Гюнар Столесен – Докато смъртта ни раздели, Нощем вълците са черни

Криминалният жанр за мен се дели на подвидове най-вече според вида на разследващия инспектор/детектив/случаен персонаж. Така например Поаро и Холмс за мен са интелект в чист вид, носещи всички необходими и достатъчни черти, за да разгадаят една мистерия. Смазващото превъзходство на тези велики умове е толкова дебело подчертано във всяка история за тях, че това напрактика ги обезличава. Въпреки че авторите се стараят да им добавят някакви уникални черти, които да ги направят разпознаваеми запазени марки, такива детективи никога не са ми харесвали заради своята двуизмерност. Техният успех е винаги гарантиран, а изключенията се създават в жалък опит тази истина да не личи толкова ясно.
Другият вид разследващи лица са живи, дишащи, пак необикновено умни или поне обикновено умни, но задължително хора. Могат и те да се разделят на нови два подвида. Първите са жизнерадостни, цинични, иронични, самотни рицари, които газят през случаите с веселия тропот на хипопотам в любовен период. Около тях винаги има жени, алкохол и адреналин, а те самите макар и от време на време да показват дълбоки чувства с по някоя трагична мъжка сълза, история след история се движат или към щастлива женитба, или към смъртта на автора си.
Втория подтип са мировите страдалци. Това са хора с повече проблеми отколкото могат да решат и затова освен с тях се занимават със социалните неравенства, смисъла на живота, Вселената, данъците и т.н. Всеки от тези персонажи е един завършен философ, трагически съзерцател на човешкото нещастие, самотен, понякога алкохолизиран, сив герой насред сивия и бездушен свят.
Може да се каже, че втория вид образи времево наследяват първия, а географското им разпределение е от запад на изток. Това е твърде грубо, но достатъчно точно като за описание на Варг Веум. Гюнар Столесен е смятан за най-успешния норвежки автор на детективски романи през последните десетилетия, а героят му – за един от най-любимите на публиката в Норвегия. До момента Веум, както разбрах, е главен герой на дванадесет романа, два сборника с разкази и няколко филма по всичко това. В България май е издавано само едно томче с два романа, което прочетох за няколко дни, докато сивотата на собственото ми настроение се оглеждаше в доста от мрачните пасажи на Столесен.
Първият роман е „Докато смъртта ни раздели”, но спокойно може да се казва и „Любовта е занимание самотно” (не, не поглеждайте към дясната си ръка). Варг Веум, име, за което прочетох две обяснения, е частен детектив, който не търси пудели и не се занимава с бракоразводни дела. Също така той няма оръжие, но за сметка на това си държи краката на бюрото и бутилка от местния еквивалент на високоградусова смърт за черния дроб в долното чекмедже на бюрото. По последните две силно си приличат с един небезизвестен негов колега, а чувствата им за хумор също изглежда да имат роднинска връзка. Обаче наместо в кабинета му да дойде красива жена с голям проблем, Веум посреща осем и половина годишно момче, което го моли да открие велосипеда му. Момчето живее в комплекс, който за Веум скоро ще се превърне в личния му Бевърли хилс, и ще му даде основание да се впусне в мрачни размишления за градската блокова култура, брака и още приятно депресиращи теми, докато се възстановява от поредния побой.
Вторият роман е „Нощем вълците са черни” и още самото заглавие подготвя за мрачната атмосфера, престъпленията от миналото, тежкото наследство от Втората световна война и наново развитата тема за самотата.
Четенето няма да е приятно по лековатия начин, но ще е идеално за някои настроения особено ако сте фенове на жанра.