Вълшебната река

Като в оная приказка за цветната река, седя си кротичко, току на ръба на брега, измамно лениво се точи времето и взирам се несмело в лъжовното му пълноводие.

Отдавна мина синята вода – като бездънно мартенско небе, в което гонят се илюзиите на младостта ми. Оттекоха се много бързо и пазя спомен твърде смътен, за тяхното минаване. Пък и след тях потече златната, на лятото ми – изпълнена със смях и вяра.

Така и не разбрах кога смени я охрената на есента, на тихата умора. А после реката кротко изтъня, превърна се в поточе тюркоазено, започна да се крие в камънака на всякакви житейски перипетии, но даже в нея щастието проблясваше само за миг.

Зяпам менящите се води и си мисля, че явно съм голямо мрънкало, щом така и не извадих съкровище от реката. После изведнъж ми идва гениалната идея, че едва след черната вода ще знам истинската ценност на изваденото и точно се кефя на дълбокомислените си прозрения, когато една здрава ръка ме разтърсва немилостиво.

–  Ставай! – нареждат ми – Двете ти аларми звъняха. Сега пак ще се юрнеш да се правиш на човек за две минути, а то за толкова и душ няма как да вземеш. Айде стига спа, а! И кажи ми, моля те, защо бълбукаше преди малко, а?!

Публикувано в Откачалки. Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *