленото и пускането на пръскачките, мятам по някой залък на гълъбите и синигерите и се назлъндисвам с поемането към работата. В тоя момент на кротко блаженство, пред мен, почти от нищото, изниква една възрастната жена. Доста е стара. Има бастун. Сякаш той е малко по-тъничък от нея. Облечена е в кремава ленена рокля, носи шапка и кокетна чантичка. Сладка бабетка – мисля си.

–   Ама как мирише само – усмихва се тя.

Объркано я поглеждам – не съм сигурна дали говори за мириса на зелено и влага или тоя на баничката, която бавно отнасят пернатите.

Жената явно разбира колебанието ми и пояснява:

–   Живея над фурна и от отворения прозорец през топлите месеци нахлува аромат на прясно изпечен, пухкав бял хляб. Мирише упойващо – на живот. И Вашата баничка така мирише.

Има интересен, плътен, но мек глас. Говори бавно и уверено.

–   Да Ви предложа – подавам плахо мазната баничка.

Стандартно късам парченца и ям, така че закуската може да бъде разделена с някого, но ми е малко странно как ще се приеме предложението.

Жената се усмихва и присяда до мен.

–    Ще си отчупя малко – усмихва се тя и посяга към предложената храна.

Взима си съвсем мъничко парченце, нахалните синигери отнасят значително по-големи. Поглежда ме дяволито и преглъщайки, пояснява.

–   Няма да Ви досаждам, някак без да искам го казах това за аромата на топъл хляб. Ако искате мога да Ви оставя!?

–   Мислех да дам баничката на тези приятели – соча аз – и да потеглям, не ме притеснявате.

–   Тогава ще остана малко с Вас – усмихва се жената. – Сутрин в парка е доста безлюдно, а по обед вече е голяма жега и не е добре да стоя на открито.

–   Искате ли още баничка – предлагам.

–   Не, мило дете, – усмихва се жената – аз само исках да опитам вкуса на един спомен.

Явно любопитството ми е проличало. Не умея да се контролирам. Но пък, възпитано се възпирам да не възразя срещу „милото” и „дете” – реално тя би трябвало да е към осемдесет – може да си позволи да „детосва” една леля като мен. Жената се усмихва, посяга към баничката, къса няколко хапки и също започва да храни птиците. Без предисловие и пояснение, просто така тя ми споделя:

–   Това, че ме привлича ароматът на топъл бял хляб е по-скоро последствие. Първо беше откриването на чудото „бял хляб”.- смее се – От най-ранните дни на детството ми ме преследва вкуса на една бяла филия, намазана пестеливо с рачел. Знаете ли какво е рачел? – пита тя.

Кимам, а жената продължава.

–   Мама ни връчи по една бяла филия след заминаването на закъснелия пътник, който преспа у нас. Спомням си и до днес как се прехласна от аромата на черния ни хляб търговецът на кожи, пренощувал в най-малката къщичка от петте кирпичени постройки, образуващи махалата ни. Мама му го поднесе на закуска.

Тя (така и не се представи, аз не посмях да попитам за име) спира за малко. Унася се в нещо нейно си. Два синигера спокойно се настаняват в дланите и. Открадват бързо парченца баница и отлитат. Завистливо ги проследявам – при мен някак си крадат значително по-плахо.

–   Видях сълзите и, плачеше – продължава жената-  от срам и яд, но нямаше какво да направи. Срам я беше от тоя хляб. Днес такъв трудно се намира и е много скъп – пояснява тя заговорнически – Беше синьо-черен, пълен с люспи и недобре стрита плява. А мама я беше яд, защо се налагаше да му поднесе хляба на децата си. За нас нямаше да има, чакаше ни ден само на каша, приготвена от същото това черно брашно и киселец, търговецът остави дребни пари за нощувката и това беше добре, но щеше да изяде последния ни хляб, а мама имаше работа на нивата и чак вечерта можеше да замеси и изпече друг. Криво и беше, че отнема храната на четирите се деца и я дава на един непознат, но след бързо забърсаните сълзи не видях друго, защото тя ни отпрати в стаята на баба и се зае да сервира на гостенина.

И в нейните очи има сълзи. Чудя се как да постъпя, но тя продължава и аз слушам.

–   Когато чудото започна, гостът тъкмо беше се изгубил по тревясалата пътека към съседната махала. Мама се усмихна широко, широко. Тая усмивка видях само още веднъж, когато я заведох на море и тя за пръв път го видя.

Пак следва малка пауза. Баничката е вече отнесена от птиците, но аз съм любопитна и кротувам.

–   Филиите бяха тънички. Не много меки, но толкова бели…

Усмихва се. Поглежда ме.

–   Никога не бяхме виждали толкова бял хляб.

Тишината се настанява между нас за по-дълго.

Изведнъж жената грабва малката си чантичка, изправя се, подпирайки се на бастуна и аз си помислям, че ей сега ще изчезне, така както и се появи.

Следва нова усмивка и напомняне.

–   Време е да вървите на работа, а аз да потеглям към сянката! Приятен ден, мило дете!

–   На Вас също! – пожелавам и започвам да събирам опаковките и мокрите кърпички. Тя се отдалечава бавно към съседната алея. Аз поемам след минута в обратната посока. На високото при езерцето с лилиите се обръщам и я виждам в далечината как върви спокойно към Орлов.

 

Публикувано в недовършени. Постоянна връзка.

4 коментара по ***

  1. anima каза:

    Ох, насълзиха ми се очите…
    Толкова увлекателно разказваш и пренасяш в атмосферата..Поздрави!

  2. traiana каза:

    Прекрасно разказано!

  3. Preor каза:

    В началото се настроих шеговито… После продължих да чета и написаното ме стисна за гърлото. Много силна емоция ни поднесе.
    Благодаря Зори.

  4. Зори каза:

    @anima

    @traiana

    Много сте мили, благодаря!

    @Preor
    Това беше просто случка. Стана преди известно време. Струва ми се, че е пълно с истории, които могат да ни размислят, просто бързаме да живеем и често ги подминаваме 😉

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *