Дините

Забива ножката почти до дръжката. Чува де едно глухо изпукване. По краищата на отвора в динената кора започват да се сцеждат розови капчици сок. Стиска здраво малкото ножче, натиснал е динята с една ръка и се смее:

–   Глей как съм я затиснал само, кат’ прасе ше я гътна.

В очите му има толкова много радост.

Динената кора пука и с миниатюрни експлозии от ситни капчици се разтваря под острието на джобното му ножче, а той е толкова доволен.

–   Ох, как само пукаш! – говори и почти любовно, после забива още по дълбоко ножа и се обръща към мен – Зрела е, гле’й к’ва е червена!

От възторг гласът му става леко гъгнив и някак  плашещ. За миг, ей така, от нищото, си го представям как убива човек. Ръцете му са трескави. Устните отворени, диша на пресекулки и продължава да реже.

–   Най-обичам е по това време да колна некоя любеница.

Поглежда ме дяволито и с последен напън разполовява динята. Едното парче се хлъзва по мократа му от сока длан и с глух трясък се захлупва върху масата.

–   Мама ти – подема той, но се сепва от моето присъствие и виновно ме поглежда със сините си очи, крити до този момент под гъстите сиви вежди и козирката на мазния, кафеникав каскет – ш’е прощаваш, ние тука не сме много по обноските!

–   Виждам – смея се – почвате сутрините с кланетта. Кой знае как приключвате деня.

–   Па как!? – смее се той – Пак с клане. Колеш една за закуска. Ядеш и само душата.

Усмихва ми се. Изрязва щедро парче от сърцевината и ми го подава.

–   Душата требе да е цела. Ако е почнала да изпразнева- презрела е любеницата и до обед нема да изтрае, ше се вкисне от жегата. Те тая не  е. Тая е арна.  Сега ше и апнеме душата, а за обед със сиренце – останалото.

–   И за вечеря пак диня.

–   Е, па що да не е!? За вечера се избира по-маненка. Преди зимахме инжекции от фелдшера и я дупчехме с мастика, а после я оставяхме в бунара, ама сега не ти требе да се занимаваш да я бодеш. Режеш от горе, дълбаеш, се едно правиш шише, сипваш мастиката, слагаш капака и оп във фризеро и си гледаш работата. След два часа вадиш и ручаш.

–  Хуба вечеря – смея се – хем сладолед, хем аператив.

–  Па ние като сме от село да не сме глупави – смига ми той.

–   Вкусна е – кимам му и отхапвам от парчето си пак.

–   Па така ли се яде – прави ми забележка той – се ше те изедат осите. Я глей как я жалиш тая любеница!  Рапай на големи парчета, стига се лигави!

–  Така ми е вкусно – смея се, а той с един замах набутва в устата си почти цялата част парчето си.

–  Те така се яде душата на любеницата! – обяснява авторитетно той и една тлъста капка от сока се стича по брадата му.

Примлясква доволно, смигва ми закачливо и понася двете издълбани половини на динята към хладилника, който е в задната част на кръчмата. Аз почти съм свършила своята част, когато  влиза една бабичка. Малко прегърбена е, подпира се с тояжка, обута е с гумени цървули, нахлузени върху плетени терлици. Носи нещо в престилката, забрадена е, даже в тая жега е закопчала зелено вълнено елече над кафеникавата си рокля.

–   Къде е? – пита някак враждебно.

–   Отиде да прибере една диня в хладилника.

–   Ще, ще я прибира – дудне бабата. Той за обед нова ше си разреже, а тая ше я даде на прасето. Свикнал е от дете още само средата на динята да руча. Господарски са му табиетите. Едно време деда му е държал целата околия. Сичката земя била негова. Сега той коли и беси, не го гледай, че се прави на света вода ненапита! Тия хотели-  как мислиш са направени?

В този момент той влиза в помещението и бабичката млъква. Вади от престилката празна бутилка от водка и му я подава заедно с два книжни лева.  Той прибира парите. Пълни бутилката от едно буре с канелка и и я връща. Бабата не проронва и думичка повече. Обръща се, излиза и в помещението се възцарява тишина.

–    Каза ли ти, че съм лош човек? – пита той.

–   Каза, че ядеш само души – опитвам се да се пошегувам аз.

–   Това е леля ми. Отвръща той. Тя ми е единствената роднина. Някога дядо ми е имал много земи. Дядо ми по бащина линия – уточнява. – Като дойдоха промените успях да си върна една част. Леля нямаше нищо. Мъжът и цял живот по затвори лежи, а като не е там – каквото може пропива.  Като си върнах нивите – дадох и една. Да си има.

–   Пропиха ли я? – питам и си паля цигара. Сутринта той ми направи кафе и ми обясни, че това е негов си хотел и той си решавал какво може и какво не. Обявил е това място за пушилня и гостите могат да пушат.

–  Пропиха я няколко пъти. Зеха заеми, искаха да я продадат на един. Веднъж я откупих от тех. После се почна „как ше живеем?“. Дадох им я – да я работат за тех си, без аренда, те я дали на един да сади там ГМО. Едвам се отървах от него.  Сега вече нищо не се води на леля. Там гледаме тия дини. От реколтата и давам половината, а мъжът и е пазач на всичките ниви с още трима от селото, ама не може много да се разчита на него. Плащам заплатата му всеки месец, а те я изпиват.

–   Не избираме роднините си – намигам му и намествам книжката в чантата си до термоса с кафе. – Мисля да се разходя. Ще ида до реката, може да поседя до някое вирче.

–   Ако си дойдеш за обед – напомня той- знаеш къде съм, има любеница със сирене.

Кимам и поемам към реката, която се извива край селото.  След двадесетина минути вече съм си харесала местенце, но когато се добрижавам откривам няколко дини, разхвърлени край брега, край тях жужат оси и пчели. Дините са почти цели. Изядена е само „душата“.  Решавам да оставя този пир на насекомите и да потърся друго местенце край реката. Следващото подходящо обаче се оказва заето. Пазачите на моя хазаин са се настанили и тъкмо вадят няколко дини от реката.

–   Софиянче, – крещи един от тях – ела да те черпим диня с мастика!

–   Тръгвала съм към манастира. – измъквам се аз – По-добре друг път, че сега може да не им хареса на монахивите, че мириша на мастика от толкова рано.

–   Те монахините мислиш, че не си прават – смее се един от пазачите и стоварва една от дините върху земята. Динята се разпуква, той загребва с шепа част от сърцевината, надига една бутилка от пещерска и удря здрав глъток, после набутва динята в устата си и подава бутилката на следващия. Подминавам, но още няколко минути дочувам разговорите им. Чувам как се разпукват още две дини, как се подканват да дадат бутилката по-бързо, чувам, че съм некаква надута гражданка, от хотела на Пашата (така наричат хазаина ми), даже разбирам, че съм тук защото се крия от некакви. Явно не ми е честа работата.

 

Публикувано в плодизеленчук. Постоянна връзка.

2 коментара по Дините

  1. lammoth каза:

    Сезонът на дините! 😛

  2. Зори каза:

    @lammoth

    Разбрах, че подготвяш пост, посветен на десетте най-прекрасни двойки дини в днешното кино 😛

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *