Есенно

Нощта се сипна над града,

луната се нацупи

и изчезна зад стадо облаци,

подкарвани от бързащата буря.

За първи път щурците замълчаха,

прииска ми се да не тръгва лятото,

но пък от много време

криеше се вятърът,

дъждът се дуеше,

а слънцето додяваше,

и нямах основание да се притисна

до топлото ти рамо

и нагло да поискам да ме стоплиш.

Какво пък – нека идва есента.

Да видим колко хладно мисли да го дава…

Публикувано в Тя. Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *