История, която все още няма заглавие, но вероятно няма да е за дълго

Тази история започна така.

Госпожа Тети пристъпваше внимателно с несигурни крачки, придържайки се плътно до стените на къщите, край които се виеше „Дългата улица”. Ако трябва да бъдем точни – в тази част на града друга улица нямаше. Дългата преминаваше между постройките на занаятчийския квартал, тук-там леко се разширяваше, образувайки живописни площадчета, носещи имена като „Касапския”, „Цветарския”, „Билкарския” и пр. Господин Мелчо имаше пекарна на „Хлебарския”, намираща се най-близо до големия храмов площад. Когато тълпата тръгна да се разотива след първата траурна церемония на Билг, старата му дойка се опита да върви в крачка с подгонените от кавалеристите жители на столицата, но неравната каменна настилка и отеклите и крака бързо я отказаха от опита да се измъкне преди голямата тълпа да е задръстила улицата. Между къщичките имаше множество малки стълбища и тесни проходчета, отвеждащи към друга част на „Дългата”, По този начин се съкращаваха неспирните и извивки и пеш човек относителна бързо можеше да се прибере от централния градски площад, но за старата жена те бяха непосилни дори и без напора на тълпата, която заплашваше да я стъпче. Къщата на госпожа Тети бе една от най-високо разположените на хълма на занаятчиите, защото тя и целият и род векове наред упражняваха професията ловец на желания, а за да уловиш падането на точната звезда, бяха нужни небе и висока наблюдателница. Тя знаеше и най-сбутаното преходче из извиивките на „Дългата”, но от доста години предпочиташе да се придвижва с малката си двуколка, впрегната в гечи – набити и силни понита, които се отглеждаха за нуждите на гилдията на ловците на желания в най-старата им школа – прочутото имение „Пръц”.

Да се шмугне при Мели – бе хитър ход (находчивостта на Мели беше всеизвестна), но престоят и там бе съкратен от неприятните стражи и сега старата жена пристъпваше бавно, притискайки се плътно о стените на къщите. Напорът на разотиващите се, кисели и уморени жители на Билгандара, заплашваше да я събори. Знаеше, че има шанс да се прибере сравнително бързо, ако премине „Платената”, но никак не и се разделяше с цяла билга. Два удара в ребрата от бързащи здравеняци и дюдюкането на  група момчетии от училището за помощник-жреци, които по отделно се свиваха като плъхове, но в група ставаха нагли и зли, я накараха да премисли относно билгата и тя с удвоени сили си запробива път към първата златиста вратичка, която съзря между гърбовете на съгражданите си.

„Платената” бе едно странно съдружие от граждани на Билгандара още от времето на прадядото на Билг, когато градът беше носил името „Кучи гъз”, защото сдруженията на свещоливниците и това на фенерджиите се бяха счепкали за нещо си и градът тънеше в мрак. По това време нито един фенер не оставаше запален за по-дълго от 5-6 минути, а цената на свещите беше скочила до небесата и никой не можеше да си ги позволи. Нощем светеше на три места в града – в двореца, в храма и в министерството на светлината. Всяка вечер нещастният му министър излизаше на терасата и се провекваше към града:

–   Нещастници-и-и-и. – ревеше той – Живеете в кучи гъ-ъ-ъ-ъ-ъз.

В някой по-тъмни вечери получаваше и отговор:

–   Знаем – крещеше анонимен глас в тъмното.

Разказват, че тогавашният владетел също се включил в това нощно крещене една вечер нарочно се изкачил на храмовата кула (най-високата в града) и извикал „Да бъде светлина-а-а-а-а!” Петимата фенерджии, обслужващи Дългата и площадите, се юрнали да палят фенерите, но след тях свещарите се спуснали да ги гасят. Стражите били повикани да пазят, но прашките в тъмното трудно се виждат и скоро градът пак потънал в мрак. Тогава владетелят се ядосал и прекръстил столицата на „Кучи гъз”. Това име тя носила цели 25 години и още щяла да се казва така, но на трона седнал един голям любител на екзотични красавици и в следващите седем години от управлението му последвали деветдесет смени. На картите печатарите спрели да слагат име, оставяли малко бяло поленце и хората сами го вписвали, ако фаворитката била скорошна.

Но аз сериозно се отплеснах с историята на столицата, за която тепърва ще разказвам и явно ще трябва да отложим премеждията на госпожа Тети из потайностите на „Платената” за следващата част.

Публикувано в Медената пророчица. Постоянна връзка.

5 коментара по История, която все още няма заглавие, но вероятно няма да е за дълго

  1. lammoth каза:

    Йей за госпожа Тети :))

    Защо са кръстили столицата Кучи гъз, можеше нещо по-поетично и романтично – Дупеница, Бургъз, Пер-зад-ник или Цицово 😛

  2. traiana каза:

    Много си лоша! Тъкмо зяпнах вече да видя какво става и …ме прати в кучи гъз:) Давай продължението!

  3. Зори каза:

    @lammoth
    Мо, героите ми се оформят в този момент и още не е ясно кой какви мотиви е имал, но името е факт и аз си го харесвам 😛

    @traiana
    Да си призная и на мен ми е интересно, но времето ми е кът, при всички случаи ще се опитам да съм по-експедитивна 😉

  4. deni4ero каза:

    да, бе … докато не я гътнеш като Спаска … още жаля за нея …

  5. Pingback: зорините озорени озарения » Тук за пръв път се срещаме с Плямпалия

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *