Дали не…

Хиляди пъти мога да избродя света, но истинското ми пътуване през живота се състои от малки, единствени крачки. Изглеждат лесни, но са равностойни на прохождане – онези последни крачки към мечтите, очакващи прераждането си в реалност. Крачки – акушерки, които вадят на белия свят истинската ми същност.

Всяко посягане към мечта в някаква степен е равнозначно и на убийството и, защото когато я осъществиш, тя застива, вкаменена от реалността и загубва свойството си да се гъне и променя под напора на фантазията. Тази статичност винаги ме е плашила. Не съм от перфекционистите, очакващи всичко в най-идеалните му параметри, но едно малко алчно демонче вътре в мен непрекъснато шушне „Дали не…“.

Не, не греша, така трябва да е, няма смисъл да върша неща, които не биха ме радвали, няма смисъл от хора, в които не вярвам, няма полза от промяна, която ще е такава само външно, но въпреки всичко онова проклето „дали“ зейва като малка пропаст на пътя ми, широко е точно колкото една обикновена крачка, може лесно и бързо да бъде оставено в миналото, но пре спокойно е в състояние и да ме погълне.

Дали има смисъл да продължавам, дали не…

 

 

 

 

Публикувано в недовършени. Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *