Шарани от всички страни, колко пъти са ви казвали, че рибите не говорят?!

Петък вечер. Никулден.

Моля не продължавайте тази фантазия! Знам, че си представихте как моя милост (бесна руса кака с още шаващ шаран в анорексичната си  ръчица) налагам по голия гъз прошарен чиче и крещя „Млъквай, мухльо, да не си гъкнал!“, а край нас се вихри апокалиптичен никулденски купон, но… това си е вашата фантазия. В реалността нещата са значително по-… мазо за едни, садо за други или (колкото да не ви се вярва) банални. А именно – петък вечер,  зала България, Шуберт и Бритън, приятели с които е в реда на нещата в антракта  да се пошегуваш над някоя от картините във фоайето и да обсъдиш „модерната“ визия на един култов софийски кино-салон, останал без визията си след молския си ремонт.  Концертът свършва и  решаваме да пийнем по едно – и престанете да си фантазирате глупости за живи шарани и приложението им! – поради поредното  ми понакуцване се забиваме в относително близко до залата заведение – Мото.

Мястото е … приемливо. Добре де, някога снобарията там беше достатъчна, че да получа киселини преди да съм прекрачила прага, но сега нещата са почти приемливи. Пък и важни са приятелите, които са тук. Тече приятен разговор, хапваме си пикантни късчета живо месо от битието на един общ познат, обсъждаме житейски неволи, малки радости и пр., когато странна миризма ме кара да се поогледам. Един от събеседниците ми вече е локализирал произхода и – цигари. В заведението сме от около час. Това значи, че е около 22-22,30ч. На всички ни докривява и се сещаме как само преди няколко дни една наша приятелка обеща, че ще пусне сигнал за заведение, където пушели. Освен този спомен, в главата ми нахлува и един друг – как след ресторант се прибирам, от вратата събличам всичките си дрехи, нахаквам ги в пералнята, самата аз влизам банята за процедура по обезмирисяване, а на сутринта бивам уличена в хайманосване (нищо, че само сме хапнали по пица), защото телефонът ми смърдял на цигари – истината е, че си смърдеше на тютюн и чантата ми, и обувките, портмонето и дори бижутата.

Славни времена – иначе казано. И снощи с потрес се завърнах към спомена за тях. А явно съвсем скоро ще се завърнем и към самите времена. Съдя по съвсем безпардонното пушене на още двама клиенти – запалиха си една мацка на бара и един прясно влюбен, който с еднакво настървение смучеше цигарата си и мацката, която седеше на масата до него. Никой от клиентите не приритваше за никотин, в това число и аз, нищо че в чантата ми резидира кутия цигари. Не мисля, че беше проблем да си запалят под падащия рехав, мокър снежец пред входа на заведението, но явно предчувствието за отмяната на закона в страната ни беше достатъчно основание за нарушаването му.

Красота. Седях и си мислех колко жалко е всичко. Колко малка е вероятността нещо да се промени след разказването на този случай, но… щом няма желание от страна на политици и всякакви компетентни органи да следят за спазването на законите, щом ще съм безгласна риба и то не само на Никулден, то поне да се опитам да го напиша. Знам. Който не чува какво говорят рибите, няма шанс да тръгне да чете какво са написали, но пък какво пречи на рибите да се разбират едни други.

Та. Уважаеми шарани, добре е да си припомним, че безгласен може да се стане както от мълчание, така и от рибя костица в гърлото, но най-вече безгласен се става, когато се потопиш в океан от безверие и безочие. А иначе: честит ви празник (на патерици) и… говорете, не спирайте!

 

Публикувано в Тролщини. Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *