Срещите

Линее споменът за теб. Дали, защото след жегата на задушното лято е по-леко да дишам мразовития въздух без да мисля или от привикването с липсата ти, но студът, спотаил се след тръгването ти, сякаш се топи на кротки вадички, стича се в локвички от безразличие, които за малко бележат дните ми, но после вятърът и тях заличава и само калните следи от призрачните ти стъпки тук-там все още цапат пейзажа. Скоро и те ще се разпаднат. Вече не подскачам нервно от стъпки пред входната врата. Не се питам дали не си идвал. Не очаквам да звъннеш по никое време. Дори нощем вече не посягам към твоята част на леглото. И почти не останаха неизхвърлени вещи от тези, които така и не прибра.

Само да не бяха странните ни срещи, точно на ръба на забравата, миг преди да съм загубила способността да разпознавам силуета ти. Вече усещам кога ще те срещна. Знам как ще се случи даже. Първоначалното сепване от сблъсъка на погледите ни. Вкаменяването на лицето ти. Моето почти неуловима кимване. Кратките погледи за проверка – истински ли сме били и… всеки по пътя си.

И не спирай! Само не спирай! Моля те!

Публикувано в пътища и пътеки. Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *