зорините озорени озарения

… да, прекрасно бяло е, всичко е блестящо и умиротворено, красиви са дори контейнерите за смет, затрупани от сняг, но цяла сутрин един синигер подвиква на едно кокиче, окуражава го да не се предава, чувам го как подсвирква  „хайде, съвсем малко още, не се отказвай, земята не е толкова замръзнала, хайде…“

Снегът от тия подсвирквания гузно се сляга, хората внимателно пристъпват по заледеното и мрънкат, че не е почистено, забравили, че през прозорците всичко  е приказно бяло и прекрасно. А едно съвсем малко и зеленичко стъбълце напъва обвивката на луковицата, разбутва леда и само за миг спира, за да се ориентира по свирнята на синигера, но после още по-яростно продължава да расте, да расте, да расте и да иска топлина и светлина.

Било бяло и приказно – може.

Но в моята приказка живеят един синигер и едно кокиче, а бялото на снега скоро ще се стопи и ще остане да се белее само върху нежните листенца на първото пролетно цвете

Проучването на обектите е основата на добре свършената работа. Това е максимата на шефа. Набива ми я в главата непрекъснато. Мисли си, че като е по-старши и всичко му е ясно. Сега ми вади душата с тая детска учителка. Като му представих доклада го изчете веднъж, после го мина пак по диагонал, финализира нещата с някакви записки и се започна.
-   Тук пише, че е разведена. Какво разбра за бившия? Защо няма нищо за него.
-   Работи в Испания. – обяснявам – Заминал преди 5 години и от тогава не се е връщал.
-   Друго! – подканя ме шефът и оная гадна веничка на плешивото му теме съвсем леко пулсира. Това е сигурен знак, че е адски ядосан и скоро ще изригне. Явно е ядосан на мен.
-   Развели са се преди шест години. Тя го хванала да и изневерява, той пък я обвинявал, че саботира опитите им да имат дете. – опитвам се да потуша гнева му с факти. – Потвърдих информацията за забежките му, както и за това, че тя постоянно пиела противозачатъчни. Генекологът и твърди, че пациентката му не вярвала на съпруга си и поради това не желаела деца от него.
-   Кой прати при доктора? – любопитсва шефът.
-   Не беше нужно да ползвам колежките – обяснявам – справих се.
Шефът вдига леко вежда, но явно е решил да се прави на много запознат и виждам как преглъща любопитството си. О, как само му се ще да попита, как точно е потвърдена информацията от чичо доктор. Хайде, галя го в мислите си по лъскавото теме, хайде, любопитко, попитай ме как? Виждам как си представя реакциите ми, усещам какво иска. Тази жена не му е безразлична. Той има толкова много нейни образи в мислите си. Значи съседката, а?
Успява да се овладее, старо куче е.
-   Как живее учителката?
Много добре знаеш как, виждаш я всеки ден, пък си прочел в доклада и моето резюме, просто се правиш на велик.
-   Няма сериозни слабости, нито скъпи хобита, живее сама в наследствена къща, посещава клуб по танго и работи. В градината всички я харесват. Е, почти всички – пояснявам – една от лелките и е вдигнала мерника, защото даскалката я терори да си върши работата.
-   Отнасяй се професионално – скастря ме шефът – що за речник!?
-   Извинете! – подвивам протоколно опашка.
-   Няма проблем, зетко – усмихва ми се неочаквано шефът. – Какво ме зяпаш – хили се той – нали не мислеше, че ще те пратя да дебнеш съседката и няма да проверя дали не обикаляш щерката?
Няма смисъл да отричам. Мълча и чакам някакъв шанс да се измъкна от лайната, в които сам се натресох. Да, глупаво беше да свалям щерката, а и майка и се увърта край мен.
-   Виж сега, Марине, – потупва ме фамилиарно шефа по бузата – нали не мислеше, че току така съм приел на работа в агенция за енергийни вампири мъж, който е твърде далеч от профила, при условие, че всички останали служители са жени. Познавам ти и кътните зъбки, мойто момче. Подбрах те съвсем внимателно. Обучих те. Направих те добър в занаята. Всяка твоя крачка аз съм я мислил и изчислявал.
Продължавам да си трая и се моля само да не е разбрал и за жена си.
-   Какво за жена ми? – пита той.
Мамка му, копелето всичко ли знае?!
-   Почти всичко – блещи ми се той.
-   Ама, шефе… – опитвам се да реагирам, но ми е ясно, че вече съм пътник.
-   Маринчоооооо, – изведнъж омеква шефът, вади две чаши и налива щедро от неговото – не се бой, няма да мреш. Поне не още. Даже ще научиш това-онова.
-   Защо? – отпивам от чашата си и се правя на мъж.
-   Поради две причини. – и шефът отпива и спокойно се обляга в креслото. – И стига си ме шефосвал! Радо. Нали ще ми ставаш зет – шефе е за персонала.
-   Добре, Радо, защо няма да ми източиш силиците и да ме пратиш в някой психарник?!
-   Защото ми харесваш. Явно и на дъщеря ми, щом е решила, че ще си ти, аз мога само да се правя, че нямам нищо общо с решението и. Пък и това, че си мечтае за брак с теб… не е същото като да сте женени.
Казва го с такова самодоволство, че за миг забравям за способността му да ми чете мислите и си представям как му смилам мутрата с бутилка.
-   Е, де – подсмива се той – нали се сещаш, че няма да ти оставя време и да мръднеш. Е сега мога да те превърна в зеленчук. Даже няма да те докосвам. Какво? Не вярваш, че можеш да изсмучеш енергията на някого без физически контакт.
-   Щом казваш – отпивам от чашата и очаквам всеки момент да спра да разсъждавам.
-   Може, всичко може. – намига Радо – На тоя свят има хиляди начини да изсмучеш нечия енергия. Всичко е енергия – мислите, емоциите ни. Всеки човек може да се научи да контролира този поток и да го извлича от другите, ти имаш талант. Аз се учих години наред, а ти просто го можеш. Това ми хареса у теб, това ти е входния билет за агенцията. Учи се и ме слушай и няма да имаш проблеми.
-   А учителката? – питам аз, ни в клин, ни в ръкав.
-   Учителката си остава, –смръщва се Радо – Поръчката си е поръчка. Клиентът иска да я вкараш в болница и да не излезе жива от там.
-   И кво толкова е направила? – позволявам си лукса да разпитвам шефа, щом не ме изсмука, вероятно и това ще ми се размине.
-   Кво, кво.- вдига рамене той – Знам ли. Не ни е работа да питаме. Идва клиентът, казва какво иска и плаща. Ти си вършиш работата и не разпитваш. Ако почнеш много да питаш, няма да можеш да изсмучеш енергията и на пиле.
Седим един срещу друг. Сякаш пред очите ми се оформя една картинка. Виждам как Радо излиза с колата за работа, виждам как съседката му също потегля със своята. На улицата тя го изчаква да мине край нейния гараж и примигва с фаровете, той и помахва свойски, а после виждам и жената на шефа – седи до прозореца и гледа. Дали пък не е тя клиентът? Бързо започвам да броя писалките и папките по бюрото му, това разсейва външен наблюдател, защото насочвам своите собствени мисли към глупости и нишката, която се точи между мен и шефът става неразбираема. Стар трик. Едно време баба ми вечно дуднеше, че в главата на дядо има само чаши и ракия, а дядо се правеше на чук и хитро ми намигаше. От него го научих тоя номер. Броиш глупости и отсреща не разбират какво си мислиш.
Радо ме поглежда едно такова странно и някак гузно, допива си питието и ме отпраща да си върша работата.
Пред кабинета секретарката му си мечтае за една зелена чанта – виждам я с най-малките подробности, знам къде се продава и колко струва.
По коридора се разминавам с една от най-старите вампирки във фирмата – виждам гоблен и камина.
Колежката на съседното бюро – болно дете.
Влиза счетоводителката – екскурзия.
Опитвам се да престана да надничам в хората край мен, странно е, сякаш са голи, а не разбират, че са. Отварям лаптопа. Имам писмо от шефа. Едно изречение: „Погрижи се да не страда!”
Шефът е през два етажа, но много добре виждам, че в мислите си той би предпочел да се погрижа за жена му, с която имам среща след час. Тя му е бивша секретарка, от най-ранните дни на фирмата. Отлично го познава. Не би му позволила да се доближи да нея по какъвто и да е начин, ако усеща, че иска да и отнеме енергията, но аз съм само едно пале, пратено от нея самата да довърши конкурентката и. Шефът не е вчерашен. Знае кой би могъл да успее.
Ще се погрижа да не страда.
Има хиляди начини.

Преди няколко дни, късно през нощта, угасна токът. Четях книга на нощната лампа и малко се поразкиселявих, че ми се сецна четенето на най-интересното, но след цял ден взирапване в монитора, реших да не си причинявам и кьоравене на свещи и след 10 минути чакане (да пуснат тока) се приготвих да духна романтичното осветление и да му дръпна един сън. Да, ама не. На врата се почука.
„Кой чука?” изхилих се мислено аз и започнах да си представям разни интересни ситуации. Оказа се един съсед. Ха-ха. Ситуацияааааа
Няма да си кривя душата – сладкиш е, ако не беше комшия… да съм се пробвала вече.
Припряно ми обясни, че завършвал някакъв проект, когато всичко изгаснало. Батерията на лаптопа му едва изтраяла да запише файла на флашката. Много било спешно да го довърши. А после било спешно и да го изпрати. Срокът бил до дванайсет нула нула. Имал само още десетина минути работа. Знаел, че при мен техниката работела. Та, ако не ми представлява трудност…
Спестих си коментара за мърлячите, които не си поддържат компютрите и правят всичко в последния момент. Предложих да му дам нетбука си и да ми го върне на сутринта, но … Ново пет – нямал бил подсветка (ми да – няма – избирах го да е малък и евтин), а съседът не разполагал със свещи, а и интернет нямал, щото като изгаснал токът и нетът спрял.
Аман.
И тоя път си спестих коментара за доставчика, а и за подсветката на компютъра. Добре де, не е длъжен да знае кое къде е, аз преди години как се мъчех между проклетата фонетична на Mac-а и на PC-то. Тъпите „ч”-та и „ъ”-та вечно не бяха на правилното място. Съжалих го.
Паркирах го на масата в кухнята (оказа се най-удобна за навиците му на писане – то бива пренаслъци…), наредих край него няколко свещи и седнах да чета в съседната стая. След десет минути той приключи и изпрати всичко, където трябва. Донесе компютъра и се зазяпа в библиотеката ми. На светлината на свещите няколко допълнително подвързани книги му се видяха интересни и взе една. Оказа се сборник статии от студентските ми години, писан от един любим професор. Последваха възторзи и суперлативи, чел го бил, страхотен бил и прочие. Някога го бил слушал на някакъв конгрес. А пък последната му книга… Покимах известно време и съпроводих съседа до изхода.
Вероятно съм абсолютна кучка, но демонстрацията на мърлявщина някак ми секна желанието да дискутирам с него видовете време и разни други проблемища, а за „кой чука?” вече съвсем не се сещах. Той явно разбра, че не съм на кеф и се изнесе. Токът дойде след час, но така и не заспах тая нощ – четох книгите на любимия професор и се присещах за разни случки с него. Всичко щеше да приключи с това, ако днес, по-точно тази вечер, не бях решила да се проветря. Цял ден работих на компютъра, почивките бяха само няколко ставания да си долея кафе – не е най-правилното поведение. Понеже беше понатрупало пред входа, а аз от няколко години имам проблем с лявото коляно и внимавам къде вървя, когато е хлъзгаво – рекох да поразчистя снега, за да е по-лесно на мен самата и на такива като мен в това време.
И друг път съм писала за това как възприемаме хората, които в дадена ситуация ни обслужват. Вече дори не ми е забавно да проверявам колко невидима ставам за колегите си, когато взема метлата или тръгна да рина сняг пред входа на мястото, където работя и където рядко си правят труда да чистят. Просто взех лопатата и си направих фитнеса. Доста съседи минаха край мен и не съм изненадана, че чух само едно „здрасти”. Изненада ме друго. Съседът, за когото вече стана дума, се прибра и като ме видя с лопатата, дръпна едно прочувствено слово: Защо съм била чистела аз, нямало ли чистачки, колко били станали мърляв хората, как никой не се грижел да си върши задълженията, как сме се били превърнали в мърлячи, как само сме приказвали, как нищо не ни трогвало….
Точно в тоя момент от входа излезе друга съседка. Носеше гребло и явно искаше да се включи в почистването. Съседът ми само дето не я наби – вероятно реши, че е чистачката на входа – гневно и кратко и изрева едно „Как е възможно подобно нехайство!” и после се шмугна във входа, като не забрави демонстративно да тресне вратата, щото тя иначе се затваря с автомат сама и значително по-тихо.
Останахме да се гледаме с комшийката. Спомних си как професорът, за който така разпалено говореше съседът ми само преди няколко вечери, винаги отваряше врата пред жена, винаги поздравяваше, винаги беше учтив. Чистачките го обожаваха и неговите зали се чистеха първи и най-старателно, защото той винаги им пожелавал „Хубав ден!”. Истината е, че професорът можеше да е и адски гаден, но никога не го правеше без основание. Беше добър учител. Беше готин човек.
Почистихме пред входа и се прибрах. Нарочно седнах да пиша, защото иначе вероятно ще се облека, ще нагреба в един чувал сняг и ще го изсипя пред вратата на радетеля за добре свършена работа, после ще му звънна, ще пожелая възпитано „Хубава вечер!” и ще го гледам как се гърчи неразбиращо зад купчината сняг.
Може пък да е прав съседът –  само си го представям, но няма да го направя, а и от това той няма да се промени. Пък и възпитанието не е за всеки.
Но, може и да…

Дъждът потропва закачливо по перваза на прозореца. Тъмнината създава усещането за уют и покрива грозните олющени стени, сивите сгради, мизерията и калта. Улиците се освобождават от леда. Дъждът топи последната киша. Вали, почти пролетно, наситено, категорично. Синоптиците обещават сняг за утре, но днес все още е само дъжд. Ако затворя очи и се заслушам – мога да забравя, че е краят на януари. Мога да си представя, че е май, мога да чуя как дъждът гали листата на дърветата…
Прекарах цял ден пред монитора. Всяко потропване на дъждовна капка ми звучи като подигравка.
„Ей, зомбито пред монитора, не те ли болят вече пръстите от писане? Стига де, цял ден ли ще изкараш над тая машина? Представяш ли си какво е да вървиш по тротоара, а забързаните коли да разтварят блестящите ветрила на локвите току до крачолите на джинсите ти? Представяш ли си как лъщят светлините на светофарите? Представяш ли си как се спускат крилете на дъжда над уличните лампи? Как ухае на мокро и студено?
Какво пък – защо да не поскитам преди да се заледи пак. Нощем улиците в квартала опустяват. Преди беше доста опасно. Я борчета, я кучета, но вече е малко по-спокойно. Пък и – още е рано. Хората все още се прибират от работа, пазаруват, пътуват. Една кратка обиколка на квартала преди лягане, а?
Чат-чат-чат.
Токчетата и са нетипични за сегашната мода. Да – високи обувки, на платформа, но някак странно звучат. Сякаш са прекалено тънички. Помня, че преди сто години имах едни такива. Едвам вървях. Тя добре се справя. Поставя стъпалото отмерено, не си криви краката, такъв смях ме напушва като видя някоя, дето аха-аха ще си прекърши глезена. Само да не беше това странно чаткане.
А-ха-ааааа. Разбрах.
Мина под уличната лампа и сега вече виждам по-добре.
Забързвам се, опитвам да се доближа до нея. Улицата е осеяна с локви, но аз съм с всъдеходките и крача смело. Успявам да я настигна и под следващата лампа сме на две крачки разстояние една от друга. Вече е съвсем видно. Токчетата чаткат все така, но вече знам защо. Домързяло я е да ги даде на обущар. Изядени са. Неравностите по края се виждат ясно. Чудно колко много неща се виждат под уж мижавата улична светлина, а като се замисля – тя не е чак толкова мижава – няма нито една счупена или несветеща до края на улицата.
А може и да няма други обувки – присещам се пак за мацката пред мен. Да – това са обувки. Не ботуши, каквито би трябвало да има върху краката си по това време.
Сложила е калци, има и нещо като брошки, за ефект.
Хитруша.
Не бърза. Крачи отсечено. Видя, че съм жена, хвърли поглед зад рамо в началото на улицата и е спокойна. Даже полюшва чантата си.
Доволна е. Къде ли е тръгнала? Дали се прибира или е тръгнала на среща? Походката и е спокойна и някак радостно ми изглежда това полюшване на чантата.
Звъни телефонът и. Мелодията ми е позната – май съм я чувала по радиото на няколко пъти. Някакъв хит-еднодневка.
Тихо е и гласът и отеква из улицата.
Ха-ха-ха.
Колко съм заблудена?
Изстреля баси вулгарната псувня, ама идея нямате как прозвуча. Чак се спрях на място от потрес. А тя продължава да си върви и с мило гласче обяснява на някаква как щяла да и навие червата на кривия врат, как ще и потроши огромния нос, как щяла да и завре…
„Стигааааа!” – крещя наум. Какво стана? Нали вървеше така спокойна и щастлива по улицата. Но тя продължава да бълва…

Време е да вляза във входа си. Тя подминава. Токчетата се чуват докато се затваря вратата, после изчезват. Най-сетне. Чувствам се като ограбена, отровена, излъгана.
Ама, че разходка! Остави ми твърде горчив послевкус – не е честно. Ще си пална коледната свещ, ще преровя библиотеката за нещо по-така, малко музика или просто ще загася лампата и ще послушам дъжда…

Кога ли ще се превърне в сняг?

-   Тихо! – прошепна третата.
„Моля те, затваряй си плювалника” – изписа с елегантен, изчистен почерк втората и изрисува със замах една уникална, калиграфски съвършена удивителна, завършваща със сърчице, вместо с точка.
От скърцането на писалката по хартията на третата и призля и очите и се раздалечиха в две противоположни посоки, а от ноздрите и се проточи тънка струйка пламък, която подпали бележника, на втората и възглавницата на първата
-   Пожааааааааар– разкрещя се първата и другите две просто се стовариха върху леглото, където Спаска се опитваше да се скрие от собствени си махмурлук.
-   Пусни противопожарната инсталация! – нареди третата с последни сили
-   Нъцки, – отказа компа – не и преди да ме прибереш на сухо.
-   Втора, погрижи се! – нареди първата и се оригна зверски.
-   Що аз – запротестира втората – и мене ме цепи глава, не си само ти пострадала от простотиите на първата.
-   Пожааааааар – продължи да крещи първата.
-   Изсипи една кана вода и ще спре да гори  – изкоментира компа.
-   А ром става ли? – попита първата, поемайки си дъх, за да изкрещи за трети път „Пожар”.
-   Не го пипай? – нареди третата, събра сили, протегна шия и с няколко отмерени удара на собствената си възглавница, която беше захапала, потуши пожара.- А сега млъквайте всички, искам да умра! – заяви тя и се стовари на леглото, което смърдеше на пърлена перушина.
-   Усещате ли как ухае? – попита втората.
-   Значи мога да си изпия рома? – включи се първата.
-   Ако поставиш в устата си и капчица алкохол – закани се третата – кълна се, че това  ще е последното нещо, което ще мине през гърлото ти.
-   Алкохолът те прави агресивна, скъпа – опита се да спори с нея първата – остави го на мен да го пия, а ти си направи един фреш!
-   Един фреш от главата ти добре ще ми дойде – изсъска третата и със замах се надигна от леглото. – Втора, искаш ли лед? – предложи тя.
-   Един сладолед добре ще ми дойде – изстена втората и Спаска се понесе към фризера.
По път първата отбеляза наличието на цяла бутилка водка върху кухненския плот, но третата беше в такова гнусно настроение, че любителката на алкохола реши да я изчака да заспи, преди да си оправя махмурлука с безотказния принцип „клин клин избива”. Третата си сложи един пакет със замразени зеленчуци на челото и втори на темето. Понеже имаше само чифт ръце, а втората държеше да ги използва за яденето на сладолед, измислиха компромисен вариант – третата прикрепи леда с една забрадка и натоварена с бака сладолед, кана студен зелен чай и контрабандно свитата водка, която първата  успя да излее в една кана, уж пълна с чешмяна вода и лед, Спаска се стовари пак на леглото, изхвърли изгорялата възглавница, пооправи чаршафите и започна да редува. Вода (водка) за първата, сладолед за втората и чай за третата. Водката и сладоледа постигнаха необходимия ефект при първата и втората и това моментално предизвика оживление.
-   Ама как яко посрещнахме годината на дракона, а? – разприказва се първата.
-   Да, посрещна годината на дракона, като се направи на свиня – изкоментира третата – ти  си едно астрологично недоразумение, първа.
-   А ти само гледаш да ни правиш сечено. – озъби и се първата – Втора, я кажи! Беше ли честно от страна на третата да ни съобщава точно преди купона, че е разбрала от Фейса за новото гадже на Камен?
-   Мммммм – измуча втората, опитвайки се да преглътне едновременно три топки сладолед.
Тя обичаше да се храни възпитано и със стил. Имаше си специална лъжица за сладолед, която го оформяше на топки. Втората изплезваше език, подреждаше на него няколко в артистична архитектурна структура и когато езикът и съвсем изтръпваше от студ, поглъщаше творението си. Сецната точно в средата на процедурата, тя само измуча, което позволи на първата и третата да тълкуват пристрастно позицията и.
-   Видя ли?– развика се първата, отпивайки солиден глъток от каната си.
-   Кво да съм видяла, – изпръхтя третата – как втората иска да се задуши собственоръчно, натъпквайки в гърлото си кило сладолед? Това ли?
-   Надута крава – разфуча се първата – не ти изнася да си признаеш, че се държа гадно и ни отрови посрещането на китайската нова година.
-   То пък ти си такъва фенка на китайската култура – не и остана длъжна третата – в сейфа ти е пълно с китайски ментета. Да не говорим, че като се запознаваш с разни китайски дракони вечно ни излагаш, щото те ти говорят за традиции, а ти само за пиячка им намилаш..
-   Ама тоя снощния беше много готин – намеси се не съвсем по темата втората.
-   Ти си страшно заблудена. – разфуча се третата – Снощния дракон беше огромна кукла, движеха я хора. Това е традиционен китайски танц.
-   На тия китайци и драконите са им ментета – въздъхна втората и бързо подреди четири топки една върху друга.
-   А Камен сериозно ли ходи с Василиса Прекрасна? – попита първата.
-   Я дай каната! – нареди третата.
-   По-добре си пий чая! – предложи втората.
-   Да не мислиш, че не видях как сипа водката в нея? – парира я третата и надигна каната на първата – Да, първа, сериозно ходи с Василиса. Съвсем я оплескахме.
-   Искаш ли сладолед? – обади се втората.
Третата само си оплези езика.
-   Дай и на мен! – оплези се и първата.
-   Ако знаете ква картинка сте – заобяснява втората, като прецизно подреждаше върху езиците им пирамиди от по десет топки сладолед. – Предлагам, която първа от вас си глътне сладоледа, да се обади на Камен и да го пита верно ли сериозно се е хванал с тая руска кака.
Първата и третата едновременно хлопнаха челюсти и опулено запреглъщаха.

Какво се случи след това – ще разберете в Спаска 23, щото вече е време за работа.

-   Тихо! – прошепна третата.

Останалото утре сутринта

Специален поздрав за Тошко (той знае кой е).

От доста време не ми беше попадал толкова нормален коментар от оптимизатор, не го оторизирах по разбираеми причини, но …

Поляната изглеждаше измамно равна и бяла под дълбокия искрящ от слънцето сняг. В средата и беше входа към пещерите, които обитаваше клана на Темна. Вървеше по пътя към родното си селище, което сред другите кланове бе известно като Къртичино, вятърът носеше огромни снежинки, но защитения коридор я пазеше и тя спокойно напредваше към входа.През лятото същата тая ливадка беше осеяна от стотици малки възвишенийца, дело на къртиците, които по някакво странно стечение на обстоятелствата се въдеха точно тук – далеч от хорските градини, в средата на гората, в самото нищо. Да се чуди човек от какво живееха. До поляната се стигаше по една тайна просека, започваща от долчинката на планинското поточе, което се извиваше между Бели и Черни рът. За да се излезе на просеката, се налагаше малко да се пълзи на четири крака, под гъстите и много бодливи клонки на трънките. Имаше си белег за началото на тунела – една катерича хралупа на буката с три дебели ствола – входа на катеричата къща имаше форма на птица в полет. Нямаше как да се обърка човек, ако следваше белезите. През зимата хич не си беше работа да се ходи до Къртичино, защото следите лесно се проследяваха, но нямаше начин, налагаше се.
От офиса изхвърча точно в 18.00. Съботата беше работен ден, отработваха почивния ден от новогодишните. Едвам изтрая да не скочи от асансьора и да се затича за по-бързо по стълбите. Шмугна се в джипа, шетна на пода под дясната седалка ботичките на токчета и нахлузи планинарските обувки директно върху копринените чорапи. Имаше в раницата резервни (вълнени), ако наджапа в потока, но за първо време щеше да изкара и с тия. Носеше черни доста плътни джинси, а в раницата имаше и дебело поло, имаше ръкавици, шапка и шал. Късичкото коженко якенце щеше да замени с грейката, която сутринта беше метнала на задната седалка. Беше премислила всичко. Оставаша само да стигве до входа призори.
По изходите на София нямаше много коли – софиянци тоя път бяха решили да пропуснат срещата с родните си места, а и времето не предполагаше пътувания. Даде газ и хвана магистралата, нямаше много време, налагаше се да пътува почти цяла нощ, а пътищата вероятно не бяха много проходими след поредния „изненадващ” сняг. Пусна музика, намали климатика, за са не я приспи топлината и реши, че първото спиране за кафе ще е след два часа. Към 23 щеше да е в селото, само в горната махала на най-отдалечения и край живееха три бабички, но извивките по пътя щяха да заглушат както мотора на джипа, така и много по-шумното АТВ, с което щеше да продължи. Планираше да прибере джипа, да покрие следите, колкото е възможно и да направи същото и с тези на АТВ-то. За това щяха да и идат поне два-три часа, защото трябваше да разрива и замита снега много внимателно, но нямаше друг начин, пък и щеше да пусне малко вятър и сняг, та нямаше да се пъне съвсем сама.

***

Точно в 4 сутринта фаровете осветиха извивката на Бели рът. Беше спряла снега и вятъра – вече не и трябваше помощник в заличаването на следите. Нямаше луна, изтънялото и сърпче се криеше зад облаците. Криеха се и горските животинки, стреснати от рева на мотора. Белега към долчинката проблясна в далечината и Темна облекчено въздъхна. Имаше още 200 минути. Тридесет загуби по рекичката. Гумите затъваха на няколко пъти. Накрая стигна до заслона, остави машината и продължи пеш. Газеше дълбокия сняг внимателно, беше си сложила начелник и допълнително осветяваше пътеката с фенер. Напредваше бавно и непрекъснато се оглеждаше да не изпусне буката с катеричата хралупа. Точно я разпозна и кракът и хлътна под леда. В обувката нахлу вода и ледената температура опари стъпалото и. Едвам сдържа вика си. Вече усещаше как гневът и започва да се надига все по-труден за удържане. Нямаше време да сменява чорапите, пък и самите обувки бяха подгизнали. Реши да продължи. Чакаше я почти час пълзене.
Щом се наведе пред трънката и усети първото свиване в  пространството. За миг загуби ориентация, после посоките се завърнаха, разкривайки един огромен и променен свят. Ако някой се опиташе да мине без първата трансформация през прохода – вероятно щеше да се издере до смърт. Със сегашната си големина Темна преминаваше през лабиринта от тръни без сериозни последици. Древните заклинания пазеха прохода от атмосферните условия и даже студът вече не беше така страшен. Тя забърза и само за миг хвърли поглед върху светещия дисплей на телефона – за просеката и оставаха почти сто минути – нямаше страшно, вече беше почти у дома.
Усети втория преход по-скоро по спомен. Светът пак премигна и стана още по-огромен. Темна вече беше толкова малка, че стеблата на изсъхналите треви леко се извисяваха над нея. Имаше още един преход. Той обаче работеше само призори, в мига, когато слънцето изгряваше. Това беше последната защита, която пазеше Къртичино от нежелани гости.
Почти беше пристигнала, когато попадна на замръзналата вода. Ако не беше направила двата прехода, вероятно нямаше да е проблем да прекрачи вадата, но с новия си ръст Темна беше принудена да направи няколко крачки по крехкия лед. Естествено, по всички проклети закони на гнусния късмет, той не издържа тежестта и и тя се продъни почти до кръста в ледените води.
Тъкмо се измъкна, когато се отвори портала и тя се шмугна в защитения коридор, който минаваше между високите къртичини и водеше към входа на селището. Беше успяла. От другата страна видя майка си. Явно сигналните устройства я бяха засекли и пазачите на селището бяха уведомили майка и, която беше излязла да я посрещне. Темна само и млясна една бърза целувка и се метна във входа, който моментално се затвори.
-   Само да се преобуя. – крещеше с цяло гърло Темна – Такъв бой ще му дръпна на новия системен, че ще предпочете сто пъти да мине през трънливия тунел по гол задник и без трансформация, от колкото още веднъж да ми спре сериала.
-   Успокой се, бе маме, – крещеше от другата страна на вратата майка и, но магиите на входа пропускаха само по един човек на всеки три минути и тя с ужас си представяше как дъщеря и вече обработва новоназначения магьосник по комуникациите, който отговаряше за информационните пакети, предоставяни от Къртичино на външните наблюдатели на човеците.
-   Сериалите ми ли ще спираш?! – дочуваха се гневните крясъци на Темна някъде от вътрешността – Я пак провери какъв ми е тарифния план!
Явно вече дъщеря и се беше се добрала до кабинета на системния и предоговаряше с него пакетите с услуги, които имаше право да ползва в света на хората.
Не беше никак честно да орязват така информационните канали за външните – помисли си майката на Темна – пък и права беше дъщеря и да се бори за любимия си сериал. Коя жена би преживяла безропотно липсата на тия огромни, меки, топли, невероятни, пълни с магия, уникални, абсолютно незабравими очи, които разтапяха сърцето дори на най-коравосърдечната вещица. Разбираемо беше Темна да си иска сериала с Дивен. Не стига, че я пратиха в дългосрочна мисия сред човеците, ами и малкото истински удоволствия да и отнемат – ядосваше се все по-силно майка и. Вратата най-сетне се отвори и след секунди Бурна влетя  в голямата зала на комуникационния отдел, където вече се вихреше сериозен магьоснически дуел. Двама мъже се опитваха да подчинят дъщеря и, но тя черпеше сила от справедливия си гняв и явно нямаше нужда от помощта на майка си, за да ги убеди, че трябва да и пуснат канала с любимите сериали, които бяха спрени от редовните информационни емисии, получавани от Темна в света на хората. Бурна погледа как милата и щерка се справя с проблема, усмихна се щастлива от енергията и уменията на оправното си чедо и забърза към апартамента си. Точно в 8 и 15 сутринта в неделя повтаряха предишния епизод от сериала, в който играеше Дивен – спокойно можеше да си поприказва с Темна след като го изгледа, до следващото отваряне на проход имаше цели 24 часа, а  днешната серия си заслужаваше…

Това е в странно съзвучие с настроенията ми тези дни.

Дори ме домързя да проверявам дали не съм го пускала вече.

Преброих ги.

Едно, голямо и силно, варено с меденото джезве
в тихото на още неразбудените планове –
димящо в оранжевата чаша за чай,
до него свещта – също оранжева –
с припукващо пламъче,
а снежинките палаво
проблясват в ореола
на уличната лампа.

Второ – този път късо, нес, със сметана и бучка кафява захар –
изпито в паузата между полуделите ми мисли
и гнева към поредната малоумщина,
прочетена в служебната поща.
То няма вкус, има задача –
трябва да уталожи страстите,
да отложи ядните думи,
да стопи бесовете,
също като снега,
който изчезва
от улиците.

Третото,
изпито с приятел
по обед.
Дълго,
силно и
поизстинало,
защото
се разприказвахме…

Четвъртото –
капучино от лавката на входа,
Купих го по инерция,
изпих го по инерция,
забравих, че съм го пила.
И само след час
си направих
петото –
по инерция.
И денят вече се влачеше по инерция.
Слънцето едвам намери сили
да се претърколи
зад Копитото,
а аз се метнах
в леглото,
уморена
и брояща кафета
вместо овце.

Една овца днес изпила литър кафе,
Две овци биха изпили по-малко.
Три – вероятно щяха да пият лате.
Четири биха дъвкали битието,
а кафето щеше да е претекст за срещата.
Пет – вече става малко стадо,
Шест – не овце, в толкова трябва да стана утре,
а вече е ужасно късно, уморена съм, но сънят ми бяга.

Дали да не си направя кафе?