Тази нощ по улиците бродят спомени. Сякаш са се крили от вечната човешка гмеж и сега, когато столичани се оттичат по родните си места и нажалени таксиметърджии се тюхкат, че е пусто и няма работа… точно сега спомените бавно изпълзяват изпод почти пълната луна, причаквайки ме в сенките на опустелия град. Едни спомени хапят, много по-жестоко от студа преди десетина години, който никога няма да забравя. Други милостиво припомнят малки радости, приличат на светеща коледна украса – примигват и гаснат и пак премигват- не топлят, но радват окото. Трети се опитват да ме разплачат – като момчето с кънките, което много приличаше на едно друго момче с едни други кънки, от едно друго време.

Какво му става на времето? Кога успя да роди толкова много спомени?! Приличат на зомбита. Нещо отминало, неживо, плашещо, разпадащо се.

Затварям очи, таксито лети по празните улици, под сенките се крият още от тези гадини – само чакат да ме докопат, но по добре да не ги виждам, по-добре да стисна клепачи и да си представя утре, да видя задачи, планове, желания. Но моите малки градски зомбита крачат по разбитите тротоари, чакат на пустите спирки, махат след таксито, което ме отвежда към дома, тълпят се в мислите ми и е адски трудно да им кажа „махайте се!“, трудно е и да поискам да останат…

Публикувано в недовършени. Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *