Плодова салата

Не вярвах, че ще видя точно това.

Някак не можех да си го представя дори, камо ли – да ми се случи, пък и точно сега…

Познавам я откакто се помня. Дори в най-ранните ми спомени тя е вече стара, но старостта и не е от онези немощни и ужасяващи състояния, които карат страхливците да си мечтаят за нежна смърт в младостта. Старостта и винаги е била преди всичко авторитетна и пълна с цели – впрочем не старостта и, а самата тя. Просто е на осемдесет и кусур, а днес това си е старост за голяма част от земното население. Изключваме извънземните звезди, за тях тя със смях констатира, че когато пазиш тялото – изпускаш акъла. Когато аз бях съвсем малка и тя влезе в живота ми – вече носеше черно и ходеше като селските баби. Вероятно това я е състарило в представите ми, а е била почти на моите днешни години, но тогава за мен си беше по-скоро стара. Как се променят възприятията ни само!

Онова черно на най-ранните ми спомени за нея тя го свали. Свали го тъкмо когато завършвах училище. Повторно не се омъжи. Казваше, че няма време. Лъжа беше, защото тая жена изстискваше от денонощието поне два-три допълнителни часа и вършеше планини от работа, сама. Просто не поиска да свърже живата си с друг. Може и да я беше страх – съпругът и хич не е бил стока и за това разказваха не само махленските митове и легенди, но и тя самата, при това със смях и цветисти описания. Рисуваше невероятно живи картини на ситуации, при които е бягала и се е крила от него, когато е пиян, а често и когато просто и е ядосан и е решил да я понабие. Описанията на подобни случки се появяваха уж случайно, когато тя опознаваше поредната ми свалка и по един безкрайно деликатен начин, надсмивайки се над собственото си страдание, се опитваше да ме опази от грешки.

Точно тази жена, която никога не бях виждала да плаче, днес седи пред една голяма купа с разни късчета плодове и рони крокодилски сълзи. Очите и са някак млади, наситено сини, сълзите се стичат по сбръчканите и скули, тя отривисто ти бърше с ръце и обяснява:

–   Не ме е яд, че съм дърта и ше се мре скоро. Яд ме е, че в тая паница има повече свет, от колко я ше вида за сто живота.

–   Е, ти си пътувала малко – възразявам аз.

–   Ще, пътувала съм – сопва се тя и ядно забива вилицата си в парченце киви – одила съм до морето, неколко пати до градо и това е. Кога синовете требеше да служат, служия у Кремиковци и си се прибирая дома, не сам ги мислила, ама и никъде не сам одила. А комшийките одеа по клетви, по свиждания. После се изпожения децата, ама пак край мене си. На дърти години се разбегаа, ама я вече нема как да им ода по госте. Седа си дома и си боцкам свето у паницата. И ме е яд, че тая топка е преодила свето, а яз цел живот се у дома съм си седела.

Тя обича киви, така и не му научи името, вика му „топката”. На мангото вика „цигане”, бананите са банани, но към тях продължава да посяга с леко благоговение и ги предпочита по Нова година. Ягодите през зимата не я впечатляват, защото били големи като ябълки, но с вкус на тиква, та не били ягоди. На портокалите и мандарините свикна, но на чуждите ябълки се ядосва, защото „наще са най-убави”, ама вече не се намират лесно.

Ядем с нея плодова салата, тя ме подпитва кое къде раста и от къде е, аз и показвам от лаптопа разни държави, тя подсмърча и иска още разкази:

–   Като не сам одила, поне да го вида от дека е – усмихва се през сълзи и сочи парченцето ананас.

–   Е, тука ме хвана неподготвена – признавам си – нямам представа от къде е дошъл, но можем да проверим.

–   Кой ше питаме? – любопитства тя.

Чудя се дал да и кажа истината. Щом една плодова салата я разплака, какво ли ще е да разбере, че за един никакъв ананас мога да питам целия свят и все някой, от някъде си, ще ми отговори…

Публикувано в плодизеленчук. Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *