Ще бягаш ли с мен? – Давид Гросман

Ще бягаш ли с мен - Давид Гросман   Има истории, които се стоварват върху ни като парен чук. Не. Не е съвсем точна метафората. Има истории, които приличат на чук, но чукът е по-скоро за пържоли и след няколко умели разказвачески удара, най-главният ни мускул бива приведен в състояние на тотална безпомощност. Като се замисля сега, метафората за парния чук също може да свърши работа. Има друг тип истории, които се стоварват върху ни и размазват или помитат всичко, изчистват мислите и възприятията ни, насочват ги към определена цел и обезцветяват всичко останало. Срещата с такива истории е колкото благодатна, толкова и вредна, защото състоянието на обсебеност рядко е безболезнено, но да не се отплесваме от основната идея – изреждането на типовете повествования.

Има и други видове истории (я да хакнем тук една приказна метафора за радост на върлите киномани, които скоро са открили истината за Хензел и Гретел), истории, които водят трошичка по трошичка до приказна къщичка от захар, където чака злата вещица, раздирана от кулинарната дилема: да ви свари ли със зеленчуци или да ви пекне с картофки. Има истории пъзели, истории като игра. Всички те целят да ни задържат при себе си, да ни накарат да ги опознаем и покорим. Не рядко се срещат и такива, които са така ефимерни и несвързани, че и общите усилия на медиум, врачка и психиатър не биха били достатъчни, за да се извлече нещо ясно и смислено, но – да не дърпаме дявола за опашката.

Точно на границата на търпението ви смятам да спра с общите квалификации и да ви разкажа играта с конкретното изказване: „Ще бягаш ли с мен?” на Давид Гросман за мен е от типа истории-зелки.

Иначе казано, това е история, която започва леко странно, хем знаеш, че е зелка, хем ти се ще да се разровиш в сърцевината и. Надяваш се, че е нещо повече, че само прилича на зелка. Зачиташ  се. „Той” попада на нея, а „тя” има тайнствена мисия, „той” я търси, „тя” следва своя план. Обаче тъкмо сте си казали „зеле е, колкото и да не ми се ще” и усещате някаква логика, от любопитство се заемате да отгръщате лист след лист, ако се придържаме към „зелевата” метафорика, по-точно би било да се каже – да откъсваме лист по лист, историята се разтваря, разтваря, листенцата, стават все по-фини и крехки и… кочан. Финалът счупва малко зъбки. Не, че не е очакван, не, че не сте се надявали на добрата развръзка, но… малко прекалено претупано-сладостен ми се стори, но може и да греша.

Истината е, че аз не съм от таргет групата на книгата. Написана е за тийнейджъри, но преди 12 години и като се има предвид сегашната тълпа вампири и зомбита, населила този тип литература – вероятно „Ще бягаш ли с мен?” не е от най-свежите литературни продукти. От друга страна, това е една достатъчно добре написана, съвременна приказка. С приемливи сюжет и персонажи.

Имам сериозни съмнения относно качеството на превода, защото попаднах на статия, споменаваща специфичния език на един от второстепенните герои, а в българската версия нямаше нищо подобно, но преди да съм се запознала с оригинала … оставам само със съмненията си.

Нямам представа дали не съм прекалено безкритична, определяйки я като приемлива, но пък не би било справедливо да кажа, че е съвсем зле. Една история за момиче, което се опитва да спаси зависимо от дрога момче, за едно момче, което се опитва да намери изгубено момиче и за едно куче, което не е съвсем легендарната Ласи, но има достатъчно качества да слепи сюжетната линия със сладостта на образа си.

Ако сте достатъчно смели или млади: приятно четене 😉

P.S. Но после да не кажете, че не съм ви предупредила. Зеле е.

Публикувано в прочетено. Постоянна връзка.

12 коментара по Ще бягаш ли с мен? – Давид Гросман

  1. lammoth каза:

    Ех, дори негативните ти ревюта изглеждат позитивни 😛

    • зори каза:

      Просто се стремя да не пиша за книги, които съвсем не са ми харесали. Идея нямаш колко зла мога да бъда 😉

  2. lammoth каза:

    Не вярвам! Докажи го! 😛

  3. Nightwishel каза:

    Ааа, Зори – на мен ми допадат и с картофки и със зеленчуци, че и със сос, че да не се докарваме до диабет, като бедния Хензел.
    Не че не плюскам сладко като ламя… 😛

  4. Galya каза:

    Здравейте, интересува ме дали можете да ми препаратите линк към статията, в която се говори за специфичния език на второстепенния герой, защото не си спомням да съм попадала точно на такава, макар че има второстепенен герой със по-особен изказ 🙂 Да, не е особено специфичен, но предвид конкретните реплики възможностите да се направи отчетливо специфичен на български са леко стеснени 🙂

    • Зори каза:

      http://www.lechaim.ru/ARHIV/156/n3.htm

      Трябваше ми малко време да я изровя.

      • Galya каза:

        Благодаря… прочетох я – интересна е и има основания в контекста на руската критика. Само още един въпрос, бихте ли ми казали кой ‘герой’ визирате, за да знам за какво си говорим…

  5. Galya каза:

    Всъщност, изобщо не държа да се заяждам … това в крайна сметка си е Вашето мнение, във Вашия си блог, но се чудя на какво се основава – на написаното в статията или на това, което сте прочели в книгата.

  6. зори каза:

    Галя, вероятно Ви е докривяло, че се съмнявам в качеството на превода. Всеки има право да пази своя труд и разбирам позицията Ви, но…
    Ако нещо си заслужава труда, най-добре е да се прави на 100%.
    Знам, че от английски се превежда по един начин, а от иврит по друг, но съм абсолютно сигурна, че в оригинала Теодора звучи значително по-различно. Не се заяждам, знам, защото проверих – накарах приятели да ми преведат откъси и това леко ги затрудни (поради спецификата на изказа).
    Що се отнася до прочетеното от мен – не пиша за нещо, което не съм чела, рядко си позволявам да пиша за неща, които не са ми харесали. Ако не ми е по вкуса – обяснявам. Мисля, че достатъчно ясно съм казала, че книгата е предназначена за значително по-млади (от мен) читатели и мисля, че съм отбелязала, че авторът е достатъчно добър.
    Всичко останало е въпрос на вкус.
    И да – това е моето място и моето мнение. Никой не Ви задължава да го приемате за меродавно.

  7. Galya каза:

    Да, безспорно! На това именно се дължи ужилената ми реакция. Съгласявам се и с това, че „Ако нещо си заслужава труда, най-добре е да се прави на 100%“ и в този ред на мисли, изборът на нормален книжовен език, с тук-там някой архаизъм е напълно съзнателен, мога и да го мотивирам, но не искам да досаждам – нито на Вас, нито на читателите Ви… но както казвате, как ще се приеме резултата е въпрос на вкус. Основното ми „докривяване“ идва от твърде сериозната прилика с мнението на г-н Прокофьев, който говори (твърде жлъчно и безспорно дискурсът му не може да се сравнява с Вашето инак добронамерено мнение) за друг превод, който, смея да твърдя, в не редки случаи се оказваше по-добра опора от английския. Аз, от своя страна, нерядко намирам поводи за критика на някой и друг превод, за това и аз разбирам позицията Ви, но се възползвам от правото си да не се съглася, за този случай – не страдам от чак такъв нарцисизъм, че да твърдя, че като цяло преводът е идеален. Извинявам се само, че това го пиша на стената Ви (а не на „лични“), но разговорът тръгна тук, уви по моя инициатива, но и Вие ми отговаряте публично.

  8. Pingback: Ще бягаш ли с мен « blog.booktraffic.bg

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *