За летенето…

Съвсем не според канона, старият учител се беше излегнал върху напечения от слънцето пясъчник, тук-таме обрасъл с малки туфички жилава трева и лениво съзерцаваше полета на птиците в синьото лятно небе. Върху му плахо полази сянката на поредния просител на просветление и учителят недоволно се изправи до седнало положение, търсейки опипом в тревата до себе си манерката с вода.

Той бавно отпи няколко глътки, изля щедро количество от живителната течност върху темето си, разтърквайки със свободната си ръка струята върху сухата кожа. После тръсна рязко глава. За миг притвори очи. Пое си бавно дъх и попита:

–   Кой си и какво те води при мен?

–   Търся истината, учителю, – отговори непознатият.

–   На грешно място си дошъл. Аз също я търся. Но тя явно не е в настроение за показване.

–   Но, хората казват, че ти си открил щастието.

–   Щастието не е загубено съкровище, че да го намериш. То е състояние на духа – постига се. Ако си достатъчно мъдър ще се научиш да не го търсиш самоцелно, защото щом си алчен – ще се изхитри и ще ти се изплъзва винаги, когато ти се прииска още малко от него.

–   Казват, че ти знаеш какъв е смисълът на живота? – не се предаваше посетителят – Помогни ме да го открия за себе си!

–   Знам как свършва всеки живот, – отвърна учителят – но едва ли само това е смисълът му. Уви, нищо друго не е така сигурно, както смъртта, а след абсолюта на тази сигурност, търсенето на по-категорично нещо, не ми се струва съвсем смислено занимание, та…не чакай да ти откровя великата си идея за смисъла!

–   Нима нямаш капчица милост към един изстрадал пътник!?

–   Имам вода – подаде му манерката си учителят.

–   Тъй много претърпях, за да се добера до това място, – простена просителят – толкова е отдалечено и пусто. Най-близкото човешко същество е на месеци път от тези скали, обитавани единствено от птиците. Последният извор бе на три дни път от тук. Нима нямаш един едничък съвет за мен?!

Учителят позадържа почти празната манерка пред себе си, подканвайки новодошлия да отпие, но понеже не последва реакция – жадно изгълта остатъка и забучи тапата обратно.

–   Какво страдание си преживял? – вдигна любопитно едната си вежда учителят.

–   Като дете живеех в подножието на един величествен планински връх – заразказва посетителят. Когато бях в ниското – съзерцавах го с обич и исках да го покоря. Когато поотраснах и поех към него – намразих го, защото се оказа труден за изкачване. Когато възмъжах достатъчно и с хиляди лишения се добрах до него – открих колко несмели са били мечтите ми, защото са били вторачени в един единствен връх, въпреки че от него се вижда съвсем незначително малка част от целия свят. Прииска ми се да съм пак дете и да не съм познал върха. Открих по-висок, за миг онази блага детска обич изпълни душата ми, но после изтля пред ожесточението на копнежа по покоряването и пак потеглих към върха, после към още по-висок и така обиколих и опознах света, върховете свършиха, свърши и надеждата, че ще изпитам отново пак онази неподправена детска обич към нещо така величествено и непристъпно.

–   Сгрешил си адреса – изсмя се учителят и пак полегна върху нагорещената скала. – Аз се опитвам да се науча да летя, а как да се превръща в мравка знае всеки мой ученик. Изпратих един преди пет дни за вода. Почакай го и ще видиш как го радва детската ти мечта за нещо високо и недостъпно

–   А би ли  научил и мен да летя? – възторжено попита посетителят.

–   Бих могъл да опитам, но ще трябва да ми станеш ученик – отвърна учителят.

–   С радост – съгласи се посетителят.

–   Тогава и ти иди донеси вода – лежешком подаде празната манерка учителят и зарея поглед в небето.

Публикувано в Тролщини. Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *