Стоеше пред двете врати. Зад едната – съкровище, щастие и слава, а зад другата – мъки, смърт и забрава. Пред тях стояха двамата стражи с души от камък, с мисли от пламък и с тела от стомана.
Дотук старият маг не беше сгрешил. Зад него бяха вече и страшния дракон, и мъртвия град и онова злобно човече.
Единият, той знаеше, винаги лъжеше, а другият напротив бе откровен. Имаше право на само един единствен въпрос. Без да се бави, смело пристъпи и гръмко попита единия страж: „Какво ще ми отговори другият, ако го попитам зад коя врата наградата чака?”
Онзи премигна: „Не знам’”.
Знам ли… 🙂
Ако знаех… 😛
Тази главоблъсканица винаги ме е обърквала… Даже с „не знам“ ми се струва по ясна.
Извинявай, чак сега ти видях коментара. И аз се блъсках над загадката, докато не ми казаха отговора. Тогава обаче се замислих, че той е отговор само ако и стражите знаят условието на задачата и всичко отива по дяволите, ако двамата не се харесват, не си говорят и съответно не си споделят. 🙂