Градинката на Ректората

Обещах си, че няма да пиша „за“ или „против“ Окупацията, няма да трупам активи, отърквайки се о модерните искания на студентите, както ще побързат да направят мнозина, обещах си да пазя политическите си пристрастия за себе си, да съм толерантна – както към колегите, които иска да учат, така и към тези, които искат да учат и живеят в един по-добър свят. Обещах си, но…

Видях как се събираха. Бяха всичко друго, но не и студенти. Край тях минахме аз и един мъж с количка (детска, детето към годинка и нещо). Събиращите се коментираха, че били виждали тоя мъж на протестите. От „ония“ бил. За мен нищо не казаха. Вероятно защото нагло преминах през групата им и не им позволих да ме изтикат към улицата. В двора имаше много журналисти на групички, студентите ги нямаше, бяха се скрили зад залостените врати. „Грозна картинка“ – помислих си – „реалността окупира окупаторите“.

Нямаше я и обичайната неделна атмосфера – липсваха не само шматкащите се рехави групички студенти, няколкото пазачи и вечното бабе, което чисти Ректората денем, липсваха случайните преминаващи, липсваше усещането за място, което е отворено, достъпно, обществено.  В първия момент си помислих, че тоя двор е прекрасна метафора на настоящата ситуация – една окупирана демокрация, но окупирана не от бъдещото, а от бандюги, безочливи бизнесмени и пресметливи политици.  Хората, точно като затворилите се студенти, би трябвало свободно да седят на стъпалата на библиотеката, припичайки се на щедрото есенно слънце, четейки някакъв текст, нужен за упражнение, бърборейки с колеги, а вместо това – заключили са се в сградата, залостили са вратите и хем се опитват да променят нещата, хем не е добре да отворят вратата, защото пред нея са се натрупали разни…

Преди да видя „освободителите“ бях обиколила Ректората. Беше затворено. Трябваше да вляза там по работа, но явно нямаше начин в тоя момент това да се случи. Пред вратата на вътрешния двор голямата група „не-студенти“ се събираше. Запалиха свещи, пуснаха камерата, която техния екип си носеше и нахлуха в градинката. Групичките журналисти снимаха юрналите се към вътрешния вход, студентите останаха залостени зад вратите на сградата, а усещането за театралност и отчайваща абсурдност бяха смазващи. Прищя ми се да посегна към вратата, останала отворена след нахлуването на „освободителите“, да я хлопна и по някакъв магичен начин всички вътре да бъдат заключени до … свършека на света.

 

 

Публикувано в объркани приказки. Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *