Размекнато-мързеливо

Точно срещу вратата на работното ми местенце един прозорец се блещи срещу най-златното нещо на тоя свят – една бреза. Брезата е доста висока, богато отрупаните и с пожълтели листенца клони са точно на нивото на петия етаж, където имам удоволствието да бачкам във време на стандартна натовареност. И … не ми се работи. Иска ми се просто да си седя, да си зяпам брезата, да се слея с това меко, безлично сиво на небето, да утихна и да не чувам телефоните, а във влажната тишина, нахлуваща от отворения прозорец да се лепят по мониторите смеховете на групата студенти, явно  спестили си лекциите. Чувам ги как крачат бодро към спирката, спорят кой филм ще гледат в мола и са толкова пълни с лято.

Време е да затворя прозореца, да забъркам една солидна доза кафе и да забравя за еретичната картинка, която рисува фантазията ми. Вероятно по това време паркът е пуст, има само някой и друг пес със верния си стопанин, може да се мерне в края на алеята някой тичащ, да се размина с няколко колоездачи, бързащи за работа. А ако започне и съвсем леко да ръми…

Звъни телефонът.

Време е да спра да зяпам златното на брезите. А на върха на бора обича да каца една сойка – адски подвижна животинка е.

Стига! Зяпането се наказва с болка от неосъществимите фантазии.

А кулата на копитото днес е сърдита и се крие, а може просто да се е завила презглава с облачното си юрганче и да си дреме…

 

Публикувано в Залъгалки. Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *