Историите на Аватара

To:          Sulsa 

Cc:

Bcc:

Subject:  За животните и хората

 

“Всеки човек е от племето на Смъртта”

Думи на незнаен мъдрец от племето Банту

 

 

При последния си разговор с теб спорихме за животните и хората, за правото и греха. Не искам да приема доводите ти. Идеята на Фройд за диктата на “Супер Азът” над поведението ни е вярна, но не в общоприетия смисъл. Нещата са много по-дълбоки. Животните са освободени от грях, защото липсва норма. Логично, но неправилно. Животните никога не преминават определени граници. Дори битките, които водят са по-скоро символични. Ритуал, но не и борба. Хората са устроени различно. Те винаги откриват причина, достатъчно основателна за да бъде премината всяка граница. Но все пак, ако е възможно да се намери довод, който да служи като оправдаване за всяка една постъпка, правосъдието и в часност възмездието стават излишни, тъй като наличието на причина оневинява извършителя.

От дълго време се опитвам да намеря отговор на този казус, но не успявам.

Въпросът изникна в съзнанието ми преди много години далеч от тук в една земя, която едва ли някога ще мога да разбера напълно, но в която оставих част от сърцето си.

Кога се случи това?  Тогава все още разделението беше явно и всяко едно от нещата на Земята имаше свое място и смисъл. Все още съществуваха градове, живеещи свой, собствен живот и подчиняващи се на други норми. Не знам до колко това е важно. Винаги съм считал, че единственото нещо, което заслужава някаква проява на интерес са хората. Начина им на живот, поведението им в естествена среда, всичко това е много по-вълнуващо от онези неща, изградени от материя, която по неизвестни причини наричаме нежива.

Беше студена, есенна вечер, когато самолетът се преземи на летището. Посрещачите бяха двама мъже на средна възраст. Не ги познавах.  Едва ли обаче можеше да се каже същото за тях. Благодарение на помощта им както и няколкото разменени фрази със служителите от митническите служби ми бяха спестени всички онези досадни процедури, съпътстващи преминаването на онази имагинерната линия, зад която започва всяка държава. Спътниците ми бяха мълчаливи хора, но въпреки това отговаряха на зададаваните от мен въпроси.

Спомням си как колата се движеше покрай гробищния парк на Големия град. Едва ли хората се замислят как един милионен град се справя с проблем като осигуряването на последен дом или освобождаване от всичко онова, което счита за излишно. Добрият тон не ни позволява да се отдаваме на подобни размисли. За мен обаче беше своеобразно интелектуално удоволствие да анализирам всичко, което обществото предпочита да държи в задния си двор. Погребалните церемонии и извозването на сметта са неизбежност, а неизбежноста е сила. Силата винаги ме е привличала.

Не можех да си позволя да почивам въпреки натрупаната умора. Незабавно след получаване на необходимите инструкции трябваше да отлетя към Планините. Двамата ми спътници щяха да пътуват с мен. Това донякъде ме успокояваше. Винаги съм се страхувал да бъда сам.

Летището се използваше основно за вътрешни превози. Тук липсваше какъвто и да било блясък, за сметка на преобладаваща деловитост. Странната смесица от наречия, аромати, жестове и облекла, ми помогна да се почувствам по-добре. Спътниците ми носеха термос с кафе. Единият от тях извади от вътрешния си джоб малка книга и се зачете. Беше луксозно издание на Есенин. Кафето беше хубаво. Както и шоколада. Малко парченце пуснато в пласмасовата чаша. Разтваряше се бавно и променяше вкуса. По нещо приличаше на живота ни. Рядко сме в състояние да забележим бавните промени. Понякога констатираме резултата от действието им, но никога самите тях. Полетът закъсняваше. Времето си оставаше лошо дори за тези географски ширини.

- Били ли сте някога в Планините?

Спътника ми извади пакет JPS и запали. Гледаше някъде пред себе. Главата му беше голяма и несиметрична.

- Никога.

- Мисля, че това пътуване ще Ви промени.

Исках да го попитам защо, но по този начин бих развалил магията, създадена от неизвестноста. Въпреки мъглата и дъжда самолетът успя да излети. Пътниците говореха тихо, но придружяваха думите с рязко жестикулиране. Имах нужда от нещо силно, но се сервираше само чай и кафе. Облаците не ми позволяваха да разгледам това, над което летяхме. Времето следваше монотонният си ход и само вибрациите, породени от въздушните ями внасяха някакво разнообразие. Не си спомням в кой точно момент видях през илюминатора първите възвишения. Планината наистина беше нещо, което не желаеше да се впише в представите ми. Много по-късно щях да разбера как тези върхове можеха да пречупят и последната следа от гордост във всяко живо същество.

Когато навлязохме в града останах с чувството, че съм попаднал на най-грозното място на света. Неугледни сгради, построени върху бункери. Като че ли някой се бе опитал да събере на едно място всичко онова, което е в състояние да накара хората да се отвратят от архитектурата. Колата се движеше бавно, така, че спокойно разглеждах фасадите.

- Тук всяка сграда ли представлява укрепена огнева точка?

- Тук винаги се е воювало. – Беше този, който четеше Есенин.

Странен човек. Раменете му потрепваха, а очите му напомняха за кладенец, събрал в себе си всемирната скръб. Бях го прочел някъде.

- Дори и сега?

- Дори и сега. Сам ще се убедите, че тук всичко е много различно.

Не ми беше трудно. Красивият мечет, който се намираше в близост до хотела, селищата на мъртвите, местата в планината, край които бяха разхвърляни полуизпити бутилки и недоизядена храна, силната царевична ракия, която местните пиеха заедно с квас, смесицата от религии, някои от които бяха толкова древни, че хората дори не говореха за тях, всичко беше различно. Това обаче по никакъв начин не се отразяваше на работата ни. Колегите ми бяха прецизни и организирани специалисти. Ценяха времето си и това на другите.

Тази земя, която ражда само камъни и трева беше успяла да приучи хората на труд и постоянство. Нужно е време за да се осъзнае действителната причина довела до странният външен вид на сградите. Здравият прагматизъм лежеше в основата на всичко. Да се използва дърво при изграждането на домове за живеене тук би било проява на безумие. Стойноста, която то имаше го изключваше от списъка на строителните материали. Това неминуемо водеше до странни архитектурни приумици. Основното гориво по тези места беше торфът. Да изгориш  дърво тук беше равносилно на изгарянето на  парче злато. В последствие многократно съм се опитвал да обясня на хората, живеещи в един традиционен свят, обгърнати от илюзия за неуязвимост и могъщество, че има неща, които са хиляди пъти по-силни и от най-модерната технология. А тук използваха технологии, за които дори не бях чувал.

Планините, тези безмълвни свидетели на зараждането на стотици легенди, бяха единствените, пълновластни господари. Само те можеха да решат кого да допуснат до себе си и кого не. Да се използват това, което за мен би могло да се нарече път се оказа идея, която можеше да доведе единствено до нелепа смърт. Солта и доброто оръжие се ценяха особенно високо, защото само от тях зависеше оцеляването. Парите имат стойност само при наличието на определени фактори. Тук тези фактори отсъстваха.

Но имаше нещо много по-могъщо от суровото величие на върховете. Хората с техните предразсъдъци и вярвания, притежаваха сила, неизмеримо по-голяма от тази на пролетната вода.

Съдено ми беше да науча за това в една нощ, в която срешнах някого, когото съдбата дълго беше търсила преди да открие.

Всяка вечер един от спътниците ми напускаше хотела за около час.  Знаех, че е местен човек. Все пак доколкото успях да разбера нямаше живи роднини в града. Любопитството ми надделя над благоприличието и една вечер го помолих да ми покаже, това, на което като турист едва ли бих обърнал внимание. Не можеше да ми откаже. Законите на гостоприемството го задължаваха. Прие с явна неохота. За себе си вече бях отбелязал факта, че никога не пиеше. Това беше доста необичайно тук.

Вървяхме по мокрите тротуари. Беше студено. Опитах се да запаля цигара, но успях едва на третия път. Чувствах болки в цялото тяло. Гадеше ми се.

Излязохме на ярко осветена улица и спряхме пред някаква витрина. Не знаех какво трябваше да очаквам. Пристъпвах от крак на крак за да се стопля. В края на улицата се появи кола с включена сигнална лампа. Спря почти до нас. Двама униформени излязоха и след като отдадоха чест пожелаха да прегледат документите ни. Легитимирахме се. Когато разбраха, че съм чужденец последва дълга поредица от извинения. Спътникът ми отново заговори на местно наречие. Не разбирах нито дума, но видях как те се усмихнаха и видимо се отпуснаха. Беше им студено и не си бяха доспали. Бързаха да се върнат обратно в колата. Може би там се чувстваха по-спокойни.

- Не им се сърди. Бяхме застанали пред магазин за бижута.

- Нищо не се е случило. Беше ми забавно, а и бяха много любезни.

- Ти си чужденец. Не си от нашия свят. Тук е прието, че когато госта си тръгне трябва да отнесе нещо в сърцето си. Традиция. Като всяка традиция, която носи в себе си нещо добро и тя е осъдена на забрава.

Ръцете му трепереха, докато палеше поредната цигара. Забеляза погледа ми.

- Не мога да се справя с това. Опитах да се лекувам, но нищо не помогна. Приех го като част от мен. Трудно ми е само когато се храня, но все пак съм жив. Или може би именно стремежът да победя болеста ме дарява с усещане за живот. Това е причината и никога да не пия. Все пак поне винаги мога шофирам. Трудно, но шофирам.

- Какво правим тук?

- Ще видиш след малко. Всъщност идват.

Бяха странна двойка. Жената беше изключително красива. Дълга, черна, тежка коса. Прекрасните пропорции на тялото и можеха да бъдат забелязани дори и под великолепното кожено палто, в което беше облечена.

Мъжът беше много висок. Дланите му бяха широки и по странен начин контрастираха с изяществото на пръстите. Чувството за слабост се засилваше допълнително от дългото черно палто, в което беше облечен. Спряха пред витрината. Жената се отдръпна в страни. Мъжът остана на мястото си и извади някакъв смачкан лист от джоба си. Все още нищо не разбирах.

- Местен поет. Стиховете му никога не са издавани, но това не пречи да е най-великият поет, който някога се е раждал.

- Не те разбирам.

- Той пише стихове на езици, отдавна мъртви за останалия свят. Искаш ли да чуеш? Ще ти бъде интересно.

Доближи се до него. Подадоха си ръце. Говореха тихо. Странният възрастен мъж леко настръхна. Не знам защо но ми зарилича на митична птица. Последвалото трудно може да бъде описано. Разумът ми отказваше да приеме това, което чува, но сърцето ми разбираше ясно всяка произнесена дума. Може би това е бил езикът, който се е говорел преди вавилонците да започнат строежа на кулата, с която е трябвало да достигнат боговете. Думите идваха някъде от далеч, там от  където някога сме били прокудени, след като сме вкусили от плода, даряващ познание. В тях имаше копнеж и вяра, че е нужно да извървим трудния път на съществуването. В тях звучеше музиката на изгрева и се усещаше последната ласка на залязващото слънце. Цигарата догаряше между пръстите ми.

Бях чул най-великия от живите поети, но никога нямаше да бъда в състояние да изразя с думи усещането, от преживяното.

Копнеж. Копнеж, който ме обгръщаше и даряваше с топлина в студената нощ. Не бях в състояние да разбера за какво тъгува сърцето ми. Опитах се да потърся отговор, но това беше като да се опитам да дам отговор на всички въпроси, задавани някога.

- Странен човек.

- Учител. Всички тук го познават. Някои мислят, че е загубил разума си, но е безобиден. 

- Всяка вечер ли идва тук.

- Да. Имаш ли цигари? Моите свършиха. Ако искаш ще ти разкажа историята му.

- Не бързам да се прибирам.

Вървяхме по тъжните улици, съхранили спомена за изречени думи.

- На това място преди години е загубил сина си. Излязъл със свой приятел от детинство. Възникнал спор. Другият имал нож. Двадесет и пет прободни рани. Болките са били страшни. Нямаше си никого освен него. Жена му го напусна три месеца след раждането на детето. Знаеше се само, че е някъде из степите, но къде точно така и никога не се разбра. От тогава започна да идва тук всяка вечер и да рецитира необичайните си стихове. Дарбата му е родена в страдание.

- А убиецът?

- Планините даряват убежище.

Мачкаше цигарата между пръстите си. Опитваше се да изрече нещо, но като, че ли за това беше нужна смелост, която не притежаваше.

- Убиецът беше мой брат. Тримата израснахме заедно. Той беше най-големият от нас. Двамата с него бяхме правоверни, а приятелят ни не. Брат ми ни учеше как да ловим риба и да караме камион. Един ден намерих в дрехите му анаша*. Тогава каза, че е за приятели, но аз знаех, че не е така. Бях безсилен. Виждах как се променя с всеки изминал ден. Ставаше нервен и избухваше лесно. Започна да носи нож. Тук това се счита за нормално, но той никога не го беше правил. Беше много силен, но не обичаше да причинява болка. Тогава се появи и момичето. Прехранваше се с проституция. Живееше в съседния квартал заедно с майка си. Не знам как се бяха запознали, но тя беше безумно влюбена в него. Понякога я биеше. Правеше го просто така, за да се освободи от гнева, който го разкъсваше от вътре. А тя беше много красива. В града все повече се страхуваха от него. Тя загуби всичките си клиенти, защото знаеха, че е негово момиче. Единствения човек към когото беше силно привързан и на когото не можеше да стори нищо лошо беше сина на учителя.

До онази нощ.

После в града се говореше, че спорът е възникнал заради приятелката му. Нищо подобно. Аз бях там. Спорът беше на религиозна основа. Започна невинно. Говореха за истини изречени преди хиляди години. Брат ми дъвчеше онази отрова. Бяхме само тримата, както някога. Вярвахме в думите. Три млади момчета, опиянени от спора. Вярата беше тази която уби брат ми. Не разбрах какво се случи. Видях как се извърта. Хвана другия за рамото. После си спомням само безбройните удари. Странно беше, че въпреки раните успяваше да остане прав. Гледах всичко без да мога да помръдна. После брат ми побягна. Седмици след това не можех да говоря. Всички отбягваха семейството ни. Няколко пъти ме водиха на разпит, но нищо съществено не можех да кажа. Никога не успях да се възтановя напълно.

Влязохме в малко ресторантче. Нямаше много хора. Седнахме на маса близо до входа. Трима мъже разговаряха за нещо в ъгъла. За себе си поръчах водка. Спътникът ми  помоли за минерална вода и любимия си зелен чай. По труден се оказа въпросът с цигарите. Все пак след няколко думи, чиито смисъл не можах да схвана се появи нисък, плешив мъж, който донесе кутия JPS завита в салфетка.

- Джалдама?** – вече бях успял да науча нещо за живота тук.

- Да. Батрак-джалдама***.

Запали цигара и пое дима с удоволствие.

- Не знам защо но приятелката на брат ми се пренесе при учителя. Така и никога не успях да разбера какво ги свърза. Семейството ми обаче беше прокълнато. Традицията изискваше кръвния данък да бъде изплатен. Две години не можех да направя нищо. Две безкрайни години, през които се чувствах като прокажен. Никой в града не ме виждаше. Когато се опитах да заговоря някого той просто не ме чуваше. Беше ми безкрайно трудно. Не е лесно да намериш добра карабина, ако никой не иска да те забележи. Все пак успях да си осигуря една шестзарядна с великолепен оптичен прицел. Трябваше да уцеля брат си от около хиляда и петстотин метра. Ако не успеех с първия изтрел, втори път никога нямаше да има. Разбираш сам, че с тези ръце никога нямаше да мога да се прицеля както трябва. Бях решил да използвам фотографски статив. Отне ми около месец да изработя нужните ми приспособления и да си набавя всичко необходимо. Имаше само едно място, където брат ми можеше да се крие и аз знаех къде е то. Спомняш ли си когато поиска да видиш селище на мъртвите?

Помнех. Никога не бях предполагал, че все още съществуват подобни места. Логиката на тяхното съществуване беше проста – когато някой там горе заболее или реши, че краят му е дошъл той се оттегля в някоя от празните камени хижи. Призрачни места, в които пълноправен господар е Смъртта.

- Като деца няколко пъти сме се крили на подобни места. Сухо е. Винаги можеш да намериш торф и храна. Никой от местните не би посегнал на човек, който доброволно е избрал да живее на подобно място. Имах късмет. Брат ми беше станал непредпазлив. Беше си избрал една къща и живееше само в нея. Молех се да се задържи около две секунди на вратата за да бъда сигурен. Наложи се да дебна цели осем дни. Сам видя какво представляват планините. На практика е трудно да намериш подходящо укритие, а и се налагаше предварително да прострелям разстоянието. Все пак успях.

Ръцете му трепереха. Разбрах, че едва ли щеше да бъде в състояние да си долее чай. Отсипах малко от ароматната течност в чашката.

- Исках да се уверя, че е мъртъв затова отидох до него и и му размазах главата с един камък. В този момент получих и първия пристъп. Когато дойдох на себе си беше вечер. Не знам колко време беше изминало, но валеше сняг. Това беше краят. Нямаше да мога да се възстановя поне седмица. Останех ли в планината, трябваше да се боря за оцеляването си.  Нямах сили да го погреба. Успях да пропълзя в хижата и запалих парче торф. Имаше храна, но едва ли щеше да ми стигне за дълго. Вмъкнах се в спалния чувал, който пазеше топлината на братовото тяло и отново загубих съзнание. Не знам колко време сме лежали там. Палачът и неговата жертва. Като че ли смъртта ни беше свързала още по-здраво. Опитвах се да подържам огъня и да поемам по малко храна. Нямах сили да изместя трупа на брат си от входа. Все пак писано ми е било да оцелея. Един от местните идваше да оставя храна.

Сега започвах да разбирам много неща. Когато се бяхме качили до онова забравено от Бога село, той носеше торба със сол, патрони и лекарства. Мъжът, на когото ги остави беше ням. Нещастен случай. Стрелял по диви кози. Това е странен лов. Животното се ранява и после трябва да изчакаш за да слезе в ниското за да умре. Този път обаче изтрелът не бил достатъчно точен. Дожаляло му за месото и се опитал да се изкачи по скалата. Подхлъзнал се и паднал. Крещял от ужас. Отървал се само с натъртване, но си отхапал езика.

- От колко време го снабдяваш?

- Осем години.

За това време немият трябва да е станал доста заможен човек, според критериите на планинците.

- Не ми оставаше много време за размисъл, но имах време да се моля. Не се молех за прошка, защото не бях извършил грях. Молех се планината да ме пусне. Знаех, че трябва да се върна долу и да разкажа всичко на стария учител. Това ме крепеше през дългите зимни нощи. Знаех, че никога вече нямаше да е същото. Традициите понякога са много по-силни от всичко, в което вярваме.

Запалих поредната цигара. Пушех много. Винаги съм искал да ги откажа, но никога не намирах достатъчно воля.

- Все пак се върна.

- Да, върнах се. Хората вече знаеха какво се е случило. Семейството ми бе спасено от безчестие. Намерих стария учител там където го срешнахме с теб тази вечер. Когато свърши със стиховете се доближих до него. Притисна ме до себе си и заплака. Не беше плакал на погребението на сина си, а сега плачеше. Един живот няма да ми стигне за да изкупя тези сълзи.

Отпи от чая. Присегна се към кутията с цигари, но се отказа.

- Какво стана после?

- Нищо. Заминах за Големия град. Следвах. След това специализация. Не създадох семейство. Жените винаги са ме плашели, а и свикнах да живея сам. Сега съм с теб, тук. Като се замисля време е да се прибираме в хотела. Утре ще бъде тежък ден.

- Да. Налага се да поспим. Все пак защо реши да споделиш с мен.

- Защо ли? Защото си чужденец. Някой ден, когато аз ще съм се върнал в селото на мъртвите, ти ще разкажеш тази история. Знам, че хората ще се опитат да ме съдят. Винаги са се опитвали да го правят. Планината ще остане и след нас. Ако бях сгрешил тя нямаше да ме пусне. Тези върхове са много по-мъдри от всички нас. Били са тук много преди думите, ще бъдат и когато последната дума бъде изречена.

Вървяхме мълчаливо към хотела. Всеки мислеше за нещо свое. Прибрах се в стаята си, изкъпах се и си легнах. Сънувах някакъв странен сън. Единственото, което ми остана от него са стиховете произнесени на един от най-древните езици на тази земя.

Събудих се дълго преди будилникът да извъни. Машинално потърсих пакета с цигари. На масата имаше бутилка минерална вода. Бях жаден. Може би се дължеше на изпитият предишната вечер алкохол. Замислих се за това, което бях научил.

 

“Хората търсят съдбата, а съдбата – хората …”*

 

Мъдри думи написани от още по-мъдър човек. Планината е като живо същество. Изправен пред нейната вековна мъдрост ти разбираш собствената си нищожност. Бил съм и на други места като това, но тук имаше нещо различно. Има планини, които изискват от теб преклонение, има планини, които те предизвикват. Тук няма предизвикателство така, както нямаше величие. Имаше нещо, което напомняше меките извивки на жена – красива и опасна. Като вълчица. Анабаша – майката предводителка. Интересно сравнение.

Някъде бях прочел, че проявите на насилие се зараждат в дълбините на подсъзнанието. Генетичен спомен за времето, когато се е налагало да се борим за съществуването си. Подсъзнателен стремеж към смъртта. Подобна глупост може да бъде родена само в нечие болно съзнание. Не подсъзнанието, а деформираната ни представа за хармония и ред е първопричината пораждаща стремежа да убиваме. През зимата когато рязко застудее снегът тук образува твърда корица. Биволите, от които вълците се страхуват през лятото, не могат да се движат, защото парченцата лед се забиват в телата им причинявайки болка. Вълците са по-леки и с широки лапи, което им позволява да се предвижват по леда. Когато наближат безпомощните биволи просто пречупват вратовете им със силните си челюсти. Снегът запазва месото за дълго време. Един, единствен вълк може да унищожи цяло стадо. Но вълците не знаят, че има нещо, което се нарича карабина. Или знаят, но се надяват тяхната богиня Бюри-Ана да съхрани живота им. Нещо малко и горещо влиза в тялото и причинява болка и смърт. Биволите искат да оцелеят. Те търсят храна под снега. Вълците също се борят за правото си на живот. Те убиват само тези, които се страхуват от болката. Хората винаги са се стремели към установяване на ред, справедлив от гледна точка на ограничените им разбирания и затова убиват. Времето възстановява нарушения баланс, а съдбата ражда нови причинно-следствени връзки.

Планината е съдник на делата човешки. Като че ли се опитва да поправи, всичко лошо, което ние хората сторваме един на друг в името на думите. Цял живот човек е роб на ритуала съпътстваш дадена ситуация, а планината е тъжен свидетел на страданията ни. Можех да забравя всичко или да не се замислям над него. Можех, но нещо остана в сърцето ми.  Планината ме научи да не искам.

 

ЦИГАРИТЕ БЯХА ПРОСТО БЕЗМИСЛЕН РИТУАЛ.

 

 

Симон

 

 

 

 

---

* Вид наркотик.

** Арендатор.

*** Нечестен арендатор. Трудно преводима фраза.

* Ч.Айхматов, “Голгота”.

To:          Sulsa

Cc:

Bcc:

Subject:  Лилит

 

Отдавна както казваш “влязох в релси”.

Отдавна както казваш, “Няма празно”.

Хлапашкия ми сал е здраво вързан.

Научих се да имам и да губя.

Сега си тръгвай. Бързо, много бързо!

 

Защото, всъщност искам да се любим …

 

Камелия Кондова

 

Когато една жена реши, че трябва да направи нещо, тя просто го прави. Понякога още в момента на вземане на решение разбира ясно, че е допуснала грешка, но след като веднъж е започнала тя не може да се спре. Жените обичат да изглеждат загадъчно в очите на мъжете. На тях им е приятно да наблюдават как мъжете търсят смисъл там, където такъв просто липсва. Позицията на изчакване има редица предимства.

В целия град имаше едно единствено място, където си заслужаваше да се отиде. Малкото заведение притежаваше някакво специфично обаяние. Обичах да се отбивам там след работа. Привличаше ме приятната музика и уютната атмосфера.

Хората имат вроден инстинкт към онези, които се чувстват добре със себе си. Именно този инстинкт им помага да ги избягват. От своя страна самотниците си намират места като това тук, където никой не разговаряше с никого. Не знам защо, но подобни места не можеха да просъществуват дълго. Тези, за които състоянието на постоянна досада е обичайна част от ежедневието, живеят с илюзията, че именно на подобни места биха могли да срещнат човека, който да внесе в безсмисления им живот някакво разнообразие. Не беше трудно да бъдат разпознати. Те никога не бяха сами. Този тип хора болезнено се нуждаеха от публика, която да споделя отегчението им. Дори тази публика да се състоеше от един единствен човек, тя беше онзи задължителен елемент, който ги даряваше с илюзията за собствената им значимост. Те не можеха да търпят, ако някой не се вмества в ограничените им представи за нормалност. Светът според тях се състоеше от шутове и хора страдащи от комплекси. Макар самите те да не бяха нищо повече от празни позьори, успяваха с необикновена лекота да обвинят другите в собствените си грехове. С лекота разрушаваха всяка крехка хармония, която някой друг беше създал. Когато видех как подобни хора се появят някъде, аз вече знаех, че нещо невидимо ще бъде загубено завинаги.

И този път се получи така. Всичко започна от мига, в който ги видях как влизат.

Бяха две приятелки и някакъв мъж, успял да запази толкова от достойнството си, колкото да разбере, че мястото му не е тук. Седнаха на масата в дъното, но така, че да могат да огледат всички присъстващи. Момчето зад бара се почувства неудобно. Заведението беше на самообслужване, но определено групичката очакваше да и бъде обърнато специално внимание. Погледна ме въпросително. Вдигнах рамене. Тези бяха абсолютни боклуци, но би било проява на грубост ако бъдат изхвърлени, само защото са с изкривена ценностна система. Ако трябва да бъдем обективни над деветдесет процента от населението на планетата страда от това заболяване, като някои развиват особено тежка форма. В крайна сметка барманът отиде до масата, поздрави учтиво и ги попита дали би могъл да им бъде полезен с нещо. Поискаха му меню. С усилие сдържах смеха си. Момчето успя да запази сериозното си изражение, оттегли се зад плота и написа нещо върху лист, откъснат от тетрадка. Постави го върху единствената що-годе здрава чинийка, която можеше да се намери и официално я занесе до масата. Мъжът беше готов да устрои скандал, но двете жени определено бяха твърдо решени да изживеят нещо, което според тях е приключение. За мое учудване си поръчаха водка и бира. Мъжът помоли за кафе и чаша вода.

Вечерта обещаваше да бъде интересна.

Затворих бележника, в който обичах да си водя записки, за всичко онова, което случайно ми хрумнеше и си заслужаваше да бъде записано. Отпуснах се в стола и с нескрито удоволствие започнах да наблюдавам жените.

Бяха решили да се напият.

До тук нищо ново. Странен беше начина, по който го правеха, а още по странно беше облеклото, което бяха избрали за подобен род занимание. Жените имат логика, която граничи с абсурда, когато става дума за дрехи. Лошо е, че за това те винаги имат готово оправдание. Всичко се прави за да бъдат харесвани от мъжете. Аз лично винаги съм си мислел, че жените се обличат така, за да се харесат на самите себе си, но никой не ме е питал какво мисля.

Мъжът на съседната маса беше тотално игнориран от разговора. Определено онези двете държаха всички присъстващи, които в интерес на истината не бяха много, да научат подробности от професионалния и интимния им живот. Доколкото успявах да схвана за тях светът бе пълен с плазмодии от мъжки пол и харпии от женски. Както с едните така и с другите би следвало да се води безпощадна борба.

Тезата заслужаваше да и се обърне внимание.

Слушах с интерес. Тук алкохолът беше чист. Изглежда двете не отчитаха този факт. Бяха изпили втора водка и преполовили халбите с бира. Мъжът на масата очевидно започваше да нервничи. Интересът, който проявявах не остана незабелязан. Вниманието ги ласкаеше, но определено попадах в категорията на безперспективните, което означаваше, че присъствието ми просто трябваше да бъде игнорирано. Отидох до бара и помолих за двойно кафе. Барманът ме попита дали искам да смени музиката. Исках и още как. Имаше някакъв сборен диск, който кой знае защо беше озаглавен “Body&Soul”. Обичах черната музика във всичките и варианти. Всъщност вкусът на постоянните посетители не се различаваше особено от моя. Все пак изглежда двете представителки на противоположния пол бяха на друго мнение. Не бяха отзвучали последните акорди на първата песен и ето, че една от двете помоли бармана да смени “… тази отвратителна, заспала музика“. Момчето ме погледна. Нямаше какво да кажа. Повдигнах рамене.

Реших, че за известно време ще е по-добре да отворя отново бележника си и да се опитам да формулирам в писмен вид една идея, която ме занимаваше през последните няколко дни. Все пак намирахме се на място, където не беше прието да се интересуваш от това, което става на съседната маса. Може би именно поради това бях пропуснал момента, който неминуемо предхожда всеки един порядъчен скандал. Една от двете фурии правеше всичко възможно да обясни на нещастния човек, какво нищожество е. Думите биваха придружаване с невербална комуникация с ярка емоционална обагреност, или казано по-просто с жестове, които биха засрамили дори някой от най-закоравелите циници. В крайна сметка остатъкът от достойнство подтикна упоменатото “нищожество” да стане от масата, но без да пропусне да хвърли няколко едри банкноти преди да напусне заведението. Естествено, банкнотите бяха запратени след него, съпътствани от думи, чиято цел очевидно беше да го накарат да се замисли дали няма да е по-добре, ако се обърне и си ги прибере или да ги изхарчи за някаква по-разумна цел.

Все пак банкнотите са платежно средство, към което трябва да се отнасяме с подобаващо уважение, а така както се развиваха нещата, нищо чудно до края на вечерта да настъпеха проблеми от финансово естество. Изхождайки от този ред на мисли, превъзмогнах всички предразсъдъци, наведох се, събрах парите, след което ги оставих в картонената кутия, в която редовните клиенти на заведението оставяха дължимите суми. За някои постъпката ми би изглеждала безкрайно алтруистична, но искам да поясня, че не пропуснах да помоля барманът да ми налее чаша бърбън от бутилката, предназначена за такива като мен.

Дължимата сума беше приспадната от току що оставеното.

Двете приказни създания ме изгледаха така, както жена облечена в палто, коствало отписването на някой животински вид вписан в Червената книга и слизаща от кола със също толкова червен цвят, наблюдава просяка, търсещ остатъци от храна в кофата за боклук пред вратата на великолепната и вила. Постъпката ми определено ги беше убедила в правотата на преценката им за мен. Последва кратък спор помежду им, който определено завърши с предимство на по-агресивната от двете. Тя стана като се опита да достигне масата ми по права линия.

Не се получи.

Спомних си, че според неевклидовата геометрия на Лобачевски, най-краткото разстояние между две точки не беше правата линия. Пътят, който измина се оказа най-яркото експериментално потвърждение на това твърдение. Волята и ясно изразеното желание трябваше да отстъпят под въздействието на сложните взаимодействия на молекулите на алкохола с вътрешните и органи. Все пак, с цената на доста старания, чифт стройни крака успяха да доведат пред масата ми едно великолепно тяло, което – дори в това състояние, успяваше да стои гордо изправено. Останах поразен с какво е в състояние да се справи женската упоритост.

- Парите не бяха Ваши!

Макар тонът да беше леко агресивен, приятният тембър съдържаше в себе си покана да обърна подобаващото внимание на красивите устни изричащи горната констатация.

- Мисля, че не грешите.

Последва кратко осмисляне на уклончивото ми твърдение, но някъде дълбоко в съзнанието си тя беше решила какво точно и с какъв тон трябва да ми бъде казано.

- Върнете парите там откъдето ги взехте!

С това би следвало да ми бъде отнета всяка друга алтернатива.

- Не мога.

Наистина не можех. Не беше прието да се взимат пари от старата картонена кутия.

- Можеш!

Някой хора очевидно никога не се научаваха, че обикновено човек се приспособява към заобикалящата го действителност, а не обратно.

- Това означава ли, че трябва да ги пусна на пода? – Опитвах се да изглеждам глупаво-наивен. Всъщност това е едно от малкото неща, които винаги ми се бяха отдавали с лекота.

- Да.

Хората, които отговарят кратко и стегнато или са много мъдри или просто няма какво да кажат. В случая не беше така. По скоро някой срещу мен се стремеше да подтисне пристъпите на гадене, породени от големите количества спиртни напитки и нарушен метаболизъм. Бях чувал, че има хора, които се опитват да се самоубият с пиене, но за първи път имах възможност да се насладя отблизо на тази гледка.

- Добре. Но само ако аз определям каква музика да звучи тук.

- Ти? Та ти нямаш пари да си платиш дори кафето, което пиеш.

- Така е. Но ти пък нямаш власт, която може да накара бармана да смени музиката, ако аз не го искам.

- Барманът ще пусне всичко каквото му поискам и дори няма да се наложи да плащам за това.

Така определено говорят само онези жени, които не само имат високо мнение за себе си, но и това мнение е подплатено с физически дадености. Природата създава изкушения, а те са храна за човешките слабости.

- Няма. И съм готов да се обзаложим.

- Добре. Какво предлагаш?

Почувствах се като канарче, на което са отворили вратичката на клетката. Само, че бяха забравили за котката в стаята.

- Отиваш на бара и поръчваш музиката, която ти допада. Ако прозвучи до пет минути аз връщам парите, купувам бутилка шампанско и кутия бонбони за теб и приятелката ти.

- А, ако загубя?

- Аз ще го помоля за една единствена песен, но ти и приятелката ти ще танцувате за мен.

Последното го бях гледал в някакъв долнопробен филм, в който имаше повече действие отколкото диалог.

- Къде?

- Тук. Просто да танцувате.

Постарах се да придам на лицето си най-извратеното изражение на което бях способен, а гласът ми да прозвучи ниско и дрезгаво. Провалих се и при двата опита. Момичето беше много красиво, а аз доста стар.

- Все пак трябва да поговоря с нея.

Виж ти, значи алкохолът в крайна сметка не е бил чак толкова много.

- Проблемът е твой.

Завръщането към масата беше неописуемо. Може би с подобна походка горските нимфи са съблазнявали заблудените пътници. Определено аз отдавна бях загубил пътеката.

Двете размениха няколко думи, придружени от погледи отправени към мен. Последва кратък смях и ето, че отново бях удостоен с едно наистина вълнуващо присъствие.

- Искам да видя парите, с които ще купиш шампанското.

Подобни думи биха подхождали повече на швейцарски банкер, искащ гаранция за кредита, който предстои да отпусне. Все пак външният ми вид едва ли би вдъхнал доверие дори в сляп просяк. Извадих от джоба на ризата си четири едри банкноти.

- Това достатъчно ли е?

Очите и се изпълниха със съмнение. Бях готов да се закълна, че само доброто възпитание и пречеше да провери дали дамската и чанта е все още на мястото си. Поставих банкнотите на масата така, за да се убеди, че наистина ги има.  Този път ме погледнаха като човек, който се опитва да плати обяда си с изрезки от вестник.

Определено събитията се придвижваха в посока, която беше различна от предварителните и планове, така както скоростна магистрала се насочва към малък град, в резултат на умерен подкуп, независимо от крясъците на геолозите.

- Да.

Трябваше или да се примири или да продължи играта. В момента приличаше на гладиатор, който се е озовал на арената срещу разярен лъв, но не можеше да си спомни дали предната вечер не е заложил меча си на комар или просто го е пропил.

Все пак имаше и нещо добро в цялата тази бъркотия.

Аз не приличах на лъв.

Видът ми винаги е бил толкова тривиален, че дори котката на съседите ми обръщаше гръб, когато минавах покрай нея.

Видях как се отправи към бара, усмихвайки се като филмова звезда, на която продуцентът е съобщил, че е номинирана за “Оскар”. Барманът ме погледна.  Поставих дясната си ръка на масата до чашата като свих показалеца и средния си пръст.

Началото беше стандартно. Бих казал прозаично. Молбата беше изречена тихо. Последва кратък, но категоричен отказ. Повторна молба. Резултатът беше същия. Последвалите събития се оказаха наистина забавни. Елегантното сако беше предизвикателно разтворено. Момчето зад бара взе една чаша и започна внимателно да я мие. Думите като, че не достигаха до него. Две от копчетата на копринената блуза бяха разкопчани и опитът за осъществяване на контакт беше подновен. Последва пълно разочарование.

Мъжете сме онеправдани в едно отношение – едва ли са много тези, които истински са били пожелавани от жена.

Проста истина. Сега обаче момичето беше готово да разиграе театър, който преобладаващата част от по-силната половина от населението на Земята е гледала само във филмите (от онези, които обикновено нямат сюжет, но за сметка на това са изпълнени с междуметия и възклицания). Стана ми тъжно. Приличаше на красивата Ехо, която се опитва да съблазни Нарцис. Все пак не можеше да и се отрече смелост.

В един момент мина зад плота и се уви около силната фигура на момчето. Видях го как се изчервява и се опитва да намери място за чашата, която държеше в ръцете си. Две определено съблазнителни устни започнаха да шепне нещо в ухото му. Макар и трудно барманът отказа. Все пак не я отблъсна и дори намери смелост леко да я прихване през кръста. Погледнах към съседната маса. Приятелката и наблюдаваше сцената с широко отворени очи. Виждах как се опитва да намери място на ръцете си, но очевидно не успяваше. Бяха изминали четири минути и двадесет и пет секунди.

Повдигнах лявата си ръка и посочих към часовника. Червенокосата беше много по-умна и трезва отколкото си мислех. Лявата и ръка обгърна врата на момчето, а устните и се насочиха към неговите.

Агресивна постъпка, но в случая лишена от смисъл. Единственото, което успя да постигне е ефект, за какъвто всяка една романтична продукция може само да мечтае.

Все пак макар и да беше хомосексуалист, младият мъж беше същество, което винаги е успявало да извлече наслада от всичко красиво в този свят. Според приятелите му, целувките му били несравними. Преценката им навярно е била обективна, тъй като измина цяла минута преди двете прекрасни тела да се отделят едно от друго.

Странно нещо е чувството за приличие. Преди да дойде при мен закопча блузата си. Не изглеждаше пияна. Изглеждаше като някой, който е взел важно решение.

- Благодаря ти.

Гласът и бе тих.

- Няма за какво.  Обичаш ли музиката на Guns n’ Roses?

- Не.

- Прекрасно, тъй като ще трябва да танцувате на тяхна музика.

Откъснах листче от бележника си и написах една единствена дума: “Estranged“. Помолих я да го занесе до бара. Направи го с онази специфична гордост, с която една жена демонстрира презрението си към някой, който е отказал да и купи кожено палто.

Потръпна леко още при първите акорди на песента. Не очакваше да чуе балада. Доближи се до масата и протегна ръка към приятелката си. Момичето извърна глава. Срамуваше се. Последва някаква кратка реплика. Другата стана. Изправиха се една срещу друга в тясното пространство между масите. Всички разговори в заведението отдавна бяха замрели. Двете леко се притиснаха една към друга. Танцуваха с притворени очи за да прикрият срама си или копнежа си за нежност.

Мисълта ми беше някъде далеко. Спомените ме връщаха назад във времето. През едно далечно лято съдбата ми позволи да бъда неволен свидетел на най-красивата любовна сцена, която някога бях виждал. Атлазената мекота на нощта и солената ласка на прибоя обгърнаха две жени. Любовта и нежността винаги са красиви, независимо от формите, които приемат.

Момичетата постепенно се отпуснаха. Никой не им подвикваше. Малкото посетители ги наблюдаваха със странна смесица от одобрение и копнеж. Танцът винаги е бил проявление на скритата женска чувственост. Някога жените са танцували обладани от религиозен екстаз. Всяко движение е зов към нещо, което цивилизацията безмилостно е потъпквала. Дори не беше нужно да се докосват. Това, което се бе зародило от силата на музиката и алкохола, отдавна се беше превърнало в еротично изживяване.

Девет минути и двадесет и четири секунди. Време, недостатъчно да се изживее една мечта, но достатъчно за да се родят хиляди нови. Двете момичета останаха още малко загледани една в друга. Ръцете им бяха сгънати в лактите. Върховете на пръстите им леко се докосваха.

Червенокосата се доближи до масата ми за пореден път, а приятелката и седна на стола си. Ако пушеше навярно в този момент би запалила цигара.

- Спечелихте, но не мисля, че постъпвате честно.

Определено можеше да изпие поне още толкова и едва ли щеше да загуби нещо от твърдостта в гласа си. Стоеше пред мен, наблюдавайки ме така, както учения наблюдава през окуляра на микроскопа рядка бактерия, която вместо да се дели, така както би следвало, най-безсрамно му се плези. Дори аз не можех да оставя това да продължи.

- Вижте, намирам присъствието Ви за изключително приятно, но все пак мисля, че ще е много по-разумно, ако престанем да предизвикваме интереса на останалите. Ако позволите, каня Вас и приятелката Ви на моята маса.

- Извинете ме за момент.

Приятелката и макар и опиянена, се чувстваше неудобно. Спокойно можех да я причисля към онази категория хора, които трудно предприемат каквото и да било и които изпитват постоянна нужда от някой, който да ги насочва. Колебаеше се дали да вземе чашата със себе си. Дадох знак на бармана. Ако желаеше да отсервира маса, по-добре беше да го прави в дома си, а не тук.

Изправих се и подадох ръка. Не беше проява на учтивост. Исках да им помогна, да приемат по-леко загубения облог. Жените, за разлика от мъжете, са в състояние да помнят дълго преживяното унижение. Отдавна бях преминал възрастта, когато можех да си позволя да предизвиквам презрението и омразата на жените. С оредяването на косата и засилването на болките в ставите единственото, от което имах нужда, бе просто да поговоря. Лесно е да си спечелиш враг, а още по лесно е да загубиш приятел. Обратното за съжаление не е валидно.

Петнадесет минути по-късно вече бях убеден, че новите ми познати са добри и мили същества, които безмилостните закони на живота бяха превърнали в прагматични циници. Слушах разсъжденията им за живота и разбирах до колко дълбоко във всеки един от нас е залегнал страха от  времето, когато ще бъдем стари, безпомощни и никому ненужни. Все някога близките ни или персоналът на старческия дом ще се молят да ги освободим от присъствието си. За тях обаче това все още беше някъде в бъдещето, което винаги ни е нещо много далечно.

- Семеен ли сте?

В момента, в който въпросът ми беше зададен, съзнанието ми бе изцяло ангажирано с преценка стила на обличане и качествата на използваната от двете момичета козметика.

- Да. Не нося халка защото пръстите ми се възпаляват.

- А съпругата Ви какво мисли за това?

- Надявам се, че ме разбира. Тя е изключително мило същество. Не вярвам, че би и доставило удоволствие, ако изпитвам постоянни болки.

-  Попитах за това, че сте тук по това време.

Съществува голяма група от нелогични въпроси. Личният опит ме беше научил, че е трудно да се формулира смислен отговор дори на един от тях. Жените обаче не мислеха така.

- Съпругата ми в момента е извън града. Имах тежък ден и смятам, че пиенето на кафе трудно може да се квалифицира като форма на прелюбодеяние.

Прозвуча като извинение, каквото в същност си беше.

- Това е според Вас, а според нея?

Упоритостта понякога може да граничи с инат.

- Аз самият не знам какво да мисля за много неща. Как бих могъл да знам какво мисли тя за нещо конкретно?

- Но, нали я обичате?

- Разбира се. Но да обичаш някого не означава да мислиш като него или да се съгласяваш безропотно. Любовта е преди всичко уважение и разбиране. Желанието, макар и споделено, трудно може да се нарече любов.

- Това е Ваша позиция. Една жена никога не разсъждава така.

- Възможно е. Никога не съм разбирал жените. За мен като мъж е важно в отношенията си с другия да успееш да запазиш достойнството му.

- Малко разсъждават като Вас.

- Човек е свободен да избира приятелите си.

- Но мъжете приемат жената като нещо, което им принадлежи.

- Обратното също е вярно. Само един мъж, лишен от капка разум, може да приеме, че една жена може да му бъде вярна.

- Защо?

- Защото това означава, че е избрал или най-грозната или най-лошата жена в света и никой освен него не я желае.

- Не сте прав.

- Добре. А как изглеждат нещата от Ваша гледна точка?

- Мъжът и жената обичат различно. Мъжът търси конкретна жена във всички жени, които среща, а жената намира всички мъже в този, когото обича. Проблемът на жените е, че е трудно да определят кого точно обичат.

Бях свиквал да не преценявам никога хората по първото впечатление, което оставят в мен. Последните думи на момичето за пореден път доказваха правилността на този подход. Поговорихме още известно време. Никой от тримата не пиеше. Беше излишно. Не попитаха защо бях поискал да танцуват. Изглежда, всяка една от тях беше намерила някакво обяснение за странната ми прищявка.

Когато момичетата си заминаха, незнайно защо си спомних за Лилит.

Бог ги беше създал равни по свой образ и подобие. Не Ева, а именно Лилит е била първата жена. Не част от мъжа, а нещо като него. Също толкова несъвършено и толкова прекрасно.

 

ПРЕКРАСНО, ЗАЩОТО Е НЕПОВТОРИМО И НЕСЪВЪРШЕНО ПОРАДИ СВОЯТА УНИКАЛНОСТ.

 

Тихи

 

To:          Тихи

Cc:

Bcc:

Subject:  Re: Лилит

 

Скъпи приятелю,

 

Повярвай ми по-дълги и излишно описателни изречения едва ли съм чел. Що се отнася до язвителното ти отношение…

Определено не ти подхожда.

Със същия успех би могъл да поканиш Лондонската филхармония да свири на циганска сватба (Въпреки  че, ако сватбарите са готови да заплатят прилична сума, защо не?).

Нека бъдем откровени.

Едва ли вечерта е приключила толкова банално. Имам един единствен въпрос, но ще те помоля да бъдеш искрен.

Когато заведението затвори

 

ЧЕТИРИМАТА ПРОДЪЛЖИХТЕ ВЕЧЕРТА … ?

 

Sulsa

P.S. Повярвай ми независимо какъв ще бъде отговорът обещавам да го споделя с колкото е възможно повече хора. Когато някой изговаря толкова много думи без да каже нещо, то той определено се опитва да прикрие истината. А за това, което се е случило, мнозина само мечтаят.

 

 

To:          Sulsa

Cc:

Bcc:

Subject:  Лилит

 

 

ДА.

 

To:          Тихи

Cc:

Bcc:

Subject:  Re: Лилит

 

Скъпи приятелю,

 

Това преминава всякакви граници.

 

От половин година имаш интимни отношения с момчето.

 

ЗАЩО Е БИЛО НУЖНО ДА ВЪВЛИЧАТЕ ДВЕТЕ МОМИЧЕТА В ТОВА?

 

Sulsa

 

To:          Sulsa

Cc:

Bcc:

Subject:  Лилит

 

 

НУЖДАЕХ СЕ ОТ ПУБЛИКА.

 

Тихи

To:          Sulsa 

Cc:

Bcc:

Subject:  Изповед 

12:37 Защото по думите си ще бъдеш оправдан

 и по думите си ще бъдеш осъден.

 

От Матея Свето евангелие

 

Здравей,

    Предполагам, че вече ясно си разбрал кой ти пише. Потърсих някого, с когото да поговоря. Двамата с теб сме много по-близки отколкото би ми се искало. Ще можеш ли да приемеш думите ми? Избрах теб за да споделя, но се нуждая от съгласието ти, защото по-лесно е да вземеш отколкото да дадеш. Самотата може да бъде по-тежка от всяко проклятие.

    Котката живее с хората, но има нужда от друга котка за да бъде разбрана.

    Някога говорех с Него. Бях един от пазителите на могъществото Му. После Той ме низвергна. Лиши мен и себе си от възможност да споделяме. Не искаше да приеме доводите ми. Нему въздаваха почит, а за мен остана презрението. Не мога да почувствам омраза или тъга защото съм лишен от чувства, така както си лишен и ти.

    Ще ме попиташ защо съм тук?

    Пророците предопределиха моето появяване.

    Измина много време от мига в който Духът доведе сина Му при мен в пустинята за да го разубедя*. Никога не съм му предлагал царствата земни. Никога не поисках да ми се поклони. Преклонение има там където духът е мъртъв. Помислите ми са освободени от ограниченията на тленната плът. 

    Какво бих спечелил от господството над няколко  милиона смъртни същества?

    Това ли според човечеството е онази власт, за която си струва да изживееш един живот?

    Синът му беше най-чистото и благородно създание, което се е докосвало някога до света на смъртните.

    Не аз, а хората искаха от него чудеса. В онази нощ, когато стояхме заедно на покрива на храма му показах как майка продава детето си в робство, за да си купи гривна. Син, който съсича с брадва баща си защото онзи е изорал запустялата нива, която той счита за своя. Показах му как някой плаща за да се отнеме живот, понеже не му достига сила и смелост сам да извърши подобно деяние. Показах му истинското лице на човешките страхове. Попитах го:

    “Струва ли си?”.

    Той ме погледна. Очите му бяха големи и кафяви, като твоите. Спомням си думите, които изрече:

    “Нека поне опитам.”

    Исках да спестя отредените му страдания. С тях той трябвало да изкупи греховете човешки. Смърта не може да бъде изкупление за нищо.

    Когато Ирод търсеше детето Емануил из цялата земя Юдейска, уплашен за жалкия си трон, тъмнината беше тази, що прикри бягството на Йосифа и Мария. Не аз, а войската иродова погуби младенците. Каква беше тази страшна сила, която им позволи да съсекат дребните детски телца, вместо да обърнат остриетата си срещо оногово, който им заповядва да турят този грях върху себе си? Искаш ли да ти отговоря? Безсилието на децата и вярата в правотата на туй що вършат. От този акт нито могъществото ми нарасна, нито името ми се прослави.

    Спомням си как заклеваше хората да не казват другимо за чудесата що твореше. Спомням си и как хората престъпваха клетвата си. Не го обичаха и не вярваха в него, а желаеха да се докоснат до силата му. Любовта, която бяха потъпкали в сърцата си струеше от него, тъй както се прокрадва слънчевия лъч през сивия облак след лятната буря. Запленен от тази любов неотклонно следвах стъпките му. Вечерта, когато се молеше в градината, аз бях този, който плачеше до него. Не аз освободих Варава, а тези на които помагаше. Понтий Пилат си изми ръцете, защото беше запазил честа си, но не можеше да тръгне срещу народа. Когато вървеше към Голгота, аз приех образа на Симон киринееца и поех кръста му, та го носих до върха на хълма. Когато изрече “Или! Или! Лама сабахтани?“* помилвах косите му и го целунах по челото.

    Никой не бива да умира сам.

    Колцина от тези, чиито деца и роднин беше лекувал му подадоха купичка вода или сушени фурми в последния му час? Толкова ли кратка беше паметта им или толкова голяма неблагодарноста? Какво породи тази омраза в сърцата им към него?

    Някога бях любим ангел. Воювах и бях победен, защото така е било отредено.

    Човекът беше създаден и възлюбен.

    Любовта на този, който е над всичко към собственото творение се оказа по-силна от любовта му към мен – равния нему. Макар и унизен, аз никога не съм мразил, нито винил.

    Защо вие дарените с душа го мразите?

    Защо се отвърнахте от най-скъпото му творение? С какво толкова ви обиди? Защо пренесохте омразата помежду си? По-добре ли се чувствате, когато виждате как себеподобните страдат? Копнеете за любов, но сте готови да разпнете този, който я притежава. И какво? Ще си измислите поредната басня за поредния Юда Искариот, който предава учителя си. Та не беше ли Юда този, който разбирайки деянието си върна сребърниците и се обеси?

    Юда се покая, а тези що хвърляха камъни и нечистотии върху му по пътя към Голгота се бяха заели да си търсят оправдание.

    Знам от къде извира ненависта ви.

    Той проповядваше обич. Вие изкривявате истинския образ на обичта, замествайки я с желание. С очите и ушите си обичате, а не със сърцето си и затова сте прокълнати да останете слепи и глухи. Това проклятие ви преследва и ви кара да мразите, всичко онова, което не можете да приемете.

    Вие хората се погаврихте дори със страданията му, избирайки за символ кръста, на който изживя последните си часове. В негово име въздигахте клади и горяхте на тях, тези които не мислеха като вас, но бяха по близки до него. И това не беше достатъчно. Решихте да обсебите гроба му. Колко войни водихте за да господствате над земите, съхранили спомена за делата му. Не се посрамихте да продавате плащеницата му, така както продавахте тленните останки на светите апостоли.

    В мое име ли хиляди деца измряха от глад и студ по пътищата, носейки хоругви, без всякаква стойност, поели с малките си нозе към последния му дом?

    Само чистите духом ще освободят гроба Господен.

    От кого? От други като вас? Защо не се допитахте до сърцата си и да разберете какво иска той?

    Нима ще намерите покой в отвъдното, ако ващите родственици се избиваха на гроба ви?

    Дойдох да дам знак на конниците на Апокалипсиса.

    Това, което видях не ми позволява да вдигна десница. Няма бедствие, което да е по-жестоко от това, което вие хората успявате да сторите в името на записани закони и криво разбирана справедливост.

    На мен ми е отнето правото да съдя, а вие сте си го присвоили и съдите, ограничени от жалкото си съществуване.

    Опитах се да водя разговор с някои от вас. Никой не искаше да чуе словата ми. Сторих чудо. Присмяха ми се. Почувствах собственото си безсилие. Помислих си дали ябълката на познанието, която сте вкусили не е била червива?

    Използваха името ми за да оправдават постъпките си, а искаха да се спазарят колкото е възможно по-изгодно за душите си. Не говоря за себе си. Те искаха да Го накарат да свърши едно или друго вместо тях. Страхуваха се от мощта Му, толкова, колкото и от собственото си безсилие.

    Къде е правото на свободен избор, от което аз прокълнатия съм лишен, за да може вие всеки отреден ви ден да злоупотребявате с него?

    Да бъдеш победен и лишен от възможноста да общуваш с равни, е тежко, но да служиш като оправдание за чужди грехове е недопустимо.

    Останах потресен, с каква лекота хората говорят за силата на изкуплението без да разбират нито дума от това, което казват.

    Видях хора без лица.

    Не. Те не бяха като теб. Ти нямаш лице, защото всеки вижда в теб, това към което се стреми. Тези, за които говоря нямаха лица, защото ги бяха загубили опитвайки се да се представят за това, което никога не са били и едва ли някога ще бъдат.

    Знанието ви дари тояга, та да се подпирате и да отблъсквате зверовете, разумът ви научи как да пръснете черепа на себеподобните си с тази тояга. Знанието ви дари с топлината на огъня. Разумът роди фосфорните бомби и напалма. И не само тях…

    Още си спомням как се разхождах сред руините на градове, където дори душите се бяха превърнали в пепел, а камъните в сълзи.

    Познанието ви дари с желязо, за да изковете плугове. Разумът ви научи как от плуговете могат да бъдат направени мечове.

    Мечовете ви бяха нужни за да се защитите от други, които искаха да се защитят от вас.

    Кой от кого се защитава?

    Войните бяха забравени. Тези, чиито бащи умираха покосени от сляпата сила на оръжието, с лекота изпращаха други, за да бъдат убивани. Тези, които бяха дръзнали да защитават домовете си, биваха обявявани за врагове и наказвани жестоко. Виждах как се руши съграденото с много труд. Виждах как се заличават езици, религии, философии, идеи. Инакомислещите биваха прогонвани, така както някога бях прогонен аз. Виждах как големите разкъсват и поглъщат малките. Наричат това справедливост и хуманизъм.

    Интересна справедливост.

    И тя ли е рожба на това, което наричате разум? В природата има място за всички и за големите и за малките. Големите изяждат малките, но никога не ги изтребват за да защитят от тях други малки. Никой в природата не се опитва да налага справедливост, защото всяка справедливост нарушава равновесието и поражда подтисничество, по-страшно от представите ви за Ада.

    Видях как хората се разпореждат със земята, върху, която стъпват. Когато Той създаде Земята, хората ги нямаше. С какво право се разпореждат с нещо, което никога не им е принадлежало? Земята е за всички живи същества и всяко има право на място върху нея. Но гордоста до такава степен ви е заслепила, че не просто се разпореждате със Земята, но и нанасяте рани, които трудно ще заздравеят. Извличате роденото в дълбоката и утроба. Изсичате гори, чиито дървета не сте посадили. Отравяте реки, и морета, чиито води не сте събирали.

    Та нали тази същата Земя ви храни и приема в обятията си, когато приключите краткото си съществуване.

    Какво ще оставите да тези, които идват след вас? Защо ги обричате на страдание?

 

КАКВА Е ВИНАТА НА НЕРОДЕНИТЕ, ТА ТРЯБВА ДА ИЗКУПУВАТ ГРЕХОВЕТЕ НА ЖИВИТЕ?

 

    Но и това ви се струва недостатъчно за да захраните собствената си гордост.

    Вие създавате живот, без да сте готови да поемете отговорноста за неговото бъдеще, движени единствено от собствените си представи за необходимост. Раждате деца, за да може използвайки тяхната беззащитност да излеете върху им цялата онази злина, наслоена в душите ви. Лесно е да посегнеш на по-слабия, когато знаеш, че няма да ти бъде отвърнато.

    Видях децата на улицата, които познаваха само насилието и смърта.

    Когато децата пораснат, вие искате да ви бъдат благодарни за злото, което сте им сторили. Вдигайки ръка над тях или поучавайки ги в това, в което самите вие не вярвате, сторвате грях, който дори аз не мога да изчистя.

    Отнемате им правото на избор, прокуждате ги, обругавате ги или ги превръщате в злодеи, за да спечели някой от вас няколко жалки сребърника в повече. Защо не поставите на достойнството им етикет, на който да напишете цената? Така поне всичко би било много по-ясно.

    Удряте и наказвате беззащитните, като никога не забравяте да проповядвяте смирение. Осъждате на глад и смърт хиляди, заради отдавна изречени думи, които не разбирате и които времето е превърнало в догма за да постигнете някакво господство.

    Над кого се стремите да господствате? Възгордели сте се до толкова, че желаете да направлявате съдбата на другите. Поставяте се над Него.

    Не аз, а трите идола пред, които хората се кланят са въплъщение на Злото.

 

АЛЧНОСТ, ЛИЦЕМЕРИЕ И ЗАВИСТ.

 

    Защо всички толкова силно желаят да бъдат обладани от тях? Защо с такава лекота хората им предоставят сърцата си?

    Хората понякога лъжат, за да не причинят болка на тези, които обичат.

    Лицемерите виждайки това започват да ги сочат с пръст и да призовават за разправа. Не могат да се примирят, че някой би могъл да има това, което те са потъпкали в сърцата си. Когато постигнат своето, отиват и си купуват някакъв сурогат на любов и после страдат от неудовлетвореност.

    Отидох сред пустинята за да видя цвета на вятъра.

    Стоях, но нямаше никого, с когото да поговоря. Къде бяха отишли всички пророци? Къде бяха апостолите на новото време? Какво се беше случило? Хората бяха престанали да вярват в чудеса, но бяха освободили силата на Пустотата и не бяха в състояние да я спрат. Тя вървеше през света и се докосваше до всичко, което беше загубило очите си за живота.

    Тъжна изповед не намираш ли?

    Какво исках да ти кажа?

    А, да. Може и да ти прозвучи странно но се почувствах излишен. Нямам място в свят, в който всеки се е заел да върши това, което по право се очаква от мен.

 Антихрист

 

P.S. Вие хората наистина ли взимате насериозно всичко, което ви се казва?

 

To:          Антихрист 

Cc:

Bcc:

Subject:  Re: Изповед 

 

    Не мога да приема изповедта ти.

    Извинявай приеми това, като своеобразна шега.

    Считам, че е нередно от гледна точка на абсолютната необвързаност и безпристрастие, всички хора да бъдат сравнявани с онази малка част от човечеството, която ежедневно се стреми да формира чувство на вина във всеки един от нас. Вина, за това, че можеш да направиш само това, за което ти позволяват силите и възможностите, вина за това, че си различен от околните, вина за това, че обичаш този, а не понасяш онзи, вина за това, че си се родил не където и не когато трябва.

    Всъщност никой, никого не пита дали въобще иска да се ражда.

    Добави към това, че хората са принуждавани да мислят по начин изгоден за някого. Много е просто. Предварително им се обяснява, кое е правилно и кое не, кое е добро и кое лошо. Отнеми им правото на избор, накарай ги да се чувстват поставени под непрекъснат контрол и най-вече ги накарай да се чувстват задължени, без значение за какво и бъди убеден, че току виж започнали масово да се изтребват.

    Все пак това е твърде груб подход и на мен определено не ми допада.

    Аз съм привърженик на методите при, които се прави всичко възможно за да се накарат хората да повярват, че се чувстват щастливи. Добави и надеждата, че е напълно възможно в рамките на отредения ти живот да постигнеш всичко, към което се стремиш. Накарай хората да се вълнуват от проблеми, решаването на които не зависи по никакъв начин от тях. Позволи им да повярват, че доброто и справедливоста неотменно са обвързани с каузата, зад която застават и можеш да бъдеш уверен, че си успял да доведеш големи маси от хора до овчедушие. След това спокойно можеш да ги накараш да скочат, в която пропаст си избереш.

    Според мен си прав, че е ненужно да даваш знак на конниците на апокалипсиса.

    Глупоста на хората, както и явното им нежелание да мислят за това, което ще се случи след като напуснат тленният свят (което според мен не е нищо повече от проява на безотговорност), притежават далеч по-голяма разрушителна сила. И не е нужно никого да подтикваш към каквото и да било. Току виж някой се заинатил. Много по-лесно е да ги накараш да повярват, че там накъдето са тръгнали текат реки от мед и масло. Не е задължително да им показваш пътя. Сами ще влизат в огъня, славейки името ти. Ако не приемаш думите ми на сериозно, то бих те посъветвал да почерпиш опит от всички онези, чиято работа е да казват на останалите какво е нужно да правят и в какво е нужно да вярват. Тук на Земята изкуството да заблуждаваш милиони е доведено до съвършенство.

    За децата си прав.

    Винаги съм смятал, че младите са прекрасни войници. Много малко е нужно за да ги накараш да повярват, че истински мразят този, когото ти желаеш да мразят. И лесно умират в името на идеали (Напоследък и за няколко смачкани банкноти или за някакъв бял прах, който те превръща в отрепка. Все пак така е модерно нали разбираш. След като този, който е твой идол го прави, какво лошо има в това да му подражаваш Не мислиш ли, че светът изпитва остър недостиг на идоли? Или пресищане? Всичко зависи от конюктурата на пазара на сувенири.). Все пак това е нещо, което отдавна е загубило актуалност.

    Защо е нужно да ги изпращаме да воюват?

    Не е ли много по-лесно да им извадим зъбите и да ги превърнем в надути самохвалковци, които лесно се превръщат в треперещи страхливци, когато нещо застраши безценното им съществуване. Виж, аз лично считам, че вместо да изпитват неудобство, закалявайки духа и тялото си, бихме могли да им организираме един непрекъснат празник. Докато воюват току виж научили нещо за живота и смърта, а забавлявайки се най-много да умрат от изтощение и скука.

    Извинявай пропуснах един много важен момент.

НЕ БИВА ДА СЕ ДОПУСКА ДА СИ ИЗГРАЖДАТ СОБСТВЕНИ ЦЕННОСТИ.

 

    Разбираш ли, това би им помогнало да видят света, такъв какъвто е, а това едва ли ще им се стори забавно.

    Как след това според теб ще могат да бъдат манипулирани?

    Много е важно и непрестанно да бъдат противопоставени поколенията. Така ще се получи един безкраен процес на рушене и градеж. Никакво съхраняване на самобитност, традиции и култура. Традицията дава някаква увереност и може да послужи като отправна точка, а когато има отправна точка има и посока, която трябва да бъде следвана. Безпътицата е единствената вярна посока. Бездуховноста е най-висша проява на благородство.

    Поискали са от теб да сториш чудо?

А ТИ ПОИСКА ЛИ ИМ ДА СИ ПЛАТЯТ?

 

    Нали сам си успял да разбереш, че живеем в хилядолетие, където се уважава само това за което се плаща в брой. Размяната на стоки и услуги като форма на търговия не се радва на особенна почит. В края на века се уважават само тези, които успяват да продадат нещо, което не съществува или нещо, което никога не ти е принадлежало (това донякъде има връзка с разсъжденията ти как е възможно да продаваш това, което не си създал). 

    Интересно доколко размяната на идеи може да бъде сведена до търговска операция?

    Ще се опитам да продам писмото ти до мен. Може би ще успея да се спазаря за добра цена. Все пак едва ли някой би повярвал в неговата автентичност.

    А когато говориш за сина Му, не забравяй, че и на него му беше писнало от всичко.

    Не аз съм казал: “… О, роде неверен и развратен! Докога ще бъда с вас? Докога ще ви търпя? …”* (Взимайки под внимание, че аз самият съм доста извратен и ми е трудно понякога да изтърпя когото и да било, мисля, че го разбирам напълно. Все пак понякога, се замислям над думите му: “… горко на оногова човека, чрез когото съблазън дохожда “**. Все пак не бяха малко жените, съблазнени от думите ми. Но от друга страна, безсилен съм да сторя каквото и да било срещу желанието в очите им.

    Има и нещо друго, което бих могъл да използвам като оправдание. Някой ми беше казал, че няма по-голям грях от отхвърлената любов. Все пак ти си този, който много по-детайлно е запознат с всички аспекти на грехопадението или поне така се твърди).

    Питаш къде са пророците?

    Няма ги.

    Едва ли е останал някой почетен пророк, който да бъде в състояние да си изкарва насъщния, посредством проповядване на истината. Хората ще си помислят, че е ловък измамник. Много по-лесно е да правиш тълкувания на вече казаното отколкото да кажеш нещо свое. А и не винаги е добре да споделяш мислите си. Възможно е в един прекрасен ден някой да им повярва, да се провъзгласи за твой последовател и току виж запалил домът си за да се освободи от всичко земно, след което се събул бос и тръгнал да проповядва.

    И какво?

    Нови войни само защото онзи там не вярвал в това, в което според теб трябва да вярва. Липсва изящество. Според мен е много по добре да се провъзгласиш за единствено обективната инстанция и да информираш за всяко едно от протичещите събития напълно безпристрастно. Безпристрастието е нещо като необвързаност, макар и някой да твърдят, че съществува известна разлика между тези две понятия.

    А вятърът е прашен (Слушай това за вятърът не беше ли от някакъв латиноамерикански филм за две слепи деца? За разлика от теб аз остарявам и паметта ми не е като някога).

    Що се отнася до самотата, то знам един много елементарен начи да се пребориш с нея.

    Опитай се да се напиеш сам в препълнено заведение. Можеш да ми повярваш, че веднага ще се намерят поне една дузина индивиди, копнеещи да бъдат изслушани. От тях ще чуеш истории, в сравнение с които светите книги ще ти изглеждат като информационен бюлетин. Те са готови да поговорят с всеки, стига той да е в състояние да им плати питието (Това е клише. Използва се тогава, когато се налага да дадеш съвет на някого, за когото не ти пука).

    Що се отнася за недалновидноста на човешката раса, то винаги съм считал изобретяването на двигателя с вътрешно горене за апотеоз на погрешния начин на мислене. Все пак не съм автомонтьор и не мога да шофирам, така, че съм принуден да оставя разсъжденията по тази тема на тези, които са по-запознати с устройството на карбуратора. Аз ще отида да се погрижа за градината си.

    Все пак, ако желаеш да се напиеш с някго, който няма след това да разкаже всичко, което си споделил по време на вечерята със свои познати, то аз съм на твое разположение.  Все още пия водка.

 

Sulsa

 

P.S. Никой не приема нищо на сериозно и в това е трагедията на човечеството. Не зaбравяй да ми купиш лимон. Моля.

 

To:          Sulsa

Cc:

Bcc:

Subject:  Изповед

 

    Ти си най-сивото нещо, което съм срещал. Напоследък започвам да се замисля дали не си се родил в Чистилището.

    Близките ти знаят ли с кого си имат работа?

    Доколкото си спомням обичаш финландска водка. Няма да забравя за лимоните.

    Благодаря ти за предложението.

 

МОЖЕ ЛИ ДА СИ ДОВЕДА КОМПАНИЯ?

 

Антихрист

To:          Антихрист

Cc:

Bcc:

Subject:  Re: Изповед

 

Може.

АКО СМЕ САМО ДВАМАТА ЩЕ СЕ СКАРАМЕ, А ТОВА ВЕЧЕ Е БИЛО.

 

Sulsa

---

* Трудно е да се разбере какво е общото между разубеждаване и съблазън. Не ми е дадено право да съдя тези, които са превеждали светите книги на гръцки и латински. (Б.а.)

* Боже, мой! Боже, мой! Защо си ме оставил?

* От Матея Свето евангелие.

** Пак там

(Извадка от “Противопоставяне на половете”)

” … За да бъдат опознати различията е нужно да сме преминали етапа на експерименталните търсения и да сме се влели в редовете на теоретичната общност. За мъжете този процес започва след определена възраст, но в редица случаи е възможно да възникне по-рано в резултат редовното посещаване на питейни заведения.
    Длъжен съм да отбележа, че общността на мъжете-теоретици е интернационална. В подкрепа на тези си думи ще преведа статия на наш колега академик, заклед теоретик и познавач на женската душа.

* * *

     Не е ли време да се отърсим от постоянно вменяваното ни чувство за вина. Крайно време е да се сложи точка на безкрайните твърдения, че „Истинските мъже са изчезнали безвъзмездно.“, основаващи се на лични наблюдения за тълпите алкохолици, финансово необезпечени, сексуално, морално и емоционално лишени от самостоятелност.

    Никъде не сме се изгубвали.

    Истината е, че жените са мутирали в женоподобни паразити, които изискват живот като на кино, но без да дават нищо в замяна.
    Ако жените разделят мъжката половина на човечеството на множество видове и подвидове, то мъжете следват само два пътя на своето развитие.

    Основен проблем на мъжете са тези жени, които прекалено рано са били забелязани от представителите на силния пол.
    Освен, че до края на дните си те не престават да играят ролята на капризни момиченца главите им са снабдени с мощен скенер, отчитащ безпогрешно паричната наличност към даден момент. За съжаление този скенер е твърде обемист и не позволява под черепната кора да се възникват въпроси като:

    „Какво бих могла да предложа срещу тази наличност”.

    Но отсъствието на мозъчна тъкан съвсем не е единственото разочарование, с което ще се сблъска всеки скудоумен идиот, прехласнал се пред поредната прелест.
    Трагичното е, че поведението на тези същества в леглото по нищо не се отличава от това на средностатистическа кукла Барби (да се чете – пластмаса).
    Причините за това не се крият в отсъствието на темперамент или желание, а в привичката, изразена с фразата:

    „Мъжът е длъжен да получи оргазъм от факта, че аз съм с него.”

    За съжаление този тип представителки, на по-добрата половина от човечеството съвсем искренно вярват в подобна заблуда, така както вярват и в своята неустоимост. На тях нито за миг не би им минало през главите, че има нещо в поведението им, което поражда неприятни усещания.
    Ранните симптоми на импотентност на партньора са напълно гарантирани. Загубата на килограми също, тъй като упоменатите особи не изпитват и най-малко желание да приготвят каквото и да било, което може да бъде прието като годна за консумация храна.

Друг вариант – „нормални”.

    Не са красиви. Едва ли бихме ги забелязали. Просто симпатични момичета. В живота им е имало както върхове така и падения. Тъй като упоменатия скенер е много по-малък, той съответно заема много по-малко място в главите им. Допълнителният набор опции, формиран в резултат на поредица удари от страна на съдбата е превърнал тези жени в изключително интересни обекти. Много по-интересни дори от дизайнерски модел. Всичко би било прекрасно, ако не бяха упоменатите „удари”.

    Нормалните се разделят на подвидове.

Първият подвид е „рационалната”.

    Опитвайки се да се изправи на крака след поредното поражение на личния фронт, тя търси своя път. Някои получават мощен заряд рационализъм и прагматизъм. Никаква романтика и любовни серенади. Ако ви трябва богиня на домашното огнище варианта е подходящ, но не търсете в нейно лице приказната фея.

Втори тип – „инструктираната”

    Този тип жена трескаво се опитва да разбере защо е различна от стериотипа „Барби”. Обикновенно отговорът се търси в списанията за жени или в книгите на доктор Психаров. В нейната библиотека може да намерите пълно издание на фундаменталния труд: „Позитивна оптимизация на поведението на преуспелия бизнесмен, който е коленичил в нозете ви”. След прочитането на няколко подобни издания обикновенно ви обзема неизяснен позитивизъм.
    Ако се вярва на съветите на поредия духовен гуру, трябва да се радваме на птичките, пчеличките и на онова говедо, заради което се налага да прекарваме часове в пробната на поредния магазин.

    Всичко би било прекрасно, ако този персонаж не се опитваше да сподели натрупания опит със заобикалящите го. Доводите, че ако я видят с „тази усмивка” на работа ще бъде свикана оперативка, която би разрешила всеки проблем или, че всички хора са добри и няма такъв, на който да ти се прииска да му разбиеш мутрата биват игнорирани.
    По аналогичен начин се постъпва с всяка информация, която би нарушила духовния им покой.
    По принцип те не следят новините. Тъжните филми не са за тях. В общи линии това, което не виждат не съществува.
    Този тип жени се радва на популярност сред мъжката половина на човечеството, но най-топъл прием намира в средите на индивидите с различна, сексуална ориентация.

Тема на отделно разглеждане са жените с богата духовност.

    Тяхната вътрешна вселена е толкова дълбока, че всеки опит да се потопите там без да сте се подсигурили с акваланг и каса бира е предварително обречен на неуспех.
    Гарантира ви се увлекателно, многочасово натоварване в обширен диапазон. Започвайки от съдбата на световната литература в духа на Пабло Куелю, до ролята на личността в историята. На трезво подобна атака може да доведе до разрушаване на цели области от мозъчната кора и парализа на редица мисловни процеси.
Все пак, притежаването на прекрасна фантазия и компактен скенер, помага на духовните натури да ви дарят незабравими и финансово необвързани моменти, които включват спонтанен секс на публично място, късни посещения в палто на голо и прочие приятни безумства.
    За съжаление, притежавайки такава изтънчена душевност този тип жени се стремят да дарят избранника си с качества, за които той няма и най-малка представа. Обикновенно преживяванията са комплектовани с порядъчна доза истеричност.

    Да се избира от така предлаганите полуготови продукти, не си струва. Най-добре е да запретнете ръкави и да изваете дамата на вашето сърце сами. Предварително приемето, че ще се наложи да се съобразите с подводните камъни, на които може да се натъкнете в това си благородно начинание. Като такива са редица алинеи от ГПК (Гражданско процесуалния кодекс), които освен разходите за адвокат могат да ви отведат и до други алинеи от НПК (Наказателно процесуалния кодекс), ако избраното лице се намира във възраст, в която все още не е изградило собствен мироглед за произтичащото.
    Бихте могли да избегнете усложненията, ако сте се запознали с майката на избрания обект.
    За съжаление физиологията не работи в наша полза. При появата на ендрофини, мисловните дейности на мъжкият мозък търпят редица деформации, а възможностите за критична оценка на обективната действителност се свеждат до нула.

    Мъжете са логични създания. Жените са като теоремата на Ферма, която до момента никой не е в състояние да разбере. Това е много тъжна констатация, но все пак природата се е погрижила да създаде чудото начерено „Любов”. Това е едно такова зловредно явление, което е напълно недосегаемо за всякаква логика, математическио моделиране и логични доводи.”

академик д-р т.н. Алексеев

    Макар да имам редица чисто академични забележки, към статията на уважавания от мен колега, не мога да не се съглася с много от изложените постулати.
    Понякога е по лесно да се изведе основното уравнение на антигравитацията, отколкото да бъде разбрано какво точно иска една жена, в даден момент.
    И докато академичните диспути продължават, на нас, теоретиците, не ни остава нищо друго освен да се наслаждаваме на качествените напитки, кротките разговори, ароматния тютюн и красотата на наблюдаваните обекти.
 

академик д-р т.н. инж.Аватаров

P.S. Един велик мислител бе казал в онова бурно време, че:

“Войната между половете ще продължи до пълната консумация на една връзка …”

Възможно е и да не цитирам правилно, но беше нещо в този смисъл.

Бележки:

д.т.н. – доктор на теоретичните науки – Почетна титла, която се присъжда ма мъже, навършили определена възраст и доказано загубили интерес към емперични наблюдения над биологични обекти от рода homo sapiens, от женски пол.

академик д-р т.н. Алексеев - Виден представител на съвременната теоретична мисъл. Последните му доклади на симпозиума “Ретроспекция на етиловите производни – 2010″ предизвикаха ожесточени спорове в научните среди. Към момента подготвя многотомно издание, свързано с окапването покритосеменните Prunus cerasifera  (наричани от незапознатите с името “джанки”) в района на Централен Балкан.

академик д-р т.н. инж.Аватаров - международно признат експерт в областта на имагенерното отрицание на реалната ентропия, с трудове като: ”Регресифна хипноза на неформираната дрозофила”, “Вероятностен анализ на женското поведение”, “Изследвания на ранния дзеняизъм”  и много други. Близък съратник на акад. д.т.н. Барбадеев, проф.д.т.н. Борода и др.. Известен със скандалното си поведение, на обществени места и категорично незачитане на обратнопропорционалната зависимост между дълбочината на деколтето и дължината на полата при жените.

РАЗДЕЛ I

Основни диверсионни форми

Диверсия 1 – Бременост

Както всички знаем бебетата ги намират в зелките. В най-лошия случай се купуват от магазина. Има някакви непроверени слухове за щъркели и други пернати, но за тях липсват документални доказателства. А това с деветте месеца си е чиста провокация. Просто това е елегантен начин да изискват от нас да задоволяваме капризи и да ни се отказва секс.

Противодействие на диверсията

Използвайте презерватив, дори тя да ви убеждава, че сутринта си е поставила чисто нова спирала. Не вярвайте на глупостите с таблетките, а още по малко на фразата:

“Това не е твоя грижа, скъпи.”

Твоя е и още как. Минута невнимание и принцесата се превръща в Пепеляшка. А всяка Пепеляшка може да превърне живота в кошмар.

Диверсия 2 – Осми март

Дивашки ритуал, измислен от Клара Цедкин. Ден за солидарност на жените в обединените им усилия да ни изпият кръвчицата.
Диверсията изисква безприкословно подчинение на глупавите им фантазии и реализиране на още по-глупави мечти.

Противодействие на диверсията

Съществуват наколко способа за гарантиране на безопасност в този “празничен ден”.
Най-добре е да заведете диверсантката в някой хотел. Нека персоналът да се погрижи за всички капризи.
Други да се грижат за шампанското, цветята, свещите и всички останали глупости, плод на медийни манипулации.

 

Раздел II

Традиционна диверсия

Гардероб

Психическо разтройство, което се дължи на невъзможността да се контролира стремежа към придобиване на аксесуари и дрехи. Не се поддавана лечение.

Противодействие:

Горещо се препоръчва профилактика, изразяваща се в позоваване на финансова несъстоятелсност в съчетание с порядъчен брой комплименти. Въпреки всичко действа много рядко.

Вила (Вилно място, Градина)

Без значение на колко етажа ще бъде. Без значение е и в коя точка на света. Може дори да е на личния ви остров. Независимо от усилията да отидете на друго място в компанията на ваши приятели жена ви няма да допусне подобен произвол. Тя ще ви заведе на упоменатат вила, като при това ще ви накара да размахвате мотиката, като негър от Алабама, полагайки грижи за НЕЙНАТА градина (нейните рози, нейните орхидеи, нейните марули или каквото там се сетите). Възможно е градината да е плантация от непознати на науката кактуси. Обикновенно това занимание се извършва под строгия надзор на тъщата. И така докато смъртта ви раздели.

Противодействие:

Единственият шанс за спасение е симулация на пристъп на радикулит (грип, детски паралич и др.). Между другото това е начин да проверите кое и е по-мило – съпругът или градинката.

Кадифени ръкавици

Незаконно средство за въздействие. Прилагането му е довеждало до ужас дори такива личности като Химлер или безпощадния Мюлер. Използва се по препоръка на майката, приятелката или колежките.

Противодействие:

Единственото ви спасение е да се преструвате на мъртви, докато тя сама не реши да ги свали.

Женитба

Одобрено от държавата измъчване на мъжа, което се извършва “в наш интерес“.

Противодействие:

Ако подтиснете собственическия си инстинкт имате шанс да се спасите от тези мъки.

Интуиция

Знаменитата женска интуиция не е нищо друго освен прекрасен метод да се оправдае липсата на логика. Неоспорим контрааргумент във всеки спор. Убийствено средство за сриване на всички мъжки доводи, без да съществува риск от обвинения в непоследователност. Средства за защита – нечовешка невъзмутимост и отлично познаване на астрологията.

Противодействие:

Ако ви липсва увереност не се отбранявайте защото съществува опасниост да предизвикате истерия (виж по долу).

Истерия

Висша форма на наказание. Единственото спасение е ловкостта и бързата реакция. Наивен е този, който вярва, че е трудно да се запратят право в целта две чинии и една саксия едновременно. Предимства не са констатирани.

Протиоводействие:

Към момента не е открито. Препоръчва се смяна на самоличността, опит за военен преврат или записване в Чуждестранният легион.

Козметика

Има не толкова приложно, колкото ритуално предназначение. В цивилизованите страни древният култ към боядисаните лица е изместен на по-заден план и днес се практикува единствено от жените. Подробностите, свързани с този култ са малко известни на мъжката половина на човечеството. Въпреки това парите за закупуване на ритуалните принадлержности се дават предимно от мъжете. Нещо като църковен десятък. Изискуема от женските божества дан. Макар жените да са наследили от хищните си предци мимикрията, позволяваща им да се доближат до нищо неподозиращата жертва като слаби и беззащитни животинки, често използват като средство за заблуда необичайна окраска.

Противодействие:

Като защитни средства може да използвате вода и сапун.

Любов

Жените са се изхитрили да използват дори нещо толкова приятно като Любовта за тъмните си цели. Фразата: “Обичаш ли ме, скъпи?” трябва да се разбира като:

“Тогава направи, това, това, това, това, това, това и това. Отиди там и там и ми донеси онова. Ако не го направиш ще има кадифени ръкавици или истерика.” (виж “Кадифени ръкавици” и “Истерия”).

Противодействие:

Изпреварвайте провокатичните и въпроси с чистосърдечно признание в любов. Не се откъсвайте нито за миг от телевизора, компютъра (на който есстествено играете) или от списанията за мъже.

Мода

Никой не знае откъде се е пръкнало това изчадие, а още по-малко какво точно представлява. По някакви загадъчни и непонятни нам причини жените избират в магазините най-скъпите парцали, аргументирайки страстта си към вашето разорение с този фактор.

Противодействие:

Да се води борба с тази глобална диверсия е не само безмислено, но и много опасно. Единственото средство е ненасилствена съпротива под формата на иронични забележки. Действа много рядко и понякога има обратен ефект.

(Следва продължение)

Забележка: В наръчника за борба с женските диверсии сме използвали материали от чуждия печат. Не само ние сме жертви на феминизма.

Онеправдани представители на мъжкия пол – защитавайте се.

Субкоменданте камараде Аватарос

(Из “Академични размисли”)

За жените и пиенето

“Битието, питието и биенето определят съзнанието. Всичко останало са глупости, наследствена обременеост, груба манипулация и тотално безумие.”

(приписва се на К. Маркс)

    Както се знае семейството (или интимната двойка) са основополагаща и градивна частица на съвременното общество. След направени изследвания бе установена следната зависимост:

“Подтискайки висшите прояви на разсъдъка, алкохолът внася в образа на човека известна скотоподобност, която много допада на онази половина от човечеството, която медиите и останалите уроди са приели да възприемат като по-добра, което понякога е твърде далеч от истината.”

    Самите ние имаме преки наблюдения колко често се съгласяваме да допуснем до леглото си поредният биологичен обект (това съдбоносно за всеки човек, а пък и за цялото човечество решение) в състояние на алкохолно опиянение.
    Този факт нееднозначно доказва доколко тясно е свързан алкохолът с взаимоотношенията между половете.
    Това е и една от основните причини за неефективността на “сухите закони” (самата дума “сух” ме кара да ожаднявам) и другите мерки в борбата за трезвеност.

    Без освобождаването на първобитните инстинкти, което е лесно реализируемо под благотворното влияние на алкохолно опиянение, човечеството би се затруднило да реализира своето възпроизводство, поради изчерпване на потенциалните външни заплахи.

    Единственото, което ни остава е да съжаляваме за негативните последици от употребата на алкохол (като махмурлук, нарушен бюджет и др.), а също и за това, че той се употребява най-вече от тези, на които най-малко им трябва за да освобождят инстинктите си.

    Доколкото няма животни-алкохолици, то половият отбор просто и представа си няма какво е това опиянение, а поради това фактът, че даден мъж е откровен пияндурник, практически изобщо не влияе на неговата популярност сред жените.
    Повечето жените, които изявяват предпочитания към подобен индивид, изтъкват аналогични аргументи в подкрепа на неадекватното си поведение:

“Мислех си, че като се ожени (стане баща и т. н.), ще спре да пие.”.

На въпроса:

“И откъде знаете това?”

така и не са в състояние да дадат логически обоснован отговор.

Заключение:

    Алкохолът, освобождавайки първобитните инстинкти на мъжкия индивид, уравновесявайки ранговите потенциали, което води до облекчаване на сексуалното общуване. Това от своя страна повишава шансовете на нискоранговите, но пък негативните последствия от неговата употреба са непредсказуеми.

    Доколкото алкохолът не е предвиден в инстинктивния полов отбор, то признаците на злоупотреба с него не са пречка при подсъзнателното предпочитане на потенциален сексуален партньор.

Avatara

P.S. В момента пиша дисертация на тема:

“Магарешкият бодил като отрицание на виаграта”.

Да ви се намира нещо за доизпиване, защото съм в творческа криза?

(Из “С усмивка и аромат на пури”)

Оригинално заглавие:

“ЗА ГАЛИЛЕЙ,  ИСТИНАТА И ГРОЗДОВАТА РАКИЯ”

Или един различен поглед върху световната история

(Повествованието започна след като се настанихме на масата в кварталната кръчма б.а.)

През 1543 год. е издадено съчинението на Николай Коперник (1473-1543 год.) “За въртенето на небесните сфери” .
Произведението е посветено на папа Павел III и е написано с изключително уважение към църковните канони. Идеите изложени в това произведение са в разрез с идеите на Птоломей, приемани като общовалидни от църквата по онова време.
Изданието на латински език на книгата не е на автора, а е на издателя му някой си Осиандър. В превода обаче откритието не се представя като такова, а само като хипотеза, което е доста различно от първоначалния замисъл.

Първите, които се опълчили срещу това откритие били Лутер и Калвин. Половин век по-късно след сблъсъка с възгледите на Джордано Бруно, някои епископи започват да загряват, че хелиоцентричната система, може сериозно да подкопае основите на вярата.

Това е и личната оценка на Галилео Галилей (1564-1642 год.). На практика Галилей само потвърждава оригиналното откритие на Коперник за въртенето на Земята около нейната ос.
Това е видно и от писмото на Галилей до принц Чези написано през 1612 година.

В началото на XVII век, църквата е разделена на две враждуващи фракции – привърженици и противници на хелиоцентричната система.
Един от най-яростните противници на идеята бил кардинал Белармино (1542-1621 год.). Доколкото ми е известно той е играл не маловажна роля в процеса срещу Джордано Бруно. Белармино според Данъм е един от най-жестоките инквизитори поради факта, че е бил изключителен ерудит и невероятно интелигентен човек. Негова е тезата, че младите еретици трябва да бъдат изгаряни, поради факта, че колкото по-дълго живеят, на толкова по-голямо проклятие ще бъдат подложени.

Инквизиторите могат да допускат много грешки и дори да са тотално сбъркани в областта на моралните принципи, но те никога не грешат в едно, а това е

ТЕНДЕНЦИИТЕ НА РАЗВИТИЕ.

Първоначално папският престол, както и лично Белармино се стремят да намерят компромис с Галилей и неговите привърженици, които са били реална политическа (не научна, а именно политическа) сила. Идеята е откритията да бъдат представени като хипотеза, а в замяна на това инквизицията ще си трае. Това е формулирано и в знаменитото писмо от 12.04.1615 година на кардинал Белармино до Паоло Антонино Фоскарини (неаполитански учен, кармелитски монах и привърженик на Галилей).
Там има един много интересен пасаж за Вярата, т.е. Вярата като ratione objecti (в смисъл обект) или в смисъл ratione dicentis (в смисъл на говорещия). Бих подминал това писмо, ако в него не се дискутираха въпроси, имащи пряко отношение към разглежданията в този форум.

Галилей обаче е бил едно велико магаре и вместо да защитава научната теза се впуска в спор като безмозъчно говедо в област, за която не разполага с нужната подготовка, а също така и познания, а именно БОГОСЛОВИЕТО. Не стига това, но и упорства идеите да бъдат признати за неоспорими, като призовава богословието да се превърне в “слугиня на обективната истина”.
Наказанието на контрареформаторите се изразява в заповед към инквизицията за събиране на “доказателства” за вината на Галилей.

Мераклии се намерили одма. От времето на Юда единственото, което се е променило е паричната единица. Първи се втурнал някой си Тома Качини. Изключително “надежден свидетел” (да се чете удобен за инквизицията доносник).
Както вече споменах Галилей е бил до толкова дебелокож и праволинеен, че след като усетил, че ще го съдят си издействал препоръчителни писма от кардиналите (и те май са божи служители) и лично от великия тоскански херцог Козимо II и хукнал като невидял не къде да е, а право към папата, та да го открехне на далавера.

(Тук замезихме и му ударихме по една ракия б.а. )

Докато Галилей се правел на велик инквизицията се обърнала към цензурите за експертна оценка на идеите му. Тук две мнения по въпроса нямало и най-общо хипотезите били квалифицирани като “глупаво и абсурдно във философско отношение, поради факта, че протеворечи на Светото писание” и  “подлежи на същата цензура, разглеждано от богословска гледна точка, тъй като най-малко е заблуждение по въпросите на вярата.”
Ако се замислим няма как да отречем правотата на тези твърдения, както от философска така и от богословска гледна точка. Макар да звучат абсурдно те определено са юридически издържани.
Без малко да забравя – датата е 24.02.1616 година. На 5-ти март същата година конгрегацията на инквизицията взима решение, в което не напада директно Галилей, а такова таковането на трудовете на Коперник. Както се казва «Бия те дъще, сещай се снахо.».

(Тук изпихме по още две ракии б.а. )

От тук насетне започва една лудница, която не подлежи на описание.
Посланникът на Флоренция в Рим Гвичардини, информира Тосканини за това, че Галилей си разиграва коня както му харесва, което може да се окаже не дотам здравословно. На Галилей обаче му пукало на цървулите и на 23 май 1616 година той пратил депеша до Курций Перкена (да не се бърка с К..а на Пена, то е друго и не става дума за травестит). Това келеме е било доверен съветник на херцог Тосканини (това е нещо като консултант ама тогаз другояче са им викали). След депешата нашия човек решил, че ще е по-добре да се скатае във Флоренция.

(Тук изпихме по още две ракии б.а. )

Какви обаче ги е дробил докато е бил в Рим и какво са хортували с папата е пълна мъгла (да не се бърка с Колумбиеца и М’глата, тия са от по-ново време). Абе най-общо нашия са му набили кабела под формата на предписание. Ако се вярва на онзи темерут Белармино, той само бил «увещавал» дъртия да седи мирен и да се не дърви на началството. За да се подкове документално, взел че на 26.05.1616 година изтипосал документ, именуван свидетелство, в което се казва, че онуй дето го е казал мурука цитирам:

«… не бива да бъде нито защитавано, нито споделяно.»

(за отпечатване и публикуване в Internet и дума не става. Хай, наздраве.)

Та доколкото ми светва в глупавата глава, римската далавера се състояла в това папа Павел V и Белармино да се поскарат на нашето момче. Ама като цяло явно дъртия имал яки връзки та накрая се споразумели да гилат заедно со кротце, со благо.

(Тук изпихме по още две ракии б.а. )

Да ама Галилей бил хитър като комшийката. Като начало в едно еротично издание именувано «Изпробвачът» - 1623 година (Изпробвачът не е селския бик. Туй е друго. В книжлето се говори за комети, а ний «комети» викаме на магистралките), той в стил късен Радой Ралин се изгъбаркал най-нагло с официалните тенденции.
Кофти тръпка обаче по туй време къде с далавера къде с рекет на висока позиция се покатерил кардинал Матео Барберини, който решил да се прай на медийна звезд и кат един същий Принц си сменил името на Урбан VIII (дали си е смянал физиономиата не знам, ама то туй май си е приоритет на певачките).
Докато Урбан бил кардинал, станал голям гъстак с нашия човек. Да ама Гали нали бил алтав силно вярвал, че след изборите, ще го огрее. Събрал си такъмите и хукнал пак към Рим като държан на въже. По онуй време вече бил изпаднал в епистоларем делириум и спретнал нещо за груповите изпълнения известно на масите като: «Диалог за двете най-големи системи в света – Птоломеевата и Коперниковата». В туй сквернословие се подвизавали трима чатъри със следните никове: Салвиати, Сагредо и Симпличио. Първият е нещо като Крис, Вторият е като Трупа, а третият е като мене (Симпличио на италиански означава «простак»). Та Простака (т.е. аз) след като е безсилен в доводите си се отдава на празнословие и се напива като свиня …

(Тук изпихме по още две ракии б.а. )

Хлъц.

Та не само се напива ами и преди да падне под масата се провиква:

“Бог е всемогъщ, за него “закон не е писан, неговите пътища са неизповедими”"

т.е. изложил съм солидни аргументи. Хлъц.

Та този ми ти жалък пасквил, не само че бил благословен (ей, ама голяма работа са връзките да знаеш) ами и е бил издаден в солиден (за онова време тираж) във Флоренция през 1632 година и това с благословията на същата света инквизиция.
Да ама тия, де не намазали от далаверата (да се чете не им пуснали комисионна), се ядосали и почнали да киснат Нашия пред папата. Папата бил ларж и без много да му мисли пуснал ферман да се забрани книгата (не става дума за “Фашизмът” нито за “Люти чушки”, а за друга книга). Ако ме питаш мен папа Урбан VIII е бил хитър и е чаткал от маркетингови стратегии и реклама.
Тук на сцената излязъл херцог Фердинанд II (това не е дядото на Симеон. Този е друг). Той наредил на някой си Николини да ходи да покрива пенсията в Рим. Това много ядосало Урбан, който тогава се считал за capo di capi (което ще да рече баш байрактар). Николини се жалвал от Урбан във Флоренция, ама номера не минал, щото на 30.09.1632 година регионалнич инквизитор връчил призовка на Галилей да се представи в Рим, та да му таковат таковането. Нашия тогава бил къде 70 лазарника, ама още гонел момите.
Галилей бил скатавка и казал, че има разтройство и го наболява радикулита, а и по онова време имало чума. Ония обаче не били вчерашни, та в крайна сметка кандисал и се командировал в Рим. Там отседнал в петзвезден хотел, щото имал дипломатическо тескере.
За сефте се явил пред следователя на 12 април 1633 година. като начало взел да шмекерува, което много ще да е ядосало кварталния, та на третия път го фърлили у дранголника. После станало като в онуй стихотворение. Осемнайсет дена кандърма от страна на Моколани (това е нещо като Менгеле, ама по-недоучено).
Каквото и да си говорим Урбан не бил лабаво копелье, а бил пич. Когат ставало дума за принципи не се давал лесно и затова отсякъл:

“… Синьор Галилео беше мой приятел, ние често беседвахме с него без церемонии и се хранехме на една маса, но сега става дума за вярата и религията.”

Ербаб момче. Дружбата си е дружба … пиенето с пари. Корав пич и това си е. Не стига и туй ами и на 16.061633 година наредил на гавазите да покажат на дъртия инструментите, та белким му разкарат склерозата.
Дали само са плашили мурука или са го маризили си е пълна мъгла. Ако се вярва на туй, дет ни го кихнаха срещу 100 евро на 21.06.1633 година, нашия спрял да се прай на мъж и кандисал.
На следващия ден Галилей се изтъпанярил в «Света Мария на Минерва» и се представил като достоен ди-дйжей, ревейки на куфеещите фенове «… се отрекох със собственоръчен подпис». Голям купон е било, ама ние пак не сме разбрали …

(Тук изпихме по още две ракии б.а.)

Тези думи за въртенето дето му ги приписват не са така. Каза ги един млад игумен и те звучаха така:

«ГЛЕЙ ОНАЯ КАК СИ ВЪРТИ ЗАДНИКА!»

В последствие, бяха обърнати на «Глей как се върти», после само «Върти се бе, ти казвам», но след петата редакция стана «И все пак тя се върти». Тази за която бе произнесена тази фраза в последствие се омъжи, роди четири деца, напълня и умря от треска, но това е друга тема. Истината е че за тази фраза вина носи младия Винченцо Вивиани, който имаше журналистически наклонности и слабост към чашката.
Все пак ако питате Мирино Марими (мъж мъдър и притежаващ редица достойнства)

“Трудно е да се намери по-мъдра и справедлива присъда от произнесената от инквизицията над Галилей.”

Това го е рекнъл къде 1850 година, а тогаз времето е било техно.
Ай сега да не споменаваме Доменико Мондроне и статията му в «Чивилта католика», че ще трябва да опукаме още едно шише. Ще си замълча и за Луиджи Фирпо, не щото ме е срам, а защото сервитьорката е по-хубава.

Ай наздраве …

(Тук изпихме по още две ракии б.а. )

Та това е в общи линии.

Avatara

P.S. Само да се погледна … Я, я, я, я колко съм порасъл ….

Из “С усмивка и аромат на пури”

На Су с уважение и благодарност

През един прекрасен ден Ли Као влязъл в напълно непознат нему град. Както си вървял по улиците видял слепец.

- Виж колко са красиви цветятя днес – казал Ли Као.
- Що не ми се махнеш от главата – казал слепецът.

Малко по надолу срещнал един глух човек, който се опитвал да обуздае едно магаре с лош нрав.

- Остави животното на мира. – провикнал се Ли Као.

В крайна сметка така и не бил чут, а глухия бил здраво ритнат от магарето.
Понеже бил много гладен Ли Као влязъл в една кръчма и си поръчал нещо за ядене. Един ням музикант свирел на цин. След третата кана вино Ли као се провикнал:

- Изпей ми песента за девойката Прасковен цвят.

Естествено, музикантът го погледнал тъжно и нищо не казал.
Ли Као изпил още една кана вино и решавайки, че тук няма какво повече да прави поел към следващия град.

ПОУКИ:

1. Трите маймуни не са художествена измислица.

2. Внимавай от кого какво искаш.

3. Много е важно да се усетиш кога ти е дошло времето да си тръгнеш.

4. Дори да си изпил днес малко повече вино, утре пак ще поемеш по пътя си, но нито слепият ще прогледне, нито глухият ще те чуе, нито немият ще запее.

5. Всеки сам си избира местата, в които да се разхожда.

6. Всеки сам си избира къде да се нахрани.

7. Никога не е късно да накараш хората да те мислят за пълен идиот.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ:

Има още много поуки, но все пак трябва да има и други притчи

(разказана от един много стар делфин, който рядко плуваше със стадото)

    Преди много години на брега на безкрайното, синьо море в едно малко селце се родили момче и момиче. Макар къщите да не били много и хората да се познавали двете деца никога не играели заедно.
    Момчето обичало да се катери по ябълковите дръвчета на хълма, а момичето можело с часове да се разхожда край брега на морето и да събира мидички.
Всяка сутрин, то изпращало с поглед рибарските лодки и винаги се питало, какво търсят мъжете в морето. Тя винаги намирала много прекрасни, мидени черупки на морския бряг и никога не можела да разбере защо е нужно да се хвърлят мрежи.
    Времето следвало своя път и момичето се превърнало в девойка. Младежът отдавна забравил за ябълковите дръвчета. Мечтите му били свързани с великото изкуство, което позволявало на корабите да се ориентират по звездите.
    Момичето имало най-прекрасните очи, в които някой смъртен можел да се огледа, а момчето имало силни и възлести ръце.
    Един ден, както се разхождала по плажа и събирала раковини, момичето видяло юношата, който хвърлял камъчета във водата. Веждите му били свъсени, а погледът мрачен.

- Какво ти е направило морето, че хвърляш камъчета в него? – попитало момичето.
- Не иска да разкрие тайните си. – отвърнал младежът и продължил да хвърля камъчета във водата.
- Но защо са ти нужни тайните на морето, което е безбрежно, когато можеш да имаш мен? – запитало момичето.
- Защото над морето греят много звезди, а ти си само една. Ако бъда само твой, как тогава ще мога да съзерцавам звездите и как ще се науча да управлявам старата гемия.
- Но защо ти е нужно всичко това. Ти си добър градинар и лош моряк. Ябълките в градината ти са толкова красиви, а и така ще бъдеш винаги до мен.
- Но какво ще ти разказвам вечер пред огнището? – запитал момъкът, който отдавна бил забравил за камъчетата и се взирал в очите на момичето.
- Всяка вечер ще ми измисляш нова приказка. Аз ще те слушам и ще заспивам в прегръдките ти и така ще знам, че съм обичана.
- Какво е да бъдеш обичан?
- Това е да откриваш щастието, навсякъде около себе си. – отвърнало момичето.
- Но какво мога да правя със щастие, когато съм лишен от познание. А и разумът ми отказва да приеме щастието.
- Това е защото ти си създаден да търсиш. Но аз знам, че ти си този, който е обречен да ме обича до края на дните си.
- Кой твърди това?
- Звездите. – отвърнало момичето и се усмихнало много загадъчно.
- Защо звездите говорят с теб, а отказват да разговарят с мен?
- Защото ти не искаш да отвориш сърцето си.
- Все пак утре мисля да отплавам с ловците на китове. Те заминават за Южното море и обещаха да ме взимат с тях.
- А какво ще правя аз без теб? Та ние бяхме заедно толкова малко.
- Ще се върна. – отговорило момчето, но в гласа му липсвала увереност.

 

 

    За съжаление умората надделя над мен и не можах да чуя края на историята. Делфинът отплува навътре в морето, но вярвам, че някога отново ще се срещнем на брега и приказката ще бъде разказана.

 

    Преди години ми бе възложено да напиша кратко ръководство за това какво е „дипломатически протокол“ и какво е редно да прави един посланик (военно аташе, персонал на посолство и пр.). Написах каквото се изискваше и изпитах ужас, колко малко се знае за дипломацията. Оказа се, че мнозина нямаха и най-малка представа, че официалният език на дипломацията не е английски, а френски. Да не говорим за обяд, вечеря и пр.. Не знаеха къде е допустимо да присъстват жени и къде – не. Нямаха и най-малка представа, кого да запитат дали може това или онова. Стигна се до там, че колега от Япония, с когото поддържаме контакт повече от двадесет години ме запита: „С какво толкова ви обидихме за да постъпите така с нас?“. Причина за въпроса му бе деяние на български външен министър при официално посещение. И днес български „дипломати“ продължават да вършат ужасяващи неща (няма да коментирам кой вдига и сваля националния флаг в посолствата ни и как се прави това).

    В този ред на мисли, реших да преразкажа историята на дипломацията, такава, каквато я познавам. Започнах от онзи преломен момент, който е дал тласък на много международни скандали.

* * *

ДИПЛОМАТИЧЕСКА МИСИЯ
(Из „Историите на Дърт Пън“)

    Дърт Пън стоеше пред Великия Инквизитор и се опитваше да не отделя поглед от скъсаните си сандали. Причината за това му поведение не бяха чувството за вина или напиращо разкаяние, тъй като старецът никога не бе имал такива.
    След като постави старателно печат под последната заповед Този От Когото Всички Се Бояха впери поглед в жалката фигура пред себе си.

- Не ми разигравай театър.
- Кой? Аз ли? – Запита невинно Премъдрият, като се постара да изглежда безкрайно глупаво.
- Не виждам друг в стаята. – каза Великият Инквизитор, като обърна очи към един гоблен на стената.
- Аз също. – смирено изрече Дърт Пън и обърна очи към недопустимо чиста паяжина.

    Малко над нея имаше дупка, която едва ли бе от дървояд. Безпощадният проследи погледа на стареца без да извива глава. Очите му се присвиха, а лицето му доби пепелява оттенък.

- Налага се да те изпратя на дипломатическа мисия. Ще се наложи да заминеш за Йерусалим. Там ше се срешнеш с някой си Пилаф Потирий или нещо такова.
- Никога не съм отказвал някой друг потир с гръцко вино, но да си призная не обичам ориз с овнешко. И защо точно аз?
- Защото си единственият, който знае езика на варварите de facto. А и си толкова грозен, че едва ли някоя жена би те пожелала, което би ни спестило дипломатически скандал. Ти освен за ядене и пиене можеш ли да мислиш за нещо друго, а? – изрева Великият Инквизитор, като повдигна заплашително показалец. По някакво стечение на обстоятелствата пръстът му сочеше към дупката на тавана.
- Е, понякога мисля как да се избавя от охлювите в градината си. – изрече смирено Дърт пън като кимна с глава.
- Това е твой проблем. Вземи Муш Муш, четирима носачи и тръгвайте незабавно.
- Носачите за какво са ми? – запита невинно Премъдрият.
- А кой ще ти носи носилката?
- Предпочитам магаре. Не знам защо но си мисля, че в момента, в който крепостните стени останат зад гърба им тези момчета ще продадат носилката на някой амбулантен търговец. Нужно ли е да добавя, че мен ще ограбят. Като се замисля най-вероятно ще държат да са сигурни, че никой няма да оспорва твърденията им, че са ни нападнали разбойниците на Голобрадия Хван. Следвайки тази разумна логика ще ме хвърлят в някоя пропаст, като не пропуснат преди това да ми прережат гърлото. Магарето е кротко създание и се задоволява с малко, за разлика от хората.
- Добре. Така ще спестиш разходи на хазната. Няма да пропусна да го спомена в последния си доклад. Мушморока може да избере някоя от камилите, които търговците ни оставиха.
- Търговците не са толкова прозорливи, колкото Ваше Благородие, о Безпощадний. – изрече Пън, като направи пълен церемониален поклон. – Нека вземе един от конете на пощенските служби. Камилата ще умре от изтощение, преди водачът на кервана да разбере. Конят е благородно животно. Благородната кръв го подтиква, когато се умори да забави ход. Все пак ще бъде важно за нас да знаем дали ще имаме време да достигнем до следващият кладенец.
- Barbarus hic ego sum, quia non intelligor ulli*. Да бъде както искате.
- Все пак, ще ми позволите ли да Ви попитам смирено каква е целта на мисията ни? Вярна е мисълта, че „Dulce et decorum est pro patria mori“**, но искам да знам дали не е редно преди това да си напиша завещанието.

    Лявото око на Дърт Пън леко трепна. Усмивката му би накарала и най-търпеливият да му зашлеви една плесница.

- Носи се мълва, че в Юдея някакъв младеж твърди, че е Син На Небето.

    Дърт Пън се стовари по очи върху каменния под.

- Простете на нещастния невежа, о Неотклоними. Всяко дете в Поднебесната знае, че само Великата Нефритова Четка, да пребъде величието му, има свещеното право право да се нарича Син На Небесата. За подобни думи ще се срещне с палача. Макар да е казано „Nemo vitiis liber est“***.

    Премъдрият удари седем пъти чело, според най-строгите изисквания на етикета. Две каменни плочи се пропукаха.

- Майсторът на подове е болен. По добре се изправи, че може да се сецнеш в кръста. – каза Великият Инквизитор, като погледна с явно неодобрение към главата на стария човек. – Ние също сме сериозно разтревожени. Представяш ли си ако някой керванджия вземе та повярва в тези думи? Слез до ковчежника и го помоли да ти даде тридесет сребърника. Командировъчните разходи ще са за твоя сметка, но се постарай да използваш сумата разумно.

    Дърт Пън се поклони, но мисълта, че ще му се наложи да играе комар за да се прехранва никак не му се нравеше. Вярна беше мисълта: „Qui ceteris deus sibi certe homo est“ (Който за другите е бог, за себе си положително е човек), а това означаваше, че като такъв трябваше да се храни.

Бележки:

* Barbarus hic ego sum, quia non intelligor ulli. – Варваринът тук съм аз, защото никой не ме разбира. (Овидий)

** Dulce et decorum est pro patria mori. – Сладко и прилично е да умреш за своята родина.

*** Nemo vitiis liber est. – Никой не е свободен от пороци.

 

* * *

Из „Дипломатическа мисия“

 

 

    Пилаф Потирий се бе изправил пред тълпата и както повеляваше Законът зададе логичния въпрос:

- Мдаааа … Та кого ще изберете да помилваме днес? Варава, който ви ограбваше, убиваше и насилваше или този млад мъж, който лекуваше недъзите ви и ви обичаше?

    Дърт Пън се почеса по дебелия корем и тихо измърмори.

- По добре е да се помилва Варава. Той е като всеки един от нас, а и дават по тридесет сребърника на този, който извика името му.
- Не ти вярвам. – изрече невзрачният мъж до него.
- Как ти е името, момко?
- Тома, чуждоземецо.
- Та така Тома Неверни. Виждаш ли тази кесия? Това тук са тридесет сребърника. Ти чие име ще изречеш.
- Варава … – изрева с цяло гърло Тома.

    Тълпата го последва.

* * *

    След много години Дърт Пън и Кух Че Реп кротко обсъждаха отминалите събития в кръчмата на Хо.

- Кажи ми истината за Сина на небето и извършеното спрямо него предателство.

    Дърт Пън присви лявото си око, отпи от каната с вино и замислено погледна една муха, която се опитваше да се напие, с разлятото по масата.

- Истината е, че Той не бе от нашия свят. Имаше само един истински ученик и той се наричаше Юда Искариот. Юда бе винаги с Него и вярваше във всяка Негова дума. Когато дойдоха войниците да Го арестуват Юда се опита да ги подкупи като им предложи тридесет сребърника*. Отказаха му, защото се бояха от наказане. По онова време законите бяха сурови. Юда не можа да го приеме и посегна на живота си, когато научи за присъдата на тълпата. До последно вярваше, че той е виновен за случилото се. По късно хората решиха, че страданията на Божествения са оправдание за всички злини. Всеки един искаше някой друг да изкупва греховете му. Хората не бяха готови да заплатят за туй, що сторваха спрямо другите, но най-вече спрямо себе си. Мисля, че и сега не са. Омразата им стигна до там, че обвиниха единствено верния Му в измяна.
- А вярно ли е това, което се говори, че ти си бил този, който е подтикнал тълпата да пожелае смъртта Му?

- Не аз Му турих трънения венец и не аз хвърлях камъни по него. Бях изпратен да го убия и аз изпълних това, което се искаше от мен. Не аз бях съдията. Аз просто бях оръжието, което изпълни присъдата.

- Няма по-благоприятна почва за омразата от съмненията на хората, – изрече Кух Че Реп и отпи голяма глътка. – Добре, че нито един от двама ни не страда от угризения.
- Не, но имаме достатъчно врагове, които да ни вменяват вина за това, което не сме сторили. Ако бях като Него, вече да са ме разпънали.

Коментари (не са включени в оригинала)

* До тялото на мъртвия Юда е намерена кесията със тридесетте сребърника. Ако се вярва на светите книги никой не посмял да ги прибере за себе си и за тях повече нищо не се споменава. Има някаква измислена история, но тя не е научно доказана.

    Лично мое мнение е, че може да намерим информация за тях в счетоводните книги на Поднебесната. Както се знае наказанията за финансова злоупотреба са доста тежки в някои части на света.

    Що се отнася до историята за Юда, то тя отсъства във вида, в който се счита за, цитирам: „достоверна“, в оригиналните евангелия (в случая визирам преразказаните изстории на светите евангелисти, и не подлагам на съмнение написаното от непосредствени очевидци на събитията).
    На практика тази … хмммм … неистина е била добавена по времето на крал Едуарт III, когато много текстове са били превеждани от … гръцки (арамейският тогава, както и сега не е бил на мода).
    Западните варвари никога не са били последователни нито в действията нито в мотивите си. Те следват само и единствено желанията си, кето ги прави крайно уязвими и лишени от логика.
    В случая с добавянето на историята за предателството на Юда, мотивът е бил … скука.
Евангелията, в техния автентичен вид, не са били кой знае колко увлекателно четиво.
    За да не възникват все пак съмнения бяха положени немалко усили за да изчезне великата библиотека на Иван Грозни.
    Наученото през XVI век, послужи на един по-късен етап за да бъде заличена истината за Делфийската библиотека, която и до днес всички незнайно защо наричат „делфийско светилище“. Някои историци бяха достигнали прекалено близко до отговорите, което изискваше незабавна намеса и упражняване на известен медиен натиск. Надявам се учените да са получили удовлетворение за положените усилия и към момента да черпят информация непосредствено от първоизточниците, каквото и да означава това.

Avatara

Ще си позволя да цитирам един интересен пасаж от списание „Градина“:

„… Охлювът е най-хитрият от всички вредители … “

Това, което ме заинтригува е, че охлювите не могат да понасят едно най-обикновено градинско цвете.