Книга за бамбука – Владислав Баяц

­

Img_60458Оказа се, че “Книга за бамбука” е преведена от сръбски от Мария-Йоанна Стоядинович още през 1999г. и издадена от ИК Свят. Наука.

Като се поразтърсих в нета попаднах на няколко статии.

В Култура май ми допадна най много.

http://www.online.bg/kultura/my_html/2128/bambuk.htm

А ето и откъс от интервю с Баяц.

Този път вие сте у нас по случай излизането на “Книга за бамбука”­ вашата най-обемна книга досега. На какво се дължи това, само на усилието ви ли да вкарате в текста неща, които не могат да се назоват?

­ Мисля, че е прекалено трудно да се пише в областта на духа, особено когато се опитвате да обясните едно философско уверение, както аз бих нарекъл дзен-будизма ­ понятие, което заимствах от Чедомир Велячич, професор по философия в Загребския университет. На Запад малко опростено се опитват да го определят като “начин на живот”. Човек не може да се занимава с дзен ­ той или го има, или го няма и когато в определен момент и равнище на съзнанието го открие в себе си, той се дистанцира от всичко съществуващо и от всички мнения за материята, става напълно самостоятелен и започва да изгражда собствената си позиция. “Вечно можем да притежаваме само дела, които сме изоставили” – казвам в междусловието на “Книга за бамбука”. Защото отстраняване в случая не означава дистанция в традиционния европоцентричен смисъл, а отрицание на всичко заучено, по време на което човек като празно буре започва да се пълни със собствените си мисли и да постига качеството. Този затворен кръг е изключително важен за възприемането на нещата. Без цикличност и концентрични кръгове действителността не би могла да съществува.

http://fakelexpress.com/texts/2001/broi2/baiats-inter.htm

Интервю на Людмила Миндова от 2000 г.

Явно сега е било време да посегна към рафта и да се запозная с Баяц. Първото впечатление беше по-скоро негативно. „Пак ли постмодернистични преразкази!“ беше последвано от „Какво е смесено тоя път?“ и таман да метна книгата в купа със скучните томчета за най-краен случай… и книгата ме „гепи“.

Определено не е случайно, че за ен-ти път попадам на темата за знанието и неговото приложение, за отговорността на учените и пр., и пр. Явно това е често употребявана и модерна проблематика, но този път пристрастеността ми към Изтока щеше да ми изиграе лиш номер. Изчетох много страници, отмятайки познатото и за малко да не усетя майсторството – Баяц пише чудесно, но за това си дадох сметка чак по средата на книгата, след като изхвърлих предразсъдъците и се започнах да чета на чисто.

Изпразних бурето, както казва Владислав Баяц.

Новото съдържание още не се е утаило, но определено има добър вкус…

Публикувано в прочетено. Постоянна връзка.

25 коментара по Книга за бамбука – Владислав Баяц

  1. М-Й каза:

    „…след като изхвърлих предразсъдъците…“
    Благодаря за духовитото представяне и изключително точното чувство на разбиране на книгата. Така беше и с мен когато за пръв път прочетох „Книга за бавбука“ през 1989 г. Тогава нямах никакво намерение да я превеждам. При повторното четене обаче, чудото се случи… „Прочетох една книга, която промени живота ми.“ – казва Орхан Памук в една от книгите си.

    И на мен ми беше необходимо много време, за да намеря ключа към книгата.

    А по повод издаването… през 1999 излзе в издателство „Свят.Наука“. За съжаление твърде непрофесионален и некоректен издател и освен представянето на книгата с участието на автора и неговото появяване в медиите, повече нищо не се случи. Книгата просто не беше разпространена. Уви.

    • Зори каза:

      Странно – благодарение на Орхан Памук започнах да чета целенасочено автори от Балканите. „Името ми е Червен” ми попадна случайно (на един панаир на книгата). Памук още не беше награден и „познат”, купих си книгата от любопитство…След нея си обещах да имам очи за съседските литературни изяви ;)
      Радвам се, че попаднах и на „Книга за бамбука”. И не съжалявайте, че не е била така силно разпространена преди време – хубавите неща нямат давност.
      Леко Ви завиждам за удоволствието да и се наслаждавате в оригинал :)
      От друга страна – четенето и ми беше приятно благодарение и на този чудесен превод.
      Благодаря!

  2. М-Й каза:

    Благодаря Ви.

  3. Зори каза:

    Моля!
    Радвам се, че ни срещнаха нета и Баяц и много се надявам, че това е „Благодаря – приятно ми е да говорим за книгата, която толкова ми хареса, че чак я преведох“, а не е „Благодаря – тръгвам си“.
    Иначе казано – ще ме направите щастлива, ако наминете пак ;)

  4. Мария-Йоанна Стоядинович каза:

    @Зори
    Дано пак не забъркам кашата с влизането в блога ви.
    Не, в никакъв клучай това „Благодаря“ не означава – тръгвам си. Просто се случва. Много ангажименти и нови книги, индивидуални интереси, което се вижда от линка на сайта ми, а времето все не стига.

    За „Книга за бамбука“ мога да говоря от днес до безкрайността, но се страхувам да не доскучая на хората. Тя е просто много моя. Толкова моя, че я дописах. Не знам дали в това издание е влезнал послеслова, който е тясно свързан с живота на превода, с живота на една книга без край. За съжаление, издателят не намери за нужно дори да ме информира, а още по-малко да изпрати 1 (с думи един) екземпляр. Вече не се изненаждам, само споменавам. Но нека не засенчваме блясъка на това прекрасно произведение.

    Не говоря като пристрастена към преводите си. Аз съм от онези преводачи, които избират какво ще преведат. Книгата трябва да ме „гепи“. Да заспивам и да се будя с нея… и тогава се захващам. Сега си спомням, докато превеждах „Книга за бамбука“ отслабнах 10 кирограма… и неизлечимо с влюбих в бамбука.

    Впрочем, малко ми е трудно така да пиша. Не знам какво Ви интересува, къде бихте искали да надникните? Може би „от другата страна на погледа“? Напишете, попитайте, за мен е безкрайно интересно да чуя и мнението на читателя.
    Ако този автор ви допада от сърце бих Ви препоръчала „Друидът от Синдидун“. Продължение на сагата за знанието и духовността, но този път сред келтите.

    • Зори каза:

      Привет Мария! Или е по-правилно да пиша „Привет Мария-Йоанна“? Как да Ви наричам?
      Кашите в блога ми са абсолютно разрешени – не се притеснявайте :)
      Просто е – всеки първи коментар изисква оторизация, после е автоматично. Предишните коментари бяха от „М-Й“, а този е от „Цялото име ;)“ и поради това не беше разрешен.
      Сега сериозно:

      Книгата на Сиела няма послеслов, жалко, защото превеждането е своеобразно съучастничество в магията на всяко произведение и щеше да е по-истинско, по-пълно, по-човешко – от това губим всички. А имаше ли го в първото издание? Събудихте любопитството ми. Бих могла да го потърся.
      За „тегобите“ на превеждането Ви ми е приятно да научавам, но малко прилича на надзъртане през ключалката – вероятно ще се престраша и ще попитам нещо конкретно… просто ми трябва малко отпускане
      За препоръчаната книга – благодаря, включена е в нескромното списъче до белобрадото старче и смятам да му помогна – като се разшетам из софийските книжарници по празниците :)
      А по празниците ще съм и по-свободна – разбирайте: най-нахално ще Ви пиша за Баяц и неговото бамбуково вълшебство

  5. М-Й каза:

    Да, поредното объркване с имената ми. Нищо ново. Казват, че името очетава съдбата. И понеже съм кръстена така нека остане Мария-Йоанна, разбира се, ако не ви затруднява многото писане. Или просто съкратено М-Й.

    Дано да не прекаля с любезността Ви, но нека уточним „послеслова“. Той би трябвало да се намира след речника и на практика физическия край на романа. Заглавието му е „Срещи“. В случая не става дума за суета, а за непочитане на авторските права.За съжаление ако този текст от 4 страници не е влязъл вова издание вече нищо не може да се направи. Мога да го публикувам тук и на още няколко места за литература, но във всички случаи не бих премълчала инцидента.

    „Тегобите“ на превеждането на художествена литература са тегоби само за онези, които го правят насила, които не успяват да влезат в книгата и да станат част от нея. За мен всяка книга е нов живот, още един университет, много познания и много усамотение.

  6. Зори каза:

    @М-Й
    Здравейте Мария-Йоанна, благодаря за отделеното време! Този виртуален диалог с Вас ми носи радост. Благодаря!
    Бързам да се похваля – по Коледа успях да си подаря „Друидът от Синдидун”. Беше малко труден за намиране, защото е издаден преди 6 години. Сериозно се разтърсих и таман да се обърна към антикварите, когато в „Хеликон” ми го намериха. Освен с него се сдобих и с „Хамамът Балкания”- от Сиела го издадоха по празниците.. Сега имам само един проблем – няма как да ги чета едновременно :)
    Впечатленията ми от началото на „Друидът…” (на 30 глава съм) са разнородни. Да си призная – почувствах се като в първите години на студентството си, когато професор Фол се опитваше да ни набие в главите разликата между писмена и устна култура, учейки ни на респект към всяка една от тях.
    Александър, келти, траки… това е позната територия и ме връща към настроението, с което четях началото на „Книга за бамбука” – отделните съставки са ясни, любопитна съм как ще се смесят и какво ще се получи. Иначе казано – забавлявам се.
    А сега за Вашите „Срещи“.- уви, няма послеслов в сегашното издание.
    Ще Ви бъда благодарна, ако го публикувате тук. Бихте ли? Моля!

  7. М-Й каза:

    Мария-Йоанна Стоядинович

    СРЕЩИ

    ОТКРИВАНЕТО Е САМО
    ПОТВЪРЖДЕНИЕ НА СЪЩЕСТВУВАЩОТО

    Идеята за този „послеслов”, „думата на преводача” или „дописването” на „Книга за бамбука” се роди спонтанно, както впрочем става най-често. Раздвоена бях между ограниченията, наслоени в подсъзнанието ми от някакви стандарти (кой и кога ги е измислил?), и необходимостта именно в края на книгата без край да запиша преживяното и видяното. Но нима фикцията (идеята) не престава да бъде фикция, когато определени събития и ситуации повлияят върху човека и про¬менят стойностите на съществуването? Вероятно за духовните личности фикцията се превръща в реалност в момента, когато човекът успее да надскочи именно тези ограничения и в него надделява човекът-човек и човекът-природа. А именно натрупването на съзнания и самопознания в определен момент от битието довеждат до кристализиране на самомнението и в край¬на сметка дават отговорите на толкова простите въпроси – Кой съм? Къде съм? и Къде отивам?
    Как ли се чувства творецът на една идея и история, когато тя стане реалност и въобще, била ли е тя само идея?
    Предизвикателството при превеждането на една книга се крие в това, доколко литературният материал може да даде нещо ново и непознато. Къде е границата между фикцията и реалността? Къде се разделят и къде се сливат в едно?
    Добре се чувствах в „Книга за бамбука”, в метафората, в пространството, във вековете и в настоящето. Въпреки това, с напредването на превода, усещах как материята ми се изплъзва. Като че ли живееше свой собствен живот и не желаеше да ме допусне да вникна в него. Опираше се и се противопоставяше на интелектуалното приемане на нещата. Не помагаха разговорите с автора, енциклопедиите, страничната литература.
    Предизвикателството нарастваше.

    „МОЖЕ ЛИ СЛУЧАЙНОСТТА ДА СЕ ПРЕВЪРНЕ В СВОЯ ПРОТИВОПОЛОЖНОСТ?”

    Време: Столетия след съдбовните пътешествия на Сензаки, Осон Младши и бамбука.
    Есента беше необикновено топла за свикналите на континенталните есенни дъждове и мъгли, но същевременно съвсем обикновена за Земите около Адриатическо море. Природата беше дарила Малката държава с рядка красота, а вековете бяха оставили своята патина, но не и старост.
    Херцег Нови живееше своя октомврийски, спокоен следобед. Стотиците стъпала, които кръстосваха града във всички посоки, водеха стъпките до крепостта Шпаньола, до Форте Маре или Канли кула. Някъде стъпалата извираха под къщите, някъде – под крепостните стени, а някъде – под средиземноморската растителност, която държеше в прегръдките си шествековния град.
    Чешмата Карача (Черната вода), бълбукаше със студените си води и се готвеше с настъпването на зимните месеци да ги затопли .
    Стъпала от бял варовиков камък извираха и под чешмата. Всяко стъпало по средата беше вдлъбнато и полирано до блясък от човешките стъпки, от ветровете и вековете. Слънцето преваляше и сенките на палмите и кипарисите се бяха удължили. Гларусите кръжаха над стените на градската крепост, а планината Ориен придобиваше необикновен лилав оттенък. Стъпалата ме поведоха надолу към брега.
    Гладки зелени стъбла на малка бамбукова горичка се извисяваха зад оградата . Високата трева трепереше с короните си, които правеха свод над белите стъпала.
    Мълчание, пустота, звук на тишина, среща.
    Ръката се докосна до едно от стъблата и тръгна бавно нагоре. Спираше се при всяко коляно и правеше кръг около него. И после продължаваше. Между стъблата сенките си играеха на криеница. Навлизайки в горичката от около 50-60 стъбла, под стъпалата си чувствах неравната почва и издънките. Бежово-петнисти кори, като фишеци, покриваха влажната земя.
    Интуитивната връзка между питащия се човек и растението с неговата тайна беше осъществена. А как да се опише чувството на осезаемост, когато почти физически усещах, че стъблата на високата трева са „от ТАЗИ страна на погледа” ми?

    * * *

    Манастирът Савина се е свил под пиниите на възвишението срещу входа в Бока Которска . Отгоре погледът се пръска към Мамула и Превлака . Самият манастир е заобиколен от надгробни плочи на свещеници и хора, намерили тук вечен покой. Един от най-високите надгробни паметници, със следи от ветровете и слънцето,
    е обърнат към вътрешността на залива, към Рисан и Котор :

    Никола Берберович
    1857 – 1923

    * * *

    На Балканския полуостров, на Изток от Запада и на Запад от Изтока, там където се преплитат цивилизации, култури и религии, нации, „под-нации” и „над-нации” и където хората вече не знаят къде са и накъде отиват, бягайки пред турското нашествие в Херцеговина, предците на фамилията Берберович се заселват в старото пиратско селище Морин, на брега на Адриатическо море. От този клон се раждат художници, свещеници, търговци, учители… В старата къща, която имала собствено малко пристанище, оградено с вериги, в мазето се влизало с лодка. Селото е близо до Рисан – стария престолен град на илирите и царица Тевта. Хилядолетие след нейното царуване иманяри все още търсят скритото ú съкровище и може би биха се отказали, ако понякога
    буйните пролетни води на подземната река, която извира някъде в недостъпните сопотски пещери и разпенена и клокочеща се хвърля в лазурните води на морето, не изнася от там по някой съд или скъпоценно украшение.

    * * *

    В Костаница, близо до Морин, расте Никола Берберович и като повечето хора от този край и той споделя съдбата на мореплаватели и тър¬говци. Морските ветрове го тласкат до бреговете на Южна Африка. В тези южни земи той става собственик на златна мина и акции на Лон¬донската борса. Годините минават и Никола решава да се завърне в роди¬ната, на брега на
    Адриатика. Липсвали му зеленината и кипарисите, пи¬ниите и палмите, мимозите, розмаринът и дафиновите гори. В началото на века Никола докарва два кораба товар с най-различни растения и офор¬мя един от най-прекрасните паркове в Херцег Нови. Между хималайския бор, испанската елха и още няколко десетки екзотични растения се намират и три вида бамбук – черният, бързо растящият и бамбуковата трева.
    (И днес, който види херцегновските паркове, се пита така ли са изглеждали градините на Семирамида?)

    * * *

    Издънките на високата трева растат почти сто години. Това са онези, край оградата. Край къщата Никола засажда Черен бамбук, в кой¬то се гнездят славеи и врабчета. Пеели и будели децата сутрин. Бам¬букът растял, повдигал плочите на каменната тераса, влязъл дори в основите на къщата. Търсел своите пътища и живеел своя живот. Но изглежда не се разбрал с хората.
    Или, може би, те не са го разбрали?
    Високата трева притежава и разбира онази част от хората, която по незнайни закони ú принадлежи. Тя е в нея и никой не може да ú я отнема. А високата трева? Тя е в хората дотолкова, доколкото могат да я опознаят и да я разберат.
    Останалото зависи от времето, което събира и разделя.
    Разгадах ли още една от тайните на бамбука или само така ми се струваше? Защо опитите да бъде пресаден в други градини в околността са били безуспешни? Вероятно защото „душата на бамбука” не търпи тщестлавието, толкова присъщо на човека. Той просто расте и дарява така, както трябва да бъде. Появява се, където най-малко го очакваш, или просто – изчезва. Може би иска само безкористна обич, за да награди с красота.
    Без значение къде расте – в Япония, Китай, Индия или на брега на Адриатическо море – бамбукът устоява на вековете, на различните циви¬лизации и култури.
    И иска само едно: да го приемеш такъв, какъвто е. И да не питаш. Само да му се отдадеш.
    Вечерта тихо навлизаше между короните на бамбуковата гради¬на. Времето беше спряло или беше се върнало, или може би беше отишло прекалено напред в безвремието. Почувствах как ръката почука по едно от стъблата.
    Белите стъпала ме мамеха да продължа пътя си и да престана да питам. И все пак притежавах отговора – бамбукът ми беше доверил някои от своите тайни. Той, значи, държеше ключа за книгата!

    * * *

    Светотатство е дори само и да си помислиш да „допис¬ваш” книга, а още повече, когато тя е култова за една кул¬тура.
    А ако книгата не е довършена? Ако се е изтръгнала от властта на своя създател и е поела в друга посока, за да търси своето продължение, но не и край?
    Откритото не се открива. Само попадаш там, където то съществува. От тебе зависи дали ще го забележиш.

    1. Карача чешма – водите на извора по необясними причини сменят тем¬пературата си противно на сезона. През лятото те са леденостудени, а през зимата се затоплят.
    2. Най-вероятно бамбукът в парка на семейство Берберович е от рода на бързо¬растящият Ма-даке. Според внука на Никола Берберович, Сърджан Ми¬кич, за шест дни растението успява да достигне максималната си височина от 15-18 м. На едно коляно растат по два клона, а короната му е изключи¬тел¬но богата.
    3. Манастир Савина. Все още не е уточнена датата на основаването на манастира. Византологът В. Джурич доказва, че старата малка църква “Успение Богородично” датира от средата на ХV в. Освен като религи¬озно средище, манастирът през ХІХ век е авторитетен образователен център.
    4. Бока Которска.Залив в Адриатическо море на Черногорското край¬бре¬жие. Едно от най-красивите места в Европа. Има 6 залива: Херцегнов¬ски, Тиватски, Морински, Рисански, Люта и Которски, които наподобя¬ват на норвежките фиорди. Над залива се издигат планинските върхове Ловчен, Ориен и др.
    5. Мамула и Превлака. Полуострови в Бока-Которския залив, дълбоко вря¬зани в морето. Представляват естествената врата в залива.
    6. Рисан. Римските мозайки от ІІ век свидетелстват за съществуването на селището. Споменава се като Rhizon през 229 г. пр.н.е. като сто¬ли¬ца на илирската кралица Тевта, а след това като римски град Rhisinium през 167 г. пр.н.е. Крепостта, която огражда града, дати¬ра от ХVІ в.

    7. Котор. Споменава се под името Acruvium през Античността, а през средновековието като Catarum. Център на извесната Бокелска флота, основана през 809 г. С голямо историческо наследство, църкви, катедрали и музей.
    8. Берберович Никола. Фамилия Берберович, една от най-старите хер¬цегновски семейства. Днес в имението живеят дъщеря му – Татяна Микич и снаха му Бианка Берберович (съпруга на пок. син Джордже) с децата и внуците си. Странна легенда съпътства семейството. Двама Берберович в една къща не могат да живеят. Колкото и сино¬ве да се раждат, всички почиват между 20-22 годишна възраст, за да остане само един. Данни за семейството се съхраняват в Архива на Херцег Нови (Boka, Antropogeografske studije, pop Sava Nakiče¬nović},с.431) и в архива на манастир Савина.

    …ето това са „Срещите“. Благодаря ви, че ми предоставихте място.

    „Хамам Балкания“ е нещо съвсем различно.

  8. Avatara каза:

    „Книга за бамбука“ е много повече от увлекателно четиво.
    Както самият автор споменава, тя е част от нещо много по-голямо, подчинено на замисъл, който не ни е съдено да разберем.

    Лично за мен в книгата съществуват три образа, които пораждат редица въпроси: Бозон, роши и майстора на лъкове. Тези трима герои се споменават бегло (особенно този на Бозон).

    В превода на „Книга за бамбука“ нито една от думите не се подлага на преосмисляне. Посланията не само са съхранили своята сила, но и дори са много по-ярки. Преводът пресъздава изживяване, а не се опитва да преразказва. Подобно съвършенство може да бъде постигнато само и единствено от някой, който е близък по дух с автора.

    Балканските народи са различни като психология и ценностна система от тези в Централна и Западна Европа. Ние не бихме могли да се откажем от красотата на истинските неща, които се случват с нас тук и сега за да се приобщим към една култура на лицемерие и фалш. Всеки опит се наказва жестоко и носи единствено деградация, разруха и чувство на неудовлетвореност.

    Начинът ни на мислене за онези от нас, които са успели да се съхранят е много сходен с този на майсторът на калиграфия, прекарал дълги години на Балканите за да изучава изкуството на грънчарството.

    Бих сравнил романа само и единствено с произведения като „У-Дзин“ (в неговия пълен и завършен вид), „Хагакуре“, ‘Записки под възглавката“, „Среши с необичайното“ или някои от класическите китайски романи.

    Баяц не просто пише книга за познанието, а черпи сюжета от най-първичния източник – самото познание. Съжелявам, че никога не съм имал щастие да срещна този забележителен мъж.

    Avatara

    P.S. Що се отнася до интерпретацията на „Хамлет“ от театър но …
    Не мога да не спомена прекрасният филмов шедьовър „Банкетът“.

  9. Зори каза:

    @Avatara
    Здравейте!
    Радвам се, че сте харесали „Книга за бамбука“.
    Истината е, че аз предпочитам да пиша за емоциите, които поражда четенето, а не за сюжет, образи и прочие, пък и малко неприятно ми става, ако съм много „запозната“ с дадено произведение преди четенето му. Разбирам, че сте намерили много в тази книга.

    Що се отнася до сравнението Ви – нито „Седемкнижието“, нито „Записките на самурая“ са сравними по стил и философия с „Книга за бамбука“. Първите две са огромни, уникални и оригинални (разбирайте – плод на вековни култури и традиции). Баяц е много далечен адепт на тези култури. Той пише и мисли в контекста на съвремието и определено не е Ямамото Цунетомо, пък и Сей Шонагон не е – тя пише в естетиката на Дзен, тя е еталон за естетиката на Хейан, а Баяц е друг тип разказвач…

    „Книга за бамбука“ е ценна с позицията на един европеец при това – балканец към наследството на Изтока. Баяц води великолепно повествованието. От сюжета на една японска приказка той прави цял роман, това за мен е прекрасното и важното.

    Но най-важното е, че на още някой „Книга за бамбука“ е харесала. Радвам се, че писахте. Благодаря!

  10. Avatara каза:

    Здравейте,

    Определено не мога да се съглася с част от написаното от Вас. (много широка усмивка) :-)

    Ще се опитам да поясня защо.

    Когато преди време превеждах „Хагакур“ се гордеех много с превода (бях млад и глупав).

    Ето част от позора ми:

    . . .

    СМЪРТ И ИСТИНА
    晩節

    Веднъж един човек попитал:
    - Какво е Смъртта?
    И получил следния отговор в стихове:

    „В живота всичко е фалшиво,
    Но има истина една, и тази истина е Смърт“.

    ЛИЦЕ В ЛИЦЕ СЪС СМЪРТТА

    Истински храбър е този, който посреща Смъртта с усмивка. Такива хора са малко и е трудно да бъдат срещнати. Има хора, които умеят да водят благороден спор, но има и такива, които загубват разума си в решителни моменти. Човек, който загубва сърцето си в последния миг не е храбрец.

    . . .

    Ямамото Цунетомо
    (Из „Хагакур“)

    . . .

    Сносно като превод, но … абсурдно далеч от това, което би следвало да се преведе.
    Грешка е повече от очевидна, нали?

    Въпросът е, че бе нужно да се запозная с написаното от Ясутаке Фудзибаяси, за да прозра що магарета може да бъдем, следвайки представите си. (отново усмивка)

    Ние сме много по-близки като мислене до първичното възприятие от самите японци.

    Каквото и да твърдим ламята-алкохолик Ямата-но ороти по нищо не се различава, от квартален пияница. Постъпката на даоисткия монах Шюй Фу (246-210 г. пр.н.е.), е по-характерна за Ганьо Балкански, отколкото за родоначалника на легендарните шиноби.
    Няма да коментирам как точно Сусаноо-но е взел за съпруга Кусинадо-химе, за да не прекрача добрия тон. (а и да не си навлека гнева на няколко феминиски движения)

    Дзен е лишен от естетика, така както катаната е лишена от блясък.

    За съжаление Юнг, така се прехласва пред написаното от Сузука, че го превръща в основа на едно съвременно верую. (каква сложна фраза, за нещо толкова просто).

    Грешна представа, довела до единствено вярното решение.

    Възможно е Баяц да не е познавач, но начина по-който пише го превръща в йонин (в най-добрия смисъл на тази дума). Това, което пише е се доближава до фактологията на г-н Окусе Хейситиро и е твърде далеч от псевдо манга културата, която се консумира в Европа на килограм.

    Но да се върнем към емоциите, които „Книга за бамбука“ поражда … в мен.

    Преди всичко, това е непреодолимото желание да спомена майката на онзи западен експерт, който е писал следното:

    “ … Единна техническа традиция, основаваща се на добре обоснована теория, систематизирана в специализирани каталози (мокуроку). Терминът „ru“ (ruha, rugi) е аналогичен на думата „школа“ (направление).“

    „… Доджо е място, където се практикуват бойни изкуства.“ (ужас, ужас, ужас)

    “ … Японският термин shimiko sosiki може да се тълкува като „тайна организация, чиято основна цел е изграждането на агентурна мрежа“ …“ (тук загубих дар слово)

    “ … семеен клан, занимаващ се със шпионаж.“ (предполагам, че тук авторът се е подвел от думата ninke, но поне да си беше направил труда да провери кое какво е)

    Що за човек може да постави знак за равенство между ru и dodjo?
    Първото означава „познание в чист вид“, а второто „постройка“.
    Още по-неправилно е да се използва терминът „школа“ или „фамилия“, когато се говори за създаване на секретна организация.

    При Баяц, подобни безумия няма да срещнем, дори след изключително внимателен прочит. В романа всяка дума е старателно шлифована.

    А, а, а, а …

    Следвайки емоциите (и лошият си нрав), достигам до великото прозрение, че ми се пие.
    Пие ми се така както на Тоген (Togen) не му се е пиело в Гората на прокълнатите.

    Такаааа …

    След акто стигнахме до въпроса за консумацията на алкохолни напитки, не може да не се обърнем към адептите на най-новата школа в дзен-будизма.

    Ето как изглежда едно истинско емоционално преживяване в духа на легендата за девойката родена от бамбука от гледна точка на каноничният дзеняизъм:

    Кух Че Реп кротко допиваше поредната чаша вино в кръчмата на куция Хо, когато вътре с гръм и трясък влезе Дърт Пън.

    - Защо си сърдит? – запита кротко Кух Че Реп, като мъдро побърза да изпразни чашата си.
    - Водих спор с млада жена.
    - И?
    - Продължавам да бъда все така грозен, но се почувствах много по-стар.

    Японците много се смеят на този коан, а това не е характерно за тях.
    Балканска ни работа …

    Avatara
    (заклет балканджия и пияница)

    P.S. За „Седемте секретни учения“ може да поспорим допълнително. Все пак „Писмата …“ са писани в съответствие с този военен трактат, а много от тезите, застъпени в романа на Баяц се припокриват.
    И кой Ви е казал, че романа ми харесва?
    Умирам от завист, че не мога да напиша нещо толкова красиво. А, а, а, а …

    А, хората не се разбират с никого. Те за това са хора за да не се разбират.

    • Зори каза:

      Добреееееее….
      Започнах утрото със смях – вината е ваша.
      Благодаря!
      Вероятно хората не се разбират (добре), защото нямат време да седнат и да поговорят или да помълчат заедно.
      Склонна съм да се съглася с вас – Баяц пише чудесно, пък и не си падам по спорове с мъдри балкански мъже – обичам да ги слушам или чета (мнооооооого многозначително намигване).
      Какво ще кажете за сравнение между Баяц и Ланю – не е ли по-удачно?

  11. Avatara каза:

    „никога не напивай барабанчика
    урок
    на улица Бурбонска“

    © Дейвид Ланю
    © Людмила Балабанова, превод от английски

    Прочетох коментара на Христо Блажев за книгата на Дейвид Ланю „Хайку войни“. Не рабирам нищо от хайку, но определено ме заинтригува един малък детайл.
    Три различни японски школи. Три романа.
    И тъй като все още не съм изпил сутришното си кафе, а и ревматизмът си казва тежката дума, реших, че е редно идеята за триединството да получи продължение. :-)

    * Едно

    ТРИТЕ ПРИНЦИПА

    Дърт Пън и брат Лян от манастира на Земното блаженство, кротко медитираха под сянката на стария бор. Основните цели на тяхното съзерцание бяха каната с хубаво вино и една шишарка, която упорито отричаше всички закони на гравитацията. Слънцето кротко разпръскваше топлина над ливадите. Времето безвъзмездно бе загубило своята посока.
    Всичко би било почти съвършенно ако през ливадата не притича млад мъж облечен в спретната оранжева роба. В лявата си ръка държеше броеница, а в дясната метлитчка, чието единствено предназначение бе да пъди мухите.
    Дърт Пън отвори малко по-широко дясното си око, примлясна и дълбокомъдрено изрече:

    - Мдааааа …

    Брат Лян се протегна и щастливо размърда палеца на десния си крак.
    След всичко това хармонията бе възтановена и двамата блаженни се завърнаха към нормалното си състояния.
    Както обаче е известно съвършенството е преходно точно колкото и красотата.
    Не бяха минали и три минути, когато през полянката притича друг младеж. Робата му бе малко по-спретната, а броеницата определено по-представителна от тази на предхождащият го.

    - Това премина всяка гранница. – изрече Дърт Пън и присви недоволно лявото си око.
    - Напълно си прав, братко. – съгласи се Лян и отпи голяма глътка. – Братята от манастира на Трансцеденталното прозрение пак са хукнали към женската обител.
    - И аз така мисля. Вместо да се отдадат на дълбокомъдрени размисли и кротко смирение, като нас, те тичат като разгонени носорози, по ливадите.
    - Извини ме Премъдри, но ти виждал ли си разгонен носорог? – запита с леко съмнение в гласа Блаженият Лян.
    - Никога не съм виждал носорог, но това не ми пречи да изкажа мнение. – отвърна Дърт Пън, който се бе разсънил повече от необходимото.
    - В този ред на мисли, уважаеми, какви са трите основни принципа, върху които се гради учението ни? – запита Лян, като не пропусна да замери шишарката с един камък.

    Дърт Пън се почеса по големия корем и се вторачи злобно към ливадката, където двама братя търсеха прозрение, по твърде невербален начин.

    - Първият принцип е, че истинското познание започва там където свършват нашите представи. Вторият гласи, че зараждането, развитието и загиването на всички големи неща се определя от съставляващите ги малки. Третият и най-важен принцип е, че каквото и да направим, винаги ще се намери поне един, който да не знае за стореното от нас.

    Блаженният Лян се замисли. Погледна към шишарката, след което погледна към ливадата, където трима трансцедентални братя разгорещено спореха. След кратка размисъл се наведе и си избра един по-голям камък.

    * Две

    ДЪРТ ПЪН И ТРИМАТА ВЕЛИКИ МАЙСТОРИ

    Трети ден подред На Хал Че излизаше на площада на Горно Нанадолнище и ревеше с цяло гърло:

    - Няма по-велик от учителя Дърт Пън. Няма по мъдър от него.

    Както и всичко друго в Поднебесната този зловреден слух бързо достигна до всички нейни краища. Мнозина бяха подразнени от подобно безочливо твърдение. В най-голяма степен това се отнасяше за тримата велики майстори Юмрук Като Скала, Железния Крак и Черната Лисица. През една тъмна нощ тримата решиха да сложат край на това безобразие.

    Първи пристигна в селото Юмрук Като Скала. Без да му мисли много се отправи направо към селската кръчма, където беше най-вероятно да намери Пън. Кръчмата беше празна. Зад една от масите стоеше хилаво старче. Устата му бе отворена и от нея течеше слюнка. Пред него на масата имаше изящна кана за вино. Старчето погледна новодошлия с широкоотворени очи, посочи каната с вино, посочи и гърлото си, примлясна и изрече:

    - Грхххххххх …
    - Какво искаш бе, Пенсийо. – заплашително изрева Великият боец и жадно впери поглед в каната. По онова време в Империята никой не беше и чувал за пенсиониране.

    Старецът също се вторачи в каната, примлясна още веднъж, премига два пъти с очи, посочи я отново и отново посочи гърлото си. В погледа му се четеше жажда.

    - Как ли не. – изрече ехидно Юмрук Като Скала и изпи съдържанието на каната на един дъх.

    В следващият момент от кръчмата се чу рев, от който кокошките престанаха да снасят яйца повече от месец. Куция Хо, влетя през вратата за да провери дали Великият глиган Му не е слязъл от небето в кухнята му.

    - Какво се случи? – запита уплашен кръчмаря.
    - Нищо особено. Един младеж изпи лекарството за уши на Глухата Ха. – каза Дърт Пън, като премига невино.
    - Велики Господарю на Нефрита … – едва успя да промълви Хо.
    - Какво? Да не го е прибрал при себе си? А аз си мислех, че ще се пържи в Ада.
    - А ти защо не му каза?
    - Бях се задавил с рибя кост. – отвърна Премъдрия и въздъхна тежко.

    Куция Хо никога не беше виждал Пън да яде риба. На масата пред него се търкаляше само празната кана.

    - Пън, помниш ли онези две връзки медни монети, които ми дължиш?
    - Да, но споменът е неприятен.
    - Забрави за тях. Приеми, че съм те почерпил.
    - И за какво? – недоверчиво попита старчето.
    - Братовчетка ми роди близнаци.

    Дърт Пън се замисли. Доколкото си спомняше братовчедката имаше трима внуци, които гонеха момите.

    . . .

    Втори в Надолно нанагорнище се появи Железният Крак. Той беше мъдър и винаги избираше най-добрия път за да осъществи набелязаната цел. Дърт Пън копаеше в някаква градинка. Край камената ограда някакъв идиот беше изсипал камари прясна, оборска тор. Имаше само една малка пътечка. Железния Крак прецени, че момента е подходящ да извие врата на дъртото копеле. Засили се и ….

    В селото се чу рев от който две котки пометнаха.

    Малко по-късно Дърт Пън влезе в кръчмата.

    - Пън, май чух някакъв шум от твоята градинка. – тихо изрече Куция Хо, като се опита да скрие треперещите си ръце.
    - А, да. Нали си спомняш как преди няколко дни някой прошепна на Алчния Вен, че до оградата в моята градина има заровено съкровише.
    - Да. И той изкопа десет стъпки дупка за една нощ.
    - Така е. И си забрави търнокопа на дъното. – кротко добави Премъдрия.
    - Е, и?
    - Някакъв младеж случайно падна в нея. – изрече Пън, като невинно сведе очи.
    - Велики Буда.
    - Ти си Конфуцианец.
    - Така е, но защо ти бяха тези две каруци тор?
    - Ще садя картофи.
    - Пън, ние още не сме открили Америка.
    - Забравих. От склерозата ще да е.
    - Искаш ли да те почерпя една голяма кана хубаво вино? – плахо запита Хо.
    - Две?! Ама какъв е поводът.
    - Деверът ми от Кантон се ожени.

    Дърт Пън се замисли. Миналото лято Куция Хо отсъства три дни. Беше на погребение на девера си.

    . . .

    Черната Лисица бе дете на сенките. Мракът беше неговата среда, а за стореното от него се носеха легенди в най-зловещите квартали на Столицата. Цяла седмица той внимателно наблюдава какво прави злобният старец. През една тъмна нощ се доближи до колибата на Премъдрия със съвсем сериозните намерения да му пререже гърлото. За негово учудване всички прозорци без един бяха заковани с дъски. За Лисицата не бе проблем да се промъкне тихо през него. Направи три стъпки и среднощната тишина на селото бе нарушена от вик, от който млякото във виметата на кравите се прокисна.

    На другата сутрин Дърт Пък влезе в кръчмата за да изпие сутришната си кана с вино.

    - Заведението черпи. – изрева Куция Хо и сервира кана от най-хубавото вино на стареца.
    - Хм. – изказа съмнение Премъдрия.
    - Ако желаете имам и печено пиле. – смирено предложи Хо.
    - Хммммм. – отвърна Дърт Пън, което бе изтълкувано като съгласие.
    След известно време Хо се доближи до масата и запита:
    - Уважаеми, снощи от дома Ви дочухме някакви неясни звуци.
    - А, да. – измърмори Пън и посочи празната си кана. – Някакъв младеж бе решил да разгледа великата скулптура на Лудия Вей.
    - О, Боже … – изстена Хо.
    - Ти нали беше приел исляма?
    - Върнах се в лоното на католицизма. – изстена Хо.
    - Ама нали беше православен?
    - Все още ми е трудно да направя окончателен избор. Наистина ли някой е пожелал да разгледа онова ужасно нещо, което е най-жестоката машина за изтезания, която ти беше закачил на тавана си?
    - Произведение на изкуството. – поправи грешката на невежия си съселянин Пън – И при това не си е направил труда да запали фенера.
    - А защо, о Велики, бяхте заковали прозорците?
    - За да не ми избяга котката.

    Куция Хо се замисли. Не си спомняше някога Дърт Пън да бе имал котка.

    . . .

    Два дни по-късно На Хал Че и Дърт Пън стояха в кръчмата. Пън медитираше върху великия коан: „Как да не си платя сметката”, а малчугана пишеше нещо и се мръщеше.

    - Та колко изкарахме? – наруши мълчанието Мъдрецът.
    - Осем връзки медни монети, едно сребърно кюлче, пет пресни яйца, едно печено пиле три големи кани вино.
    - Добави още две връзки медни монети за да ни излезе сметката. – каза Пън и отпи от каната. – Слушай, Че. Скоро е празникът на разцъфналите дръвчета. Какво ще кажеш ако отидеш пред пещерата където се крие Кървавият Хан. Позабавлявай се наоколо. Гарантирам, че до три дни ще е тук с цялата си шайка.

    Малкият палавник изгледа Премъдрия с поглед, с който се гледа някой, който окончателно е загубил ума си и е решил да спомене нещо за бащата на Великия инквизитор на публично място.

    - Ама …
    - Виж. Помниш ли какво се случи миналата година, в градинката до разрушения храм?
    - Да, Велики учителю.
    - От тази работа можем да изкараме доста. Ако оная циция Великият Инквизитор реши да заложи, ще има с какво да посрещнем празника. Ако се включи и Нефритова съблазън ще устроим празненство.

    На Хал Че получи велико прозрение и си удари звучна плесница.

    * Три

    Трима са адептите на дзеняизма и това са техните имена:

    За англоговорящите:

    Chee Ky (cheeky) или Per Ky (изговаря се като Пеа Ки) – Мушмурок, Жив Дявол.
    In Tru Der (intruder) – Навлек.

    Old Stub (old stub) – Дърт Пън;
    No De (node) – Чвор
    Wind Bag (windbag) – Бърборко, празнодумец.
    Li Ber Tine (libertine) – Развратен, но и свободомислещ човек.

    Em Pty Head (empty head) – Кух Че Реп.
    Cu Cu Rbit (cucurbit – ку ку рбит) – Kратуна;

    На японски звучат така:

    Dzuu Dzuu Sii (дзуу дзуу сии) – На Хал Че
    Ko Bo Ku (кобоку) – Дърт Пън
    Yoy Toy (йоо тоо)- Кух Че Реп (в буквален превод: Овча Глава) …

    Мен лично гальовно може да наричате Tidon :-)

  12. Зори каза:

    Нееееееее, ако това е балкански барабанчик преди сутрешното му кафе – какво ли ще се случи, ако сложа на верандата (под вече зрелите вишни) греяна ракия и тънки мезета :))))

    Това имах предвид – и Баяц, и Ланю си играят с идеите – това е писане и забавление поне с 2 култури.

    „Хайку войни“ още не ми е попадала, Tidon, ще трябва да наваксам.

    И за какво казахте, че умирате от завист ;)

    Струва ми се, че и Вие добре се забавлявате.

    И забравих да благодаря.

    Много хубав ден, Tidon!

  13. Avatara каза:

    Ако на масата се появи ракия, това означава, че е настанало време да се разказват приказки. :-)

    Някой е пуснал кратък откъс от „Писмата“. Те са нещо като Библия, само където е трудно да се намерят. Интересен откъс е избран. „Саймин“ е първият или втори от разказите. С тях никога не съм сигурен кое какво е.

    Но … говорехме за приказки.

    Ето началото на една много дълга приказка. Доколкото мога да си спомня бе разказана при твърде весели обстоятелства …

    . . .

    Приказка за Момичето с най-красивите очи и за морякът, който искал да опознае далечни земи
    (разказана от един много стар делфин, който рядко плуваше със стадото)

    Преди много години на брега на безкрайното, синьо море в едно малко селце се родили момче и момиче. Макар къщите да не били много и хората да се познавали двете деца никога не играели заедно.
    Момчето обичало да се катери по ябълковите дръвчета на хълма, а момичето можело с часове да се разхожда край брега на морето и да събира мидички.
    Всяка сутрин, то изпращало с поглед рибарските лодки и винаги се питало, какво търсят мъжете в морето. Тя винаги намирала много прекрасни, мидени черупки на морския бряг и никога не можела да разбере защо е нужно да се хвърлят мрежи.
    Времето следвало своя път и момичето се превърнало в девойка. Младежът отдавна забравил за ябълковите дръвчета. Мечтите му били свързани с великото изкуство, което позволявало на корабите да се ориентират по звездите.
    Момичето имало най-прекрасните очи, в които някой смъртен можел да се огледа, а момчето имало силни и възлести ръце.
    Един ден, както се разхождала по плажа и събирала раковини, момичето видяло юношата, който хвърлял камъчета във водата. Веждите му били свъсени, а погледът мрачен.

    - Какво ти е направило морето, че хвърляш камъчета в него? – попитало момичето.
    - Не иска да разкрие тайните си. – отвърнал младежът и продължил да хвърля камъчета във водата.
    - Но защо са ти нужни тайните на морето, което е безбрежно, когато можеш да имаш мен? – запитало момичето.
    - Защото над морето греят много звезди, а ти си само една. Ако бъда само твой, как тогава ще мога да съзерцавам звездите и как ще се науча да управлявам старата гемия.
    - Но защо ти е нужно всичко това. Ти си добър градинар и лош моряк. Ябълките в градината ти са толкова красиви, а и така ще бъдеш винаги до мен.
    - Но какво ще ти разказвам вечер пред огнището? – запитал момъкът, който отдавна бил забравил за камъчетата и се взирал в очите на момичето.
    - Всяка вечер ще ми измисляш нова приказка. Аз ще те слушам и ще заспивам в прегръдките ти и така ще знам, че съм обичана.
    - Какво е да бъдеш обичан?
    - Това е да откриваш щастието, навсякъде около себе си. – отвърнало момичето.
    - Но какво мога да правя със щастие, когато съм лишен от познание. А и разумът ми отказва да приеме щастието.
    - Това е защото ти си създаден да търсиш. Но аз знам, че ти си този, който е обречен да ме обича до края на дните си.
    - Кой твърди това?
    - Звездите. – отвърнало момичето и се усмихнало много загадъчно.
    - Защо звездите говорят с теб, а отказват да разговарят с мен?
    - Защото ти не искаш да отвориш сърцето си.
    - Все пак утре мисля да отплавам с ловците на китове. Те заминават за Южното море и обещаха да ме взимат с тях.
    - А какво ще правя аз без теб? Та ние бяхме заедно толкова малко.
    - Ще се върна. – отговорило момчето, но в гласа му липсвала увереност.

    . . .

    За съжаление умората надделя над мен и не можах да чуя края на историята. Делфинът отплува навътре в морето, но вярвам, че някога отново ще се срещнем на брега и приказката ще бъде разказана.

    . . .

    Avatara

  14. Зори каза:

    Охо, и делфински владеете ;)

    Предлагате ми приказка за пътя или по-правилно приказка за пътищата…

    Би било добре, ако на финала има смях, като този от края на „Книга за бамбука“. Боя се, че вече не вярвам в захаросани поанти, но споделения смаях май може да измие болката от розбягалите се в различни посоки пътища.

    Благодарете на делфина, ако го видите!

  15. Avatara каза:

    Добре.
    Не съм привърженик на конфронтацията, а и темата е за Изтока. :-)

    В романа на Баяц, е разгледана една интересна (от моя гледна точка) тема. Тя е свързана с невидимата връзка на важни събития с незабележими личности и нищо незначещи случки.

    В каноничния дзеняизъм, изучаването на детайлите е от особенно значение. Якудза обичат да казват: „Ние работим на светло.“, което е абсолютна истина. Единствено политиците и някои категории жени, работят на тъмно.
    За дзеняистите, това е без значение. За тях определящи са събитията, които се случват в сенките. Все пак самите те са родени там.

    В този ред на мисли, ще си позволя да демонстрирам как би изглеждала част от романа в духа на най-добрата дзеня традиция. :-)

    . . .

    Премъдрият Дърт Пън дремеше кротко. Беше похапнал добре и нищо не му пречеше да се отдаде на това полезно и угодно за духа занимание.
    Старецът нямаше и най-малка представа за паниката обзела жителите на забутаното селце. Великият Цензор и цяла делегация от висши сановници (някои от които имаха цели шест копчета на шапките си) неочаквано наруши сънливото неслучване на ежедневието.
    Селските първенци получиха огромни цицини на челата си, в безкрайните опити да засвидетелствуват подкрепа на властимащите.
    Налагаше се дрямката на Дърт Пън да бъде нарушена, тъй като желанието на Цензура бе закон за всеки в Поднебесната. Това добави нова неприятна черта към и без това скверния му характер и повиши съвсем малко лошото му настроение.

    - Тебе не са ли те изпратили в Сиам, да храниш крокодилите, а? – запита Пън без ни най-малко уважение към Този От Когото Всички Се Бояха.
    - А ти още ли не си се удавил в някоя бъчва? – отвърна подобаващо Безпощадният.
    - Не, че не опитвах, но някак не се получи. Но все още не съм се отказал от това си начинание.
    - Великият Император желае да се явиш в двореца за да въведеш някаква форма на ред в Поднебесната. Лично аз се съмнявам, че си в състояние да въведеш ред в дома си, но това е друга тема. Лично аз не бих ти доверил харема с наложниците. Имам неприятни спомени от подобна грешка.
    - Пропусна да добавиш и избата. Да ти се намира нещо за пиене?
    - Не. Но се надявам да не приемеш предложението.
    - Ако почерпиш може да бъдеш напълно убеден, че няма да го приема. Шумът в двора ме изнервя, а и никога не съм се разбирал с евнусите.

    Цензорът присви лявото си око. Този незначителен жеста накара всички присъстващи да залегнат по корем в напразни усилия да се заровят в праха на селския мегдан. Дърт Пън се прозина отегчено.

    - Мисля, осъзнаваш, че за тези ти думи нашият Велик Повелител може да ти изпрати жълт шал*?
    - Жълтото е много на мода този сезон.
    - Определено ще те почерпя.
    - Определено няма да откажа.

    Двамата старци се прегърнаха и влязоха в кръчмата. При тази гледка Вон без малко да умре от сърдечен удар, но при вида на двете златни кюлчета здравето му рязко се подобри.

    * * *

    Бяха изминали няколко месеца без да се случи кой знае какво. Животът влачеше сивото си ежедневие. Ако изключим няколко нови мазола по врата на На Хал Че, нищо не се бе променило след посещението на правителствената делегация. Селото обсъжда няколко дена непомнения запой, който двамата велики бяха устроили. Според жените макар и по-възрастен Великият Цензор бил доста привлекателен мъж. Според мъжете Дърт Пън бил защитил достойно селото, като изпил цели седем кани с вино повече от своя опонент.
    През един топъл следобед, се чу конски тропот и сред облаци прах се появи вестоносец. След като изпи една делва вино, огледа критично всички девойки и успя да си поеме дъх Пратеникът зададе дългоочаквания въпрос:

    - Къ.., къ …, къ … къде е Дъртият Разбойник?

    Селяните посочиха мълчаливо с пръст към кръчмата, от която се разнасяше мелодията на забранената в цялата имерия песен „Какво направих с двете куртизанки“.
    След като изпи още една делва вино, предвидливо подадена му от уплашен селянин и огледа с одобрение най-хубавата измежду девойките, която примига кокетно няколко пъти, пратеникът влезе в кръчмата с твърдото намерение да изпълни дълга си.

    Селото замря в очакване на най-лошото.

    - В двореца бе извършен преврат. – гордо изрева пратеникът в опит да надвика извисилите се в кресчендо гласове на Кух Че Реп и Дърт Пън, които възпяваха в дует, прекрасните изживяваня в Дома на Върбите.

    - А?
    - В двореца бе извършен преврат. Това е.
    - Е, и? – запитаха двамата старци, впервайки неразбиращи погледи в нещастния служител.
    - Ами … някои го отнесоха.
    - Това е ясно. Винаги има кой да отнесе последиците. Карай по същество.
    - Великият Цензор извърши щателно разследване.
    - Нищо ново. Най-много да са отрязали нечия глава.
    - Не. Само ги изпрати да установят дипломатически контакти с някакви народи в морето на Изток.
    - По-добре да им бяха отрязали главите.
    - Всички, които помогнаха на разследването са наградени с калиграфски надпис, изписан от самата, Божествена, Нефритова Четка.
    - Айде, бе. – промърмори Кух Че Реп.
    - Спокойно. – прошепна Дърт Пън. – Хартията е твърда и няма да можем да я използваме в случай на дефицит.

    Пратеникът учитиво се престори, че не е чул нищо.

    - Великият Безмилостен награждава премъдрия Дърт Пън за неговата вярност към Императора. Свътък с поучения от самия Цензор и чифт сламени сандали, които трябва да му връча лично.
    - Спри да дрънкаш глупости. Донеси три кани вино и престани да се блещиш като бухал.

    * * *

    Ако се вярва на хроникьорите, благодарение на които получаваме сведения за живота на Дърт Пън, по-късно през нощта са се случили три исторически събития: за първи път е бил танцуван танца на сламените сандали, който и до днес е неразделна част от фолклора на една нация; за първи път някой е успял да използва свитък, подписан от самия Цензор, без да нарани деликатните части на своето тяло и най-грозната мома в селото се е задомила, като при това е успяла да склони младеж от столцата, което е предизвикало нескрита завист сред нейните дружки.
    Макар и все още да се водят спорове, бихме могли да приемем, че тези събития дават повод на Дърт Пън да напише фундаменталния си труд:

    „Как обществото поощрява бездействието на индивида, посредством набор от поощтрения“

    Много по-късно въз основа на този труд са се появили такива явления, като фондовите борси, юпитата, консултантските фирми, стилистите, гей парадите, хип хоп културата и пр..

    Avatara

    P.S. Лично аз считам, че това което се премълчава е, че това е бил един от онези моменти, в които На Хал Че не е било удряно по врата. Все пак липсват неопровержими доказателства за подобно безнравствено твърдение.

    * Изпращането на жълт шал изисква от получателя незабавно да сложи край на нещастния си живот. Тази привилегия носи огромни облаги. Освобождава го от заплащане на данъци, откъсва го от реалити програми, анкетни комисии, дарителски кампании, глобалното затопляне и динамиката на световната криза.
    Въпреки безпорните предимства, много от получилите подаръка са бягали в Сиам, където освен котки има и блата, малария, каучукови дървета, френскоговорящи авантюристи, англоговорящи алкохолици, кльощави жени и злобни мравки.

    тази тема е водеща в процеса на обучение.

  16. Зори каза:

    О-хо-оооо, тук има нещо ново!
    Tidon, замислям да прехвърля всичките Ви истории на отделен пост – позволете ми, моля!
    Тези дни се наложи да поработя малко повечко и нямах много време за личния сайт, но сега се отдавам на четене на новите Ви „коментари“.

  17. Avatara каза:

    Вижте,

    Аз съм просто скроен и определено наблягам на натуралната замяна. История за история. Ако ми бъде позволено, аз ще публикувам в една много различна мрежа, Ваши материали (като това за караконджулитеи феите).

    Днес ще Ви предоставя началото на една доста забавна история.

    Преди години ми бе възложено да напиша кратко ръководство за това какво е „дипломатически протокол“ и какво е редно да прави един посланник (военно аташе, персонал на посолство и пр.). Написах каквото се изискваше и изпитах ужас, колко малко се знае за дипломацията. Оказа се, че мнозина нямаха и най-малка представа, че официалният език на дипломацията не е английски, а френски. Да не говорим за обяд, вечеря и пр.. Не знаеха къде е допустимо да присъстват жени и къде – не. Нямаха и най-малка представа, кого да запитат дали може това или онова. Стигна се до там, че колега от Япония, с когото поддържаме контакт повече от двадесет години ме запита: „С какво толкова ви обидихме за да постъпите така с нас?“. Причина за въпроса му бе деяние на български външен министър при официално посещение. И днес български „дипломати“ продължават да вършат ужасяващи неща (няма да коментирам кой вдига и сваля националния флаг в посолствата ни и как се прави това).

    В този ред на мисли, реших да преразкажа историята на дипломацията, такава, каквато я познавам. Започнах от онзи преломен момент, който е дал тласък на много международни скандали.

    ДИПЛОМАТИЧЕСКА МИСИЯ
    (Из „Историите на Дърт Пън“)

    Дърт Пън стоеше пред Великия Инквизитор и се опитваше да не отделя поглед от скъсаните си сандали. Причината за това му поведение не бяха чувството за вина или напиращо разкаяние, тъй като старецът никога не бе имал такива.
    След като постави старателно печат под последната заповед Този От Когото Всички Се Бояха впери поглед в жалката фигура пред себе си.

    - Не ми разигравай театър.
    - Кой? Аз ли? – Запита невинно Премъдрият, като се постара да изглежда безкрайно глупаво.
    - Не виждам друг в стаята. – каза Великият Инквизитор, като обърна очи към един гоблен на стената.
    - Аз също. – смирено изрече Дърт Пън и обърна очи към недопустимо чиста паяжина.

    Малко над нея имаше дупка, която едва ли бе от дървояд. Безпощадният проследи погледа на стареца без да извива глава. Очите му се присвиха, а лицето му доби пепелява оттенък.

    - Налага се да те изпратя на дипломатическа мисия. Ще се наложи да заминеш за Йерусалим. Там ше се срешнеш с някой си Пилаф Потирий или нещо такова.
    - Никога не съм отказвал някой друг потир с гръцко вино, но да си призная не обичам ориз с овнешко. И защо точно аз?
    - Защото си единственият, който знае езика на варварите de facto. А и си толкова грозен, че едва ли някоя жена би те пожелала, което би ни спестило дипломатически скандал. Ти освен за ядене и пиене можеш ли да мислиш за нещо друго, а? – изрева Великият Инквизитор, като повдигна заплашително показалец. По някакво стечение на обстоятелствата пръстът му сочеше към дупката на тавана.
    - Е, понякога мисля как да се избавя от охлювите в градината си. – изрече смирено Дърт пън като кимна с глава.
    - Това е твой проблем. Вземи Муш Муш, четирима носачи и тръгвайте незабавно.
    - Носачите за какво са ми? – запита невинно Премъдрият.
    - А кой ще ти носи носилката?
    - Предпочитам магаре. Не знам защо но си мисля, че в момента, в който крепостните стени останат зад гърба им тези момчета ще продадат носилката на някой амбулантен търговец. Нужно ли е да добавя, че мен ще ограбят. Като се замисля най-вероятно ще държат да са сигурни, че никой няма да оспорва твърденията им, че са ни нападнали разбойниците на Голобрадия Хван. Следвайки тази разумна логика ще ме хвърлят в някоя пропаст, като не пропуснат преди това да ми прережат гърлото. Магарето е кротко създание и се задоволява с малко, за разлика от хората.
    - Добре. Така ще спестиш разходи на хазната. Няма да пропусна да го спомена в последния си доклад. Мушморока може да избере някоя от камилите, които търговците ни оставиха.
    - Търговците не са толкова прозорливи, колкото Ваше Благородие, о Безпощадний. – изрече Пън, като направи пълен церемониален поклон. – Нека вземе един от конете на пощенските служби. Камилата ще умре от изтощение, преди водачът на кервана да разбере. Конят е благородно животно. Благородната кръв го подтиква, когато се умори да забави ход. Все пак ще бъде важно за нас да знаем дали ще имаме време да достигнем до следващият кладенец.
    - Barbarus hic ego sum, quia non intelligor ulli*. Да бъде както искате.
    - Все пак, ще ми позволите ли да Ви попитам смирено каква е целта на мисията ни? Вярна е мисълта, че „Dulce et decorum est pro patria mori“**, но искам да знам дали не е редно преди това да си напиша завещанието.

    Лявото око на Дърт Пън леко трепна. Усмивката му би накарала и най-търпеливият да му зашлеви една плесница.

    - Носи се мълва, че в Юдея някакъв младеж твърди, че е Син На Небето.

    Дърт Пън се стовари по очи върху каменния под.

    - Простете на нещасния невежа, о Неотклоними. Всяко дете в Поднебесната знае, че само Великата Нефритова Четка, да пребъде величието му, има свещенното право право да се нарича Син На Небесата. За подобни думи ще се срещне с палача. Макар да е казано „Nemo vitiis liber est“***.

    Премъдрият удари седем пъти чело, според най-строгите изисквания на етикета. Две каменни плочи се пропукаха.

    - Майсторът на подове е болен. По добре се изправи, че може да се сецнеш в кръста. – каза Великият Инквизитор, като погледна с явно неодобрение към главата на стария човек. – Ние също сме сериозно разтревожени. Представяш ли си ако някой керванджия вземе та повярва в тези думи? Слез до ковчежника и го помоли да ти даде тридесет сребърника. Командировъчните разходи ще са за твоя сметка, но се постарай да използваш сумата разумно.

    Дърт Пън се поклони, но мисълта, че ще му се наложи да играе комар за да се прехранва никак не му се нравеше. Вярна беше мисълта: „Qui ceteris deus sibi certe homo est“ (Който за другите е бог, за себе си положително е човек), а това означаваше, че като такъв трябваше да се храни.

    Бележки:

    * Barbarus hic ego sum, quia non intelligor ulli. – Варваринът тук съм аз, защото никой не ме разбира. (Овидий)

    ** Dulce et decorum est pro patria mori. – Сладко и прилично е да умреш за своята родина.

    *** Nemo vitiis liber est. – Никой не е свободен от пороци.

    • Зори каза:

      Бива, но аз съм ужасно лигава и няма да е съвсем справедлива размяната. От седмица мъча „Кентавър“, но нещо не се получава. А Вашите истории са прекрасни и толкова леко идват на бял свят …

  18. Avatara каза:

    Просто историите са свързани със съвсем реални събития. :-)
    Разказани са по един забавен начин, но си остават просто истории.

    Баяц говори за написването на т.н. „вселенски книги“.
    Това е много важно, но някак убягва на читателя, който не желае да анализира детайлите в „Книга за бамбука“.
    Прекалено много са заглавията излезли през последните години, които навеждат на тази мисъл. „Тринадесетата приказка“, „тринадесет луни“ … Мдаааа. Нека не изпадаме във фатализъм.

    Слава на Бога, че „Писмата …“ не са достъпни за широката публика, тогава не знам какво бих си помислил.

    Що се отнася до „ДзенЯ“, то тук следваме ирационалните отклонения. Налице леко отклонение от канона.

    Ето нещо, което е извън „ДзенЯ“, но има връзка с „Изповед“ (тринадесетото писмо, определено фатализъм):

    * * *

    Из „Дипломатическа мисия“

    Пилаф Потирий се бе изправил пред тълпата и както повеляваше Законът зададе логичния въпрос:

    - Мдаааа … Та кого ще изберете да помилваме днес? Варава, който ви ограбваше, убиваше и насилваше или този млад мъж, който лекуваше недъзите ви и ви обичаше?

    Дърт Пън се почеса по дебелия корем и тихо измърмори.

    - По добре е да се помилва Варава. Той е като всеки един от нас, а и дават по тридесет сребърника на този, който извика името му.
    - Не ти вярвам. – изрече невзрачният мъж до него.
    - Как ти е името, момко?
    - Тома, чуждоземецо.
    - Та така Тома Неверни. Виждаш ли тази кесия? Това тук са тридесет сребърника. Ти чие име ще изречеш.
    - Варава … – изрева с цяло гърло Тома.

    Тълпата го последва.

    * * *

    След много години Дърт Пън и Кух Че Реп кротко обсъждаха отминалите събития в кръчмата на Хо.

    - Кажи ми истината за Сина на небето и извършеното спрямо него предателство.

    Дърт Пън присви лявото си око, отпи от каната с вино и замислено погледна една муха, която се опитваше да се напие, с разлятото по масата.

    - Истината е, че Той не бе от нашия свят. Имаше само един истински ученик и той се наричаше Юда Искариот. Юда бе винаги с Него и вярваше във всяка Негова дума. Когато дойдоха войниците да Го арестуват Юда се опита да ги подкупи като им предложи тридесет сребърника*. Отказаха му, защото се бояха от наказане. По онова време законите бяха сурови. Юда не можа да го приеме и посегна на живота си, когато научи за присъдата на тълпата. До последно вярваше, че той е виновен за случилото се. По късно хората решиха, че страданията на Божествения са оправдание за всички злини. Всеки един искаше някой друг да изкупва греховете му. Хората не бяха готови да заплатят за туй, що сторваха спрямо другите, но най-вече спрямо себе си. Мисля, че и сега не са. Омразата им стигна до там, че обвиниха единствено верния Му в измяна.
    - А вярно ли е това, което се говори, че ти си бил този, който е подтикнал тълпата да пожелае смъртта Му?

    - Не аз Му турих трънения венец и не аз хвърлях камъни по него. Бях изпратен да го убия и аз изпълних това, което се искаше от мен. Не аз бях съдията. Аз просто бях оръжието, което изпълни присъдата.

    - Няма по-благоприятна почва за омразата от съмненията на хората, – изрече Кух Че Реп и отпи голяма глътка. – Добре, че нито един от двама ни не страда от угризения.
    - Не, но имаме достатъчно врагове, които да ни вменяват вина за това, което не сме сторили. Ако бях като Него, вече да са ме разпънали.

    Коментари (не са включени в оригинала)

    * До тялото на мъртвия Юда е намерена кесията със тридесетте сребърника. Ако се вярва на светите книги никой не посмял да ги прибере за себе си и за тях повече нищо не се споменава. Има някаква измислена история, но тя не е научно доказана.
    Лично мое мнение е, че може да намерим информация за тях в счетоводните книги на Поднебесната. Както се знае наказанията за финансова злоупотреба са доста тежки в някои части на света.

    Що се отнася до историята за Юда, то тя отсъства във вида, в който се счита за, цитирам: „достоверна“, в оригиналните евангелия (в случая визирам преразказаните изстории на светите евангелисти, и не подлагам на съмнение написаното от непосредствени очевидци на събитията).
    На практика тази … хмммм … неистина е била добавена по времето на крал Едуарт III, когато много текстове са били превеждани от … гръцки (арамейският тогава, както и сега не е бил на мода).
    Западните варвари никога не са били последователни нито в действията нито в мотивите си. Те следват само и единствено желанията си, кето ги прави крайно уязвими и лишени от логика.
    В случая с добавянето на историята за предателството на Юда, мотивът е бил … скука.
    Евангелията, в техния автентичен вид, не са били кой знае колко увлекателно четиво.
    За да не възникват все пак съмнения бяха положени немалко усили за да изчезне великата библиотека на Иван Грозни.
    Наученото през XVI век, послужи на един по-късен етап за да бъде заличена истината за Делфийската библиотека, която и до днес всички незнайно защо наричат „делфийско светилище“. Някои историци бяха достигнали прекалено близко до отговорите, което изискваше незабавна намеса и упражняване на известен медиен натиск. Надявам се учените да са получили удовлетворение за положените усилия и към момента да черпят информация непосредствено от първоизточниците, каквото и да означава това.

    Avatara

    Ще си позволя да цитирам един интересен пасаж от списание „Градина“:

    „… Охлювът е най-хитрият от всички вредители … “

    Това, което ме заинтригува е, че охлювите не могат да понасят едно най-обикновенно градински цвете.

  19. Avatara каза:

    Само да добавя.

    Към момента, евангелие, което е доказано автентично е съхраняваното в Етиопия в манастира харими и е известно като „Евангелие на Авва Харим“ (извинявам се за транскрибирането).
    Евангелието е написано върху козя кожа („геезе“ или нещо такова), на древноетиопски.
    Книгата е написана около 494 година от н.е.. На практика това са две книги обединени в общо, книжно тяло.
    Книгите са с прекрасно съхранени илюстрации. От книгите ясно се вижда, че основния символ на християнството не е кръста, нито рибатарибата, а делфин, който както се знае е млекопитаещо.
    Daily Telegraph, не се стърпяха да раздухат историята.
    Какво да се прави, не сме бързи като едно време. От артрита е.
    Хубавото е, че двете книги са препис от по-стари издания, които слава на Бога все още се издирват.

    Ето адреса на електронното издание, където е съобщено за това „забележително откритие“:

    http://www.dailymail.co.uk/sciencetech/article-1292150/Worlds-illustrated-Christian-bible-discovered-Ethiopian-monastery.html

    Съдбата пожела то да съвпадне с публикуването на откъса от „Дипломатическа мисия“ тук. :-)

  20. M-Й каза:

    Колко отдавна не съм идвала тук, а тази тема все още е активна! Но ще ми простите – нови книги – нови предизвикателства…
    Благодаря за добрите думи, за времето което сте отделили да прочетет „Книга за бамбука“, за мислите, които споделихте. Във всичко казано, обаче има един малък детайл, разбира се, не го тълкувайте като конфронтация – това е книга за духа, за личността, която напуска светския живот и се отдава на духовния. В основата на целия разказ в романа стои историята, фактографията на една личност от средновековието на Сърбия в последствие канонизирана. Сава Неманич по рождение принц, по-късно светецът Свети Сава. Всичко това Баяц изместа в сценографията на средновековна Япония, за да придаде космополитизъм и широчина на вечните въпроси. Оттам философското и жизненото, а не религиозното и поклонничеството пред дзен.

    Не виждам тема за току-що приключилия Панаир на книгата. ще ми бъдат интересни коментарите ви защото аз бях и както се казва в приказките „ядох, пих и се веселих“.

  21. зори каза:

    Здравейте Мария-Йоанна,
    радвам се да Ви срещна пак!
    Истината е, че пристрастието ми към творчеството на Баяц ми спечели интересно познанство, а декорът на изтока беше само предпоставка за развитието на нова тема, която пренесох другаде. Тук остана малка част (за спомен).
    Но любовта ми към книгите на Баяц си е все същата – там промени няма ;)
    За панаирните си впечатления бих могла да разкажа това-онова, но… няколкото часа, които успях да си подаря бяха във време, когато нищо съществено не се случваше и удоволствието от него (този път) е измеримо с това от четенето на придобитите там книги.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>