Мария-Йоанна Стоядинович – СРЕЩИ

Този материал е любезне продоставен от Мария-Йоанна Стоядинович, която направи великолепен превод на „Книга за бамбука”. Може да бъде прочетен и в коментарите по самата книга, но бих искала да има свое специално място и си позволявам да го поставя като отделна статия.


ОТКРИВАНЕТО  Е  САМО ПОТВЪРЖДЕНИЕ  НА  СЪЩЕСТВУВАЩОТО

Идеята за този „послеслов”, „думата на преводача” или „дописването” на „Книга за бамбука” се роди спонтанно, както впрочем става най-често. Раздвоена бях между ограниченията, наслоени в подсъзнанието ми от някакви стандарти (кой и кога ги е измислил?), и необходимостта именно в края на книгата без край да запиша преживяното и видяното. Но нима фикцията (идеята) не престава да бъде фикция, когато определени събития и ситуации повлияят върху човека и променят стойностите на съществуването? Вероятно за духовните личности фикцията се превръща в реалност в момента, когато човекът успее да надскочи именно тези ограничения и в него надделява човекът-човек и човекът-природа. А именно натрупването на съзнания и самопознания в определен момент от битието довеждат до кристализиране на самомнението и в крайна сметка дават отговорите на толкова простите въпроси – Кой съм? Къде съм? и Къде отивам?

Как ли се чувства творецът на една идея и история, когато тя стане реалност и въобще, била ли е тя само идея?

Предизвикателството при превеждането на една книга се крие в това, доколко литературният материал може да даде нещо ново и непознато. Къде е границата между фикцията и реалността? Къде се разделят и къде се сливат в едно?

Добре се чувствах в „Книга за бамбука”, в метафората, в пространството, във вековете и в настоящето. Въпреки това, с напредването на превода, усещах как материята ми се изплъзва. Като че ли живееше свой собствен живот и не желаеше да ме допусне да вникна в него. Опираше се и се противопоставяше на интелектуалното приемане на нещата. Не помагаха разговорите с автора, енциклопедиите, страничната литература.

Предизвикателството нарастваше.

„МОЖЕ ЛИ СЛУЧАЙНОСТТА ДА СЕ ПРЕВЪРНЕ В СВОЯ ПРОТИВОПОЛОЖНОСТ?”

Време: Столетия след съдбовните пътешествия на Сензаки, Осон Младши и бамбука.

Есента беше необикновено топла за свикналите на континенталните есенни дъждове и мъгли, но същевременно съвсем обикновена за Земите около Адриатическо море. Природата беше дарила Малката държава с рядка красота, а вековете бяха оставили своята патина, но не и старост.

Херцег Нови живееше своя октомврийски, спокоен следобед. Стотиците стъпала, които кръстосваха града във всички посоки, водеха стъпките до крепостта Шпаньола, до Форте Маре или Канли кула. Някъде стъпалата извираха под къщите, някъде – под крепостните стени, а някъде – под средиземноморската растителност, която държеше в прегръдките си шествековния град.

Чешмата Карача[1] (Черната вода), бълбукаше със студените си води  и се готвеше с настъпването на зимните месеци да ги затопли .

Стъпала от бял варовиков камък извираха и под чешмата. Всяко стъпало по средата беше вдлъбнато и полирано до блясък от човешките стъпки, от ветровете и вековете. Слънцето преваляше и сенките на палмите и кипарисите се бяха удължили. Гларусите кръжаха над стените на градската крепост, а планината Ориен придобиваше необикновен лилав оттенък. Стъпалата ме поведоха надолу към брега.

Гладки зелени стъбла на малка бамбукова горичка се извисяваха зад оградата . Високата трева трепереше с короните си, които правеха свод над белите стъпала.

Мълчание, пустота, звук на тишина, среща.

Ръката се докосна до едно от стъблата и тръгна бавно нагоре. Спираше се при всяко коляно и правеше кръг около него. И после продължаваше. Между стъблата сенките си играеха на криеница. Навлизайки в горичката от около 50-60 стъбла, под стъпалата си чувствах неравната почва и издънките. Бежово-петнисти  кори, като фишеци, покриваха влажната земя.

Интуитивната връзка между питащия се човек и растението с неговата тайна беше осъществена. А как да се опише чувството на осезаемост, когато почти физически усещах, че стъблата на високата трева са „от ТАЗИ страна на погледа” ми?

*  *  *

Манастирът Савина[2] се е свил под пиниите на възвишението срещу входа в Бока Которска [3]. Отгоре погледът се пръска към Мамула и Превлака[4] . Самият манастир е заобиколен от надгробни плочи на свещеници и хора, намерили тук вечен покой. Един от най-високите надгробни паметници, със следи от ветровете и слънцето,

е обърнат към вътрешността на залива, към Рисан[5] и  Котор[6] :

Никола Берберович[7]

1857 – 1923

*  *  *

На Балканския полуостров, на Изток от Запада и на Запад от Изтока, там където се преплитат цивилизации, култури и религии, нации, „под-нации” и „над-нации” и където хората вече не знаят къде са и накъде отиват, бягайки пред турското нашествие в Херцеговина, предците на фамилията Берберович  се заселват в старото пиратско селище Морин, на брега на Адриатическо море. От този клон се раждат художници, свещеници, търговци, учители… В старата къща, която имала собствено малко пристанище, оградено с вериги, в мазето се влизало с лодка. Селото е близо до Рисан – стария престолен град на илирите и царица Тевта. Хилядолетие след нейното царуване иманяри все още търсят скритото ú съкровище и може би биха се отказали, ако понякога буйните пролетни води на подземната река, която извира някъде в недостъпните сопотски пещери и разпенена и клокочеща  се хвърля в лазурните води на морето, не изнася от там по някой съд или скъпоценно украшение.

*  *  *

В Костаница, близо до Морин, расте Никола Берберович и като повечето хора от този край и той споделя съдбата на мореплаватели и търговци. Морските ветрове го тласкат до бреговете на Южна Африка. В тези южни земи той става собственик на златна мина и акции на Лондонската борса. Годините минават и Никола решава да се завърне в родината, на брега на

Адриатика. Липсвали  му зеленината и кипарисите, пиниите и палмите, мимозите, розмаринът и дафиновите гори. В началото на века Никола докарва два кораба товар с най-различни растения и оформя един от най-прекрасните паркове в Херцег Нови. Между хималайския бор, испанската елха и още няколко десетки екзотични растения се намират и три вида бамбук – черният, бързо растящият и бамбуковата трева.[8]

(И днес, който види херцегновските паркове, се пита така ли са изглеждали градините на Семирамида?)

*  *  *

Издънките на високата трева растат почти сто години. Това са онези, край оградата. Край къщата Никола засажда Черен бамбук, в който се гнездят славеи и врабчета. Пеели и будели децата сутрин. Бамбукът растял, повдигал плочите на каменната тераса, влязъл дори в основите на къщата. Търсел своите пътища и живеел своя живот. Но изглежда не се разбрал с хората.

Или, може би, те не са го разбрали?

Високата трева притежава и разбира онази част от хората, която по незнайни закони ú принадлежи. Тя е в нея и никой не може да ú я отнема. А високата трева? Тя е в хората дотолкова, доколкото могат да я опознаят и да я разберат.

Останалото зависи от времето, което събира и разделя.

Разгадах ли още една от тайните на бамбука или само така ми се струваше? Защо опитите да бъде пресаден в други градини в околността са били безуспешни? Вероятно защото „душата на бамбука” не търпи тщеславието, толкова присъщо на човека. Той просто расте и дарява така, както трябва да бъде. Появява се, където най-малко го очакваш, или просто – изчезва. Може би иска само безкористна обич, за да награди с красота.

Без значение къде расте – в Япония, Китай, Индия или на брега на Адриатическо море – бамбукът устоява на вековете, на различните цивилизации и култури.

И иска само едно: да го приемеш такъв, какъвто е. И да не питаш. Само да му се отдадеш.

Вечерта тихо навлизаше между короните на бамбуковата градина. Времето беше спряло или беше се върнало, или може би беше отишло прекалено напред в безвремието. Почувствах как ръката почука по едно от стъблата.

Белите стъпала ме мамеха да продължа пътя си и да престана да питам. И все пак притежавах отговора – бамбукът ми беше доверил някои от своите тайни. Той, значи, държеше ключа за книгата!

*  *  *

Светотатство е дори само и да си помислиш да „дописваш” книга, а още повече, когато тя е култова за една култура.

А ако книгата не е довършена? Ако се е изтръгнала от властта на своя създател и е поела в друга посока, за да търси своето продължение, но не и край?

Откритото не се открива. Само попадаш там, където то съществува. От тебе зависи дали ще го забележиш.

…ето това са „Срещите“. Благодаря ви, че ми предоставихте място.


[1] Водите на извора по необясними причини сменят температурата си противно на сезона. През лятото те са леденостудени, а през зимата се затоплят.

[2] Манастир Савина. Все още не е уточнена датата на основаването на манастира. Византологът В. Джурич доказва, че старата малка църква “Успение Богородично” датира от средата на ХV в. Освен като религиозно средище, манастирът през ХІХ век е авторитетен образователен център.

[3] Бока Которска.Залив в Адриатическо море на Черногорското крайбрежие. Едно от най-красивите места в Европа. Има 6 залива: Херцегновски, Тиватски, Морински, Рисански, Люта и Которски, които наподобяват на норвежките фиорди. Над залива се издигат планинските върхове Ловчен, Ориен и др.

[4] Мамула и Превлака. Полуострови в Бока-Которския залив, дълбоко врязани в морето. Представляват естествената врата в залива.

[5] Рисан. Римските мозайки от ІІ век свидетелстват за съществуването на селището. Споменава се като Rhizon през 229 г. пр.н.е. като столица на илирската кралица Тевта, а след това като римски град Rhisinium през 167 г. пр.н.е. Крепостта, която огражда града, датира от ХVІ в.

[6] Споменава се под името Acruvium през Античността, а през средновековието като Catarum. Център на извесната Бокелска флота, основана през 809 г. С голямо историческо наследство, църкви, катедрали и музей.

[7] Фамилия Берберович, една от най-старите херцегновски семейства. Днес в имението живеят дъщеря му – Татяна Микич и снаха му Бианка Берберович (съпруга на пок. син Джордже) с децата и внуците си. Странна легенда съпътства семейството. Двама Берберович в една къща не могат да живеят. Колкото и синове да се раждат, всички почиват между 20-22 годишна възраст, за да остане само един. Данни за семейството се съхраняват в Архива на Херцег Нови (Boka, Antropogeografske studije, pop Sava Nakiče¬nović},с.431) и в архива на манастир Савина.

[8] Най-вероятно бамбукът в парка на семейство Берберович е от рода на бързо растящият Ма-даке. Според внука на Никола Берберович, Сърджан Микич, за шест дни растението успява да достигне максималната си височина от 15-18 м. На едно коляно растат по два клона, а короната му е изключително богата.

Публикувано в Предоставено. Постоянна връзка.

6 коментара по Мария-Йоанна Стоядинович – СРЕЩИ

  1. Зори каза:

    Мария-Йоанна, благодаря Ви!

  2. М-Й каза:

    Зори, ще сам ви благодарна ако напишете малко по-обширен коментар за послеслова/продължението на книгата „без край и писана от много и различни хора през вековете“.

  3. М-Й каза:

    За всички, които имат желание да чуят автора на „Книга за бамбука“, „Друидът от Синдидун“ и „Хамам Балкания“
    срещата ще бьде на 18 януари (понеделник) в книжарница Хеликон (бул. Патриарх Евтимий 68 )от 18.30 часа.

    • Зори каза:

      Здравейте Мария-Йоанна!
      Твърде дълго се забавих, но тези дни бях малко претрупана от задачи. Наложи се да изоставя за известно време четеното и писането, а малкото свободно време беше за много ограничени живи контакти и… съжалявам, че толкова дълго мълчах. Моля за извинение!
      В събота се върнах към малко по-човешки ритъм и познайте какво ме посъветваха да потърся в един от любимите си сайтове.

      http://www.kafene.bg/index.php?p=article&aid=6719

      Издателство „Сиела“ ви кани на среща със сръбския автор и издател Владислав Баяц на 18 януари (понеделник) в книжарница Хеликон, Витоша от 18.30 часа.
      Книгите му „Хамамът Балкания“ и „Книга за бамбука“ ще бъдат представени от Алек Попов.

      А днес тръгнах да Ви отговоря и… изненадаааа. И Вие сте постнали инфо за срещата с Баяц.
      Предстои ми една чудесна СРЕЩА, която дължа и на Вас. Радвам се и съм леко нетърпелива. Ще се постарая да присъствам на представянето и после ще пиша за впечатленията от събитието.

      Поискахте мнението ми относно „Срещи”

      Аз съм твърде крайна в оценките си и често, когато нещо не ми е харесало или не е задоволило очакванията ми – реагирам остро и проявявам недоволството си без всякакви задръжки. Иначе казано – щях да Ви споделя моментално, ако бях с негативни впечатления от Вашето „дописване на книгата”.
      Истината е, че препрочетох текста няколко пъти и ще си позволя да споделя с Вас не оценката на написаното (хареса ми и това е достатъчно), а размислите, който думите Ви породиха в мен.

      От известно време се забавлявам с правенето на паралели между любителите на сериали и почитателите на различни писатели, художници, певци. Интелектуалните среди се отнасят към първите с известна доза пренебрежение или с леко неодобрение (поради липсата на висока художественост), но не е ли пристрастието към даден творец или стил движено от същата първична мотивация – от желанието да изпиташ повторно определено удоволствие, което ти е било предложено с опцията за евентуално продължение 😉 Знам, че не откривам топлата вода – просто се опитвам да Ви обясня как виждам „Срещи”
      Не очакваме от един успешен творец да създаде една единствена творба. Подходът към качествено създаденото априори е натоварен с надежда за последваща изява поне от подобна величина. А когато нещо носи удоволствие – не бързаме да се отдалечим от него, търсим продължение.
      Вашите „Срещи” са точно това – едно интелектуално завръщане към света на „Книга за бамбука”. Те са в едно друго време и място, освен това са изключително субективни, въпреки реалните топоси и личности, но са и опит да се съживи атмосферата на произведението на Баяц, желание да се гледа на света с познанието и сетивността от този роман.
      Тръгнах (без да знам нищо друго, освен написаното от Вас) по стъпалата на Херцег Нови, чух ромона на Чешмата Карача и дланите ми погалиха гладки зелени стъбла. Пред очите ми израсна един необичаен парк и минало и настояще се сляха…
      Не само бамбукът има нужда да го приемеш такъв, какъвто е, Мария-Йоанна, просто чрез него Вие и аз се учим да приемаме битието с по-отворени очи, срещаме емоции и мисли и вървим по пътя си. И срещите стават все по-чудесни…

  4. М-Й каза:

    Не знам как да се извиня, че толкова дълго не съм отговорила на жеста на Зори да поместиписанията ми в отделна тема. Просто не знаех просто и през ум не ми мина нещо подобно. Едва днес го открих. Благодаря, Зори!
    Междувременно се появих нови преводи на нови книги, нови светове и нови размисли.
    Нови срещи!

  5. Зори каза:

    @М-Й
    Мария-Йоанна, ето Ви едно класическо изнудване. Ако ми разкажете за последната си интересна „среща“ с книга или свят – изобщо няма да мрънкам (не съм имала и желание да го правя, за мен бе удоволствие да Ви срещна чрез преводите и в нета 😉 )

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *