Размисли от кокошарника

Среща по женски. Иначе казано – кокошарник. За приятелките ми, които не са оперирани от чувство за хумор и способност за самоирония, тази квалификация е приемлива.  Ако сравнението е твърде грубо и цинично за скрупольозните… казвам си, че е добре да има лакмус в отношенията ми с околните, за да пестим време (и моето, и тяхното). Която се чувства засегната –  свободна е да отлита.

Та, спретнали сме си кокошарник и за капак до нашата маса са се настанили трима представители на вида автохтоникус разтропаникус кретеникус. Притежатели са на безкрайно ограничен понятиен апарат, който чат-пат  освежават с базов английски, силно изкривен от шопско-трънки акцент. „Съседите“ са решени да покажат колко лесно е пребиваването на дъното на глупостта. Опитват се да копаят още по-дълбоко. Отдава им се. Представям си как от натрупването на толкова много дивотия, критичната маса на човешката дебилия бива достигната и от верижния разпад на тъпотията се ражда една нова вселена, обратна на нашата. Филмирам си как първо сервитьорът бива всмукан, носейки порцията риба на една от приятелките ми, после хищното вселенище поглъща седящата до мен, следвам аз(уви нещото изобщо не се задавя, както тайничко се надявам), само апетитът на дзверището се увеличава, другите три, непогълнати сътрапезнички, изчезват в лакомата му паст с мощно примляскване и …

Опитвам се да не мисля глупости и да поддържам обмена на информация, за да не се разсейват мацките от каканиженето на добичетата до нас.  Е, има голяма вероятност „господата“да се държат така, за да предизвикат реакция от страна на нашата маса и да се погаврят с „възмущението“ на кифлите, но може и да са си естествено прости и поведението им да си е стандартно за среща на (май не се сещам как да ги квалифицирам), пък и за целта на наратива е достатъчно да се каже, че се носят простотии на рояци и с труд се опитвам да поддържам някакъв разговор с дамите. Самите дами не се държат никак дамски и твърде често пускат по ухо на дебилщините в съседство, които са така силно артикулирани, че и тапи за уши не биха помогнали. Изобщо… купонът е пълен.

Около час след началото на тоя цирк, изведнъж си давам сметка, че вероятно съвсем съм изпърдяла щом правя директна забележка на две от момичетата, че непрекъснато си зяпат телефоните и „не са на масата“. Спирам да се опитвам да поддържам разговор и започвам бърз мислен разбор на ситуацията. Да – беше грубо от моя страна. Как можах да предложа на седящата до мен да си извадим и ние телефоните!? Беше безочливо. Набедените мацки пробират апаратите. Не веднага. Действието им е достатъчно показателно – казва: „прибирам го, защото нямам желание да слушам лекции, но не го правя веднага, защото ти нямаш право да ме командориш“. Разговорът замира съвсем. После идиотите изръсват поредната партида с дълбокомислия и мадамите се заемат с чепкането им.

Не ми се занимава с простотията на съседната маса, не ми се занимава и със собствената ми простотия – криво ми е. Давам си сметка колко безпърдонна съм станала. Чудя се как да се извиня на момичетата…

Чакай, чакай!

Първо едната, а после и другата пак се заиграват с телефоните си. Фейсче, Туитър, чатче, пускат по някоя бърза усмивка, когато отсреща ги провокират с нещо, Wi-Fi-то на заведението им позволява щедро да комуникират със света. Чувствам се като абсолютна глупачка. Само преди малко се чудех как да се извиня.

Защо? Защото си представях, че съм ги засегнала.

Пука им. Те не ценят вниманието ми и за тях няма значение поведението ми. Не е важно, че съм изключила телефона си от звук, за да не смущава разговорите. Те са в мрежата. Те се радват на безплатния нет, точат с настървение и общуват ли общуват със света. В този свят нашата среща е само фон.

Те не биха разбрали защо някой с неограничен достъп ще се ограничи сам, за да подари истински времето си, не биха си дали сметка колко трудно е да се търсят теми, които са важни и интересни за човека отсреща. Те предпочитат да консумират интересното готово и другаде. Те дори не загряват, че „тримата глупаци“ тотално промениха поведението си след пристигането на една тяхна позната и вече са значително по-приемливи, опитвайки се да я впечатлят, включвайки я в почти очовечения си разговор. Чудя се на коя маса са по-големите нещастници.

Седя си кротко в заведението. Ям превъзходна прасковена торта, която леко ми нагарча от прозрението, че в кокошарника съм си позволила да се държа като патица. Зяпам. Включвам се чат-пат в разговорите. Смея се дори, но много добре знам, че вече никога няма да си позволя подобно разхищение на време и внимание.

Публикувано в Откачалки. Постоянна връзка.

6 коментара по Размисли от кокошарника

  1. traiana каза:

    Другият път си носи електронен четец:)Спасява ме във всяка ситуация:)

  2. зори каза:

    Винаги имам в себе си нещо за четене – не е там проблемът. Просто предпочитам да вярвам, че когато съм на среща с хора, се очаква да присъствам истински, а не да отбивам номера. Технологиите нямат вина, че глупаво проиграваме възможността да опознаем някого. Нямам нищо против телефоните, мрежата и пр. – имам против лицемерното трошене на време.

  3. SunnySan каза:

    Пффф, тежко четиво. Но те разбирам напълно.

    • Зори каза:

      Тук е мястото да кажеш „Така е, като не ме слушаш.“
      И не го приемай тежко, всичко отминава 😉

  4. Златин Златев каза:

    Много се впечатляваш…
    Променя се средата, променят се и изразните средства и начините на общуване.

    А също и повярвай ми, че „пребиваването на дъното на глупостта“ и копаенето „още по-дълбоко“ се отдават с лекота и на интелигентни хора. Понякога човек има нужда да разпусне.

    • Зори каза:

      Възможно е да прекалявам с впечатлителността, но май предпочитам да вярвам, че е за предпочитане пребиваването в свят, където личното отношение е истинско (където) и разпускането е истинско, пък било то и не много ЕнтЕлектуално 😉

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *