Два свята, единият е излишен.

Два свята, единият е излишен.

„Два свята, единият е излишен.“

Публикувано в Тролщини | Коментирайте

Съботно – шантаво

Още по тъмно се наложи да поджапам из градските локви. Развидели се с една карамелено-опушена светлина, която останах да зяпам на входа, докато но изтля и последната искрица от нея. Странно е това усещане – да наблюдаваш как денят превзема света. Хем има нещо оптимистично и красиво, хем…

Дожаля ми за това чудно карамелено, което угасна без следа.  Без следа гасне и ораторията за кротък есенен дъжд, хор от кресливи гарги, нахални синигери (за тези няма пролет, няма есен, пеят по всяко време) и дрезгаво соло на раздрънкано гърне – комшията пак запраши към вилата, изцеждайки последните силици на старата си колица. Обаждат се сънени гълъби, стреснати от наглата пърпоретка. Върху капака на едно фиатче потръпват бодро отронени дребни ябълки, капещи от нагръзналите клони. Алармата на фиатчето дудне недоволно, вероятно на нейния си език разказва колко тъп трябва да си, за да нахакаш колицата си под дръвчето, без да се замислиш за ябълковия тунинг, който ще му остане за спомен от есента. Дъждът бавно утихва, гаргите отлитат по техните си дела, боеприпасите на ябълката намаляват. За кратко синигерите взимат солото, после и те изчезват и уморената аларма на фиатчето извива за последно. Дали да не дремна още час-два?

 

Публикувано в Закачалки | 1 коментар

При кучетата – Хеле Хеле

При кучетата - Хеле ХелеНямам представа как са вашите отпуски, но моята винаги има наглостта да прояви опърничавост и сериозна липса на организираност. И това лято не беше изключение. Известието за седмица по-малко почивка ми се стовари съвсем в последния момент, при това сама си го причиних, а от това най-боли, та… не започна леко отпуската, а свърши още по-зле и няма да крия, че с огромен кеф бих си вдигнала чукалата за месец някъде, където цялата цивилизация и ежедневните ми да ги заняма.

Предполагам, че  поради това с интерес се зачетох в „При кучетата“ на Хеле Хеле.  Ако се надявате на читаво ревю от мен – грешите, но това може да ви компенсира.

Героинята на Хеле Хеле се казва Бенте (име, измислено за по-лесно, истинското… можете да се пробвате да откриете сами), относително лесно е да я свържете със самата авторка, ако се поразтърсите за инфо в нета и (въпросната Бенте) прави точно това, за което си мечтая – вдига си багажа и изчезва от света, попадайки в едно забутано място, където бурята спира автобусите, оставяйки я на милосърдието на местните. А те се оказват съвсем обикновени хора. Животът им – монотонен и лишен от лудостта на големия град – тих и пълен с топлина.

Ако не бях луднала от гадостите в последните дни преди отпуската, вероятно щях да пратя новелата към рафта с грешните (скучни или неудачно подбрани за моя вкус) книги. Обаче – това кротко книжле ме спечели с атмосферата си, с липсата на бесни обрати и завързани перипетии. Започва в нищото и свършва почти пак там. Е, с една малка разлика – на финала най-сетне разбираш какво е искала да кажа авторката с цялата тая кротост и леко вбесяваща липса на действие.

Нали не очаквате да ви кажа?!

Добре де – съвсем мъничко ще кажа. Деликатно и без каквато и да е претенция писане за отговорността ни пред хората, в чиито живот попадаме. Разказ за леснината, с която потъваме в собственото си блато и слепотата ни за чуждата болка. Измамно лек и ненатрапчив, но обсебващ вниманието на читателя.

Приятно пише тази дама. Препоръчвам ви я. Пък и, четейки новелата, тя ще ви подготви за предстоящите атмосферни промени – две в едно 😉

На смелчаците: приятно четене 🙂

 

Публикувано в прочетено | Коментирайте

Синьото от окото на стареца

 

Помниш ли нощта, в която

перките на вятърните мелници

разбиваха на пухкава пяна

светлината на млечния път,

а ние лежахме на дъното на света

и по голите ни тела

плющеше звезден дъжд?

Помниш ли утрото,

подкокоросало слънцето

да изрисува залива

в онова неземно сребристо,

от което потичат сълзи

и ти иде да крещиш от щастие?

Помниш ли ласките ни

в мъглата над Боробудур,

солените пръски на голямата вълна

и рева на ревнивия океан,

тихото скриптене на девствения сняг

и само нашите стъпки до безкрая на хоризонта,

шумната пролет на онзи стар площад,

кротката есен под дремещия Везувий?

А помниш ли

онова иронично синьо в окото на стареца,

който ме наблюдава с притаена жалост,

осъзнал, че ти си само бродник,

че утре ще поемеш сам по пътя

и никога няма да се обърнеш,

за да провериш върви ли след теб

твоята глупава Евридика?

Помниш ли онова синьо?

Аз все не успявам да го забравя.

А толкова много се опитвам.

Почти не си спомням крилата на мелниците,

изгревите ми се сливат в един и същ прозаичен залез,

мъглите само ме правят раздразнително-кисела,

от морската сол ми горчи неприятно,

снегът шляпа жалко,

сливайки се с кишата на градското ми отегчение,

площадите са прозаичен декор за делниците ми,

в които няма място за вулкани и дремещи страсти.

Само онова иронично синьо от окото на стареца,

него все не успявам да забравя,

а толкова много ми се иска.

Публикувано в пътища и пътеки | 1 коментар

***

Опяват щурци

края на лятото ни.

Пълнолуние.

 

 

Публикувано в миши дарадонки | 5 коментара

Клюкина

Вчера едно птиче спомена, че за ден-два Zотов ще намине през нашенско и нямал нищо против да раздаде автографи на почитатели.

Вярно, че е отпускарско време и София е превъзходно-рехава, но срещата с този автор вероятно за мнозина би била ценно преживяване. Препратката, която Zотов дава за лични съобщения до него, ме кара да мисля, че няма официална подготовка от страна на издателството или още не е планирана, но това не пречи да си получите автографа лично 😉

За тези, който не се сещат какво негово може да им е попадало от българския книжен пазар:

За Елексира – Ел

За Епидемията – аз

 

 

Публикувано в прочетено | 4 коментара

Океанът в края на пътя – Нийл Геймън

Океанът в края на пътя - Нийл ГеймънТрябваше да я чета след работа в петте дни, които бях планувала да съм отпуск, но се наложи да остана на работа и… щеше да е утешителна награда. Трябваше да е за онези 15-20 минути в парка, по средата на разходката от работата към къщи, когато ми се прищява да поседя на някоя закътана пейка или зад паметника, при изпразненото басейнче, където човек може да си намери местенце някъде по каменните первази, да почета, да се порадвам на нещо красиво, направено с много фантазия и хъс, а нощта бавно да се прокрадва зад рамото ми, да наднича любопитно към страниците и да забравя да смени уморения летен ден от поста му. Трябваш да е наградата за делничното ми усърдие, обаче имах неблагоразумието да я зачета в неделя вечерта и тя взе, че свърши още преди да се е родил понеделник.

Геймън е голяма гад – пак е спретнал една страхотна история, която няма как да оставиш (за страданията на Мила, попаднал в сесийно време с току що пръкналата се книжка, можете да научите от тук). Уж непретенциозна творба, някак почти ясна (нали нашият човек е пораснал и ни разказва за миналото, значи всичко е завършило добра – да, бе, повярвахте ли!).

В тази книга има нещо от „Приказка без край“, „Алиса“ също е намешана, има фантазия, има реалност, има толкова много копнеж по детството, че чак боли. И има майсторство, много, купища.

Забравете да преразказвам сюжет! Дори не бих се опитала да пакостя с глупави опити – Геймън няма нужда от това, просто го вземете. И внимавайте! Не е никак разумно да се зачитате в нея на плаж и по жегите, защото ви е гарантирано спането на закачалка – книгата е абсолютна пакостница – повярвайте 😉

На смелчаците: приемете книгата като награда за любопитството и куража! Заслужили сте си я 😉

Публикувано в прочетено | Коментирайте

Таласъмски напеви #93

Скоро ми привлече вниманието. От доста време не си бях откривала нещо забавно и обещаващо.

Публикувано в Таласъмски напеви | Коментирайте

Аз не съм аз

Не, не беше заран като при Грегор Замза. Не беше и вечер – като антитеза или заигравка някаква с тимпоралните маркери в прочутото произведение, за което би трябвало вече да сте се сетили. Случи се в най-никаквото време на света, някъде към 15-15,30, когато жегата тотално, нагло и безцеремонно се беше разпльокала из цялата стая, небето, тук-таме провиждащо се през щорите, отегчено се опитваше да се прави на страшно, но с доста труд го докарваше само до безлично сивкаво. Вероятно това „безлично“ трябваше да ме подсети, че електронните богове чертаят своите коворни козни за позорното ми обезимяване, планират превръщането ми в безименна електронна буба, но уви – аз блажено си бачкотех (разбирайте проверявах колко омотани са едни гадости, преди да ги заложа като основа на работата си през следващата година).

Точно тогава телефонът даде  знак, че някой нещо ми пише, а секунда след това и месинджърът на лаптопа потвърди клюкината. Няма да лъжа, че продължих да работя – моментално зарязах проверката на данните и се лепнах за пощата. И… о ужас: Google+ ми съобщи, че свързването с хора в мрежата прилича повече на свързването с хора в реалния живот и, че ми препоръчва да използвам собственото си име и фамилията, защото това ще ми помогне да се свържа с хора, които познавам, и ще им помогне да ме намерят(при „помагането да ме намерят“ Google+ малко се беше бъгнал с превода, но аз се направих на възпитана и не тръгнах да тънча звученето на предупреждението). Пък и какво да се заяждам, като аз си ползвам така или иначе точно моето име. Да, ама G+ каза, че аз не съм аз. Е, каза го с малко повече обяснения – името на потребителския ми профил нарушавало правилата им за имената. А сега, де!?

Вярно, че Зорница звучи странно, ама … така са ме кръстили. Тъмница също би ми тичало, не че не е по-малко странно. Признавам си, че чат-пат си съкращавам фамилията на ангел, а не е вярно, че съм, ама… тоя път в  профила бях безкрайно честна и си донаписах  „ова“-та.

Подзверих се на предупреждението, пуснах едно опровержение, както ме съветваше G-то и тъкмо го пратих и ми просветна. Грешно посочих страницата, която казваше, че аз съм аз. „Не, аз не съм аз“ – прищя ми се да пиша по-подробно, но за подобно прозрение формуляр не намерих. „Аз съм много повече, събрала съм толкова много имена, че… даже и бай Гуги би се насмел в индексирането им.“ – крещеше едно упорито животинче вътре в мен. Честно ви казвам, „аз не съм аз“, ако не вярвайте – е тука са си описани съвсем надлежно всичките ми аз и това „Зорница Ангелова“, дето G+ не го харесва … е, вероятно с право не му допада. Пък и какво значение има коя съм, каква съм, какво казвам. Аз съм един средно статистически Грегор. Както и да се представям, машината ще направи онова, за което е програмирана, а е програмирана да ни вижда като …

Животинчето в мен се кротна. Млъкна. Подсмихна се иронично и си събра партакешите, за да разходи всичките си машинни нули и единици в прекрасната вечер, в сдрачаващия се парк, в напечения от слънцето град, по прашните улици, сред хората, в света, който само по погледа ми разпознават коя, каква и как съм, а за верификация му стига усмивката ми.

Колко яко било да си електронен Грегор!

Тоя Кафка се оказа голям хитрец 😉

 

Публикувано в Тролщини | 6 коментара

Размисли от кокошарника

Среща по женски. Иначе казано – кокошарник. За приятелките ми, които не са оперирани от чувство за хумор и способност за самоирония, тази квалификация е приемлива.  Ако сравнението е твърде грубо и цинично за скрупольозните… казвам си, че е добре да има лакмус в отношенията ми с околните, за да пестим време (и моето, и тяхното). Която се чувства засегната –  свободна е да отлита.

Та, спретнали сме си кокошарник и за капак до нашата маса са се настанили трима представители на вида автохтоникус разтропаникус кретеникус. Притежатели са на безкрайно ограничен понятиен апарат, който чат-пат  освежават с базов английски, силно изкривен от шопско-трънки акцент. „Съседите“ са решени да покажат колко лесно е пребиваването на дъното на глупостта. Опитват се да копаят още по-дълбоко. Отдава им се. Представям си как от натрупването на толкова много дивотия, критичната маса на човешката дебилия бива достигната и от верижния разпад на тъпотията се ражда една нова вселена, обратна на нашата. Филмирам си как първо сервитьорът бива всмукан, носейки порцията риба на една от приятелките ми, после хищното вселенище поглъща седящата до мен, следвам аз(уви нещото изобщо не се задавя, както тайничко се надявам), само апетитът на дзверището се увеличава, другите три, непогълнати сътрапезнички, изчезват в лакомата му паст с мощно примляскване и …

Опитвам се да не мисля глупости и да поддържам обмена на информация, за да не се разсейват мацките от каканиженето на добичетата до нас.  Е, има голяма вероятност „господата“да се държат така, за да предизвикат реакция от страна на нашата маса и да се погаврят с „възмущението“ на кифлите, но може и да са си естествено прости и поведението им да си е стандартно за среща на (май не се сещам как да ги квалифицирам), пък и за целта на наратива е достатъчно да се каже, че се носят простотии на рояци и с труд се опитвам да поддържам някакъв разговор с дамите. Самите дами не се държат никак дамски и твърде често пускат по ухо на дебилщините в съседство, които са така силно артикулирани, че и тапи за уши не биха помогнали. Изобщо… купонът е пълен.

Около час след началото на тоя цирк, изведнъж си давам сметка, че вероятно съвсем съм изпърдяла щом правя директна забележка на две от момичетата, че непрекъснато си зяпат телефоните и „не са на масата“. Спирам да се опитвам да поддържам разговор и започвам бърз мислен разбор на ситуацията. Да – беше грубо от моя страна. Как можах да предложа на седящата до мен да си извадим и ние телефоните!? Беше безочливо. Набедените мацки пробират апаратите. Не веднага. Действието им е достатъчно показателно – казва: „прибирам го, защото нямам желание да слушам лекции, но не го правя веднага, защото ти нямаш право да ме командориш“. Разговорът замира съвсем. После идиотите изръсват поредната партида с дълбокомислия и мадамите се заемат с чепкането им.

Не ми се занимава с простотията на съседната маса, не ми се занимава и със собствената ми простотия – криво ми е. Давам си сметка колко безпърдонна съм станала. Чудя се как да се извиня на момичетата…

Чакай, чакай!

Първо едната, а после и другата пак се заиграват с телефоните си. Фейсче, Туитър, чатче, пускат по някоя бърза усмивка, когато отсреща ги провокират с нещо, Wi-Fi-то на заведението им позволява щедро да комуникират със света. Чувствам се като абсолютна глупачка. Само преди малко се чудех как да се извиня.

Защо? Защото си представях, че съм ги засегнала.

Пука им. Те не ценят вниманието ми и за тях няма значение поведението ми. Не е важно, че съм изключила телефона си от звук, за да не смущава разговорите. Те са в мрежата. Те се радват на безплатния нет, точат с настървение и общуват ли общуват със света. В този свят нашата среща е само фон.

Те не биха разбрали защо някой с неограничен достъп ще се ограничи сам, за да подари истински времето си, не биха си дали сметка колко трудно е да се търсят теми, които са важни и интересни за човека отсреща. Те предпочитат да консумират интересното готово и другаде. Те дори не загряват, че „тримата глупаци“ тотално промениха поведението си след пристигането на една тяхна позната и вече са значително по-приемливи, опитвайки се да я впечатлят, включвайки я в почти очовечения си разговор. Чудя се на коя маса са по-големите нещастници.

Седя си кротко в заведението. Ям превъзходна прасковена торта, която леко ми нагарча от прозрението, че в кокошарника съм си позволила да се държа като патица. Зяпам. Включвам се чат-пат в разговорите. Смея се дори, но много добре знам, че вече никога няма да си позволя подобно разхищение на време и внимание.

Публикувано в Откачалки | 6 коментара