Трябваше да се сетя

Трябваше да се сетя, че е тя. В мига, в който стъпалата на майка ми се отделиха от пода и с ужас я видях как се надвеси на прозореца, за да проверяла кой звъни. Проверява през прозореца, защото домофонът пак се е скапал и само звъни. Оправяха го пет път и пак работи когато си иска. Не ме е яд за парите – яд ме е, че точно в такива моменти избира да се повреди. А майка ми е от старото поколение – намира начин да се справя със ситуацията без много, много да се вайка. Докато я придърпвах от прозореца, тя каза, че се повредил още миналата седмица, този път всички нямали и били се разбрали да съберат пари за нов, но понеже входът е предимно пенсионерски – трябвало да се поизчака, да намерят хората пари. И сега си крещели от прозорците.

Убедих я да се смъкне от отворения прозорец с обещанието, че ще сляза да проверя кой е и тя се кротна. Грабнах боклука, за да и спестя едно слизане и почнах да се джобя за ключовете, за да си отворя на връщане. Истината е, че хич не ми се слизаше. Вероятно по някакъв начин съм предусещала кой ме чака долу.

Обувах се бавно. Проверих за ключа в джоба си още веднъж. Дори се погледнах контролно в огледалото. После посегнах към якето на закачалката, което цял ден носих в ръце, защото беше твърде топло. Продължаваше да е все така прекалено топло за сезона, но аз се заех да го обличам. Върнах се в хола, където се бяхме настанали при моето пристигане преди десетина минути и извадих портмонето от захвърлената на дивана чанта. Майка ми започна да дудне, че не са ми нежни пари и ме натякна, че човекът чакал, но на мен просто не ми се слизаше. Нещо ме караше да се мотая. Отвърнах и, че ще взема нещо за пиене от близкото магазинче и това я разсея, защото почна да обяснява какво си имала и как нищо не и трябвало. Тая тирада забави още малко слизането ми, а и аз изведнъж се успокоих на прага на жилището, чувайки как някой от горния етаж потегля с асансьора. Беше някой от пенсионерите. Тътреше крака и потропваше с бастун. Отчетливо чух как човекът врътна двата ключа, относително бързо прекоси площадката и викна асансьора. Чух как отвори вратата, как а хлопна припряно и старото съоръжение с вой и поскърцване потегли към първия.

Изчаках поскърцването да спре, после повиках асансьора и спокойно слязох.

Намерих го на входа. Лежеше неподвижен, запречвайки пътя. Бастунът му се беше изтърколил от вътрешната страна, а ръцете му стърчаха от външната.. Стори ми се, че се е опитвал да отблъсне някого от себе си, но беше се строполил мъртъв, оставайки в тази странна поза. Не се съмнявах, че е мъртъв. Това вече ми се беше случвало. Онзи път на пясъчника, когато продължих да си играя с една кофичка и жената погледна едно друго дете на катерушката, на пешеходната пътека, когато я зърнах в последния момент и се заковах на тротоара, а бременната пресече и колата я смаза, всеки път сякаш знаех, че жената е някъде близо и се притаявах докато някой не умре вместо мен.

В началото ми беше много тежко, после реших да не се мъча. Такъв е животът в края на крайщата. Няма лесен начин.

Жената винаги беше там. Дори на няколко пъти мернах погледа и. Дълбоки кафяви очи. Красиви. Топли. Хич не подхождаха на смъртта, която наблюдаваха.

Посегнах към телефона, за да повикам лекар. Усетих, че ме гледа в мига, в който го вдигах към ухото си. Очите и бяха все същите, но този път чух и гласа и:

–   Все някога ще успея – закани се тя и си тръгна.

Нямах желание да се занимавам с нея. Продължих да обяснявам на момичето от 112. Не ми се щеше да викам майка си, но както е известно, линейките не са от най-бързите, та се наложи все пак и тя да слезе. Придърпахме починалия вътре във входа. Повикахме още няколко от съседите. Майка ми дори успя да изхвърли боклука преди да се появи линейката. Връщайки се от контейнерите за  смет тя ми прошушна:

–   Онзи ангел още не си е тръгнал, дебне зад кофите.

–   Ти познаваш ле го? – попитах.

–  От съвсем младите е. – отвърна майка ми – Трябва да е започнала, когато аз вече бях се пенсионирала. Ти не си ли я проверила?

–   Действаща смърт няма достъп до досиетата на ангелите-закрилници – отвърнах съвсем тихо, защото във входа влезе един към стотина килограмов лекар, който от пръв поглед разпознах като поредната си жертва. Има съвсем разкапан черен дроб, сърцето му не е добре, а кръвното е мечта за всяка смърт. Дали да не го гътна още сега – ще бъде голям майтап да се стовари върху мъртвия съсед на майка ми.

Публикувано в шантава митология. Постоянна връзка.

8 коментара по Трябваше да се сетя

  1. Божо каза:

    Ох, ходи в парка да се разведриш малко.
    Баси зловещата история…

  2. Зори каза:

    @Божо
    Хи-хик
    Аз съм си ведра и в парка често си ходя.
    Историята е част от шантавата митология – просто смяна на гледната точка 😉

  3. gost каза:

    Хаха, послушала си ми съвета от снощи… 😛

  4. Зори каза:

    @gost
    Снощи заспах като труп с мъника (малко след твоя съвет), събудих се в три и той кротко се крепеше (на магия) на ръба на леглото. Магията престана да действа и той се стовари на пода. След проверка дали работи (работеше) пак закъртих и в пет се събудих от пищенето му – батерията му свършвала и държеше да ме уведоми, защото поради някаква странна причина не беше заспал заедно с мен.
    От бяс, че ми се прекъсва сладкото спане, сътворих това. А съветът… би могъл да върши работа, но тогава аз ще съм някой друг и вероятно няма да се харесвам много 😉

  5. gost каза:

    @Зори
    Хаха, грижи се за компютъра си, за да се грижи и той за теб! :p
    А моето предложение не е китка, но е много по-добро от твоето първоначално – никъв шанс да се харесаш след това. 😉

  6. midnight каза:

    Зори, обожавам шантавата ти митология и държа да чета повече от нея, ама Спаска вече напълно непоносимо ми липсва! :*

  7. Nightwishel каза:

    Още! Още! 🙂
    Кафяви очи викаш, м? Хммм..топли….
    Ще стоя нащрек, като циклоп пред белведерска сянка! 🙂

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *