Скръц

Как се получаваше бай Добри така и не разбра. Просто в едни дни портичката, през която всяка сутрин излизаше от малкото дворче на едноетажната си къщичка, казваше кратко и категорично „скръц” и той се пренасяше с петнадесет години напред във времето, оставайки там точно седемнадесет минути и тринадесет секунди. В други дни металната входна врата жално и продължително извиваше и вместо в забързаната 2013-та, бай Добри прекрачваше в своята си година на съществувание и поемаше към стадиона, където работеше като озеленител и пазач по съвместителство.

Тези странни прехвърляния от едно време във друго се случваха вече трети месец и въпреки тоталната липса на обяснение или порядък, бай Добри си беше изградил хитра система за справяне с проблема. След третото закъснение за работа, предизвикано от пребиваването му в бъдещето, той започна да излиза по-рано от къщи. На жена си съобщи, че началството го е нарочило (което си беше съвсем вярно) и това налага по-ранното му излизане. Когато „скръц” проработваше той можеше да си стои около портичката и да разучава локалните промени в кварталчето, а можеше и да върви към работата. Случваше се дори да се повози в градския транспорт, но това беше рисковано занимание, защото за 15 години доста неща се бяха променили и контрольорите не проявяваха никаква човещина към нередовните пътници, които имаха паспорт от време оно и парите им бяха излезли от употреба. Е, не беше голяма философия да се изчака изтичането на неизменните седемнадесет минути и тринадесет секунди (това той опитно установи след деветото пребиваване) и пречките от бъдещето изчезваха, но пък и автобуса се изпаряваше, а да попаднеш в центъра на града, по средата на кръстовище и то в час пик – не беше много приятно.

От появата на „Скръц” (така бай Добри наричаше феномена) до днешния ден разходките в бъдещето бяха се случвали доста често и представата му за близкото бъдеще беше придобила внушителна яснота и категоричност. Той знаеше, че не трябва да продава дворчето си на безценица, както му предлагаше комшията, защото огромната кооперация до паянтовия му кокошарник явно беше построена на същата тая земя, за която съседът твърдеше, че никому не е притрябвала. Освен това, само чрез наблюдения, беше разбрал, че шефът му няма да купи камиончето, което обещаваше, за да се разкарва инвентара из стадиона и не се изкуши да изхвърли старата количка, както го увещаваха колегите. Той и самият шеф нямаше да издържи много на поста, но като му се наложи да се измъква на няколко пъти от средата на кръстовищата, бай Добри се отказа да разузнава бъдещето на работното си място и предпочете да остане в значително по-безопасната зона на своето кварталче.

Обичаше да се разхожда из магазините. Минаваше през двора на училището. Веднъж ходи до общината, ама тя изобщо не се беше променила, даже се зачуди дали не му се е причуло „скръц” на излизане.

Тая сутрин бай Добри някак предусещаше, че го чака разходка в бъдещето. Бутна портичката и тя ласкаво го пропусна през времето. Точната година на другото време не беше лесна за разузнаване, защото не върви да спреш някой на улицата и да го питаш „кой ден сме днес”, ама вестниците не се чудеха защо ги зяпаш така на датата и благодарение на будката за вестници и билети, която си съществуваше на спирката още от младостта му, вече бяха абсолютно ясни не само времето, а и някои сериозни политически и икономически промени. Открил непроменящото се времетраене на престоя си в бъдещето, бай Добри разбра как да се снабдява с достоверна и богата информация. Достатъчно беше да се приближи незабележимо до подредените вестници и в последния миг на своето пребиваване да дръпне бързо един. Вестникът се озоваваше обратно в миналото, а на смелия пътешественик във времето не му оставаше нищо друго освен да чете жадно и да пази ценната си придобивка от любопитните очи на колегите си, които не четяха, защо им се отдаваше с труд, но пък държаха обстойно да обсъдят всяка голотия, имала неблагоразумието да се появи в пресата.

След кратичкия звук, маркиращ чудното му пътешествие във времето, нашият герой се запъти към своята информационна банка, но с учудване откри, че тая сутрин вестниците бяха сбутани от едната страна, а от другата бяха подредени разни букети и букетченца, които масово биваха закупувани от празнуващото гражданство. „Осми март” подсети се бай Добри и се позавъртя около будката, изчаквайки последните секунди преди да се върне в своето си време. И точно тогава се появи циганката. Носеше една желязна кофа, пълна с големи лилави зюмбюли, предварително пакетирани в лъскави целофанени опаковки. Тя остави стоката на тротоара, поразкърши се и занарежда „букетчето три лева”, „айде за колежките, молим”. Тук дяволът си няма работа и побутна бай Добри към изкушението. Представата за доволната усмивка на вечно киселата му жена, до такава степен го завладя, че той почти се хвърли върху кофата с цветята. В бързината грабна цели три букета и тъкмо се изправи, когато ефектът на „скръц” отмина и бай Добри се озова на старата спирка, в своето си време, стискащ заветните цветя. Работеше РЕП-а, но циганката я нямаше, а съкварталците му кротко чакаха да дойде автобуса.

Бай Добри се връцна и скоростно се понесе към къщи. Дори не си помисли, че ще му се наложи пак да премине през портичката. Този път тя провлачено изви като гладна котка и той дори не се забава да я затваря. Вече прекрачваше прага на къщата, когато до ушите му достигна познатото „скръц” и с периферното си зрение той мерна силуета на циганката, която влачеше познатата кофа, пълна с цветя и ядно крачеше по пътеката, водеща към него.

Публикувано в пътища и пътеки. Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *