Умора

Умората се стича по схванатите ми пръсти и капе по земята. Невидими кълбета пепел се разпръскват от грозното и разпльокване по паважа, но понеже това е дело на една изнервена и кисела умора, родена от писането на хиляди празни думи, стотици команди и само десетина мили (но ненаписани „здравей, как си?”), то тези (невидими, пепеливи) облачета пакостливо полепват по босите крака на също така уморените като мен лелки, чакащи своя спасител-автобус и (облачетата пепел, понеже се проточи изречението – напомням), лепейки се по разширените вени, подутите глезени и уморените ходила, предизвикват един непоносим сърбеж, от който не боли, но ти се иска да заплачеш, иска ти се да се тръшнеш на земята, да се въргаляш в същата тая невидима пепел и да проклинаш загубата на живец, от която вълшебството на карамеленото привечерно небе е клише, клише е ветрецът, носещ аромат на люляк, клише е дори мъжът, който чака до теб на спирката и от него се носи мирис на леко арогантен парфюм и усещане за сила и щастие.

Боже, това изречение свърши!

Странно. Сякаш с него се отцеди и киселото ми настроение.

Закъсняващият тролей вече не е проблем. Хващам нещо до центъра, после минавам през няколко градинки. Един бърз парк. Едно съблазнително-розово небе целува моста, по който крача.

Вече не съм уморена.

Първите нощни светлини несмело проблясват. По булевардите се вият бяло-червените змии от стопове и фарове. Протяжен вик на нощна птица.

Забравих и името – някога, в един друг живот го помнех заедно с някакъв мит за тъжния и повик.

Хитро бездомно  куче, пресичащо кръстовището с мен и безочливо зарязващо ме, гонейки своите си планове в храсталака на малката градинка след моста – бързо успява да ме разсее от спомените.

Почти притъмнява.

Нощта се протяга сънливо над града и (като в едно от любимите ми хайку-стихотворения) тръгва по любов.

Умора ли!? Каква умора!

 

Публикувано в Закачалки. Постоянна връзка.

3 коментара по Умора

  1. deni4ero каза:

    🙂

    (е, кучето е мнооого безочливо :p)

  2. traiana каза:

    Чудесно казано!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *