Марули

 

Тая обява за работа Ценко я дебна 2 години, 4 месеца и 17 дни. И сегашната му работа не беше лоша – кой отказва да е служител в банка, но Ценко мечтаеше за друго, надяваше се на друго, подготвяше се за него и то изведнъж се стовари върху му като холивудска представа за метеор-изтребител на човечеството. Прасна го по разграфеното и кротко ежедневие, затисна всичките му установени навици, преобърна графика му и разрови душата му, оставяйки огромен кратер, в дъното на който лееекинко започна да зрее една почти невъзможна мечта.

Ценко искаше промяната, не – не е правилно. Ценко се надяваше промяната да се случи. И това не е съвсем правилно. Ценко вярваше в промяната. Той усещаше как тя ще го извади от сивото и мизерно съществувание. Знаеше, че след нея животът му коренно ще се промени. Мечтаеше как всичко недостъпно и случващо се само на другите изведнъж ще стане и негово. Мечтаеше за пътешествия, мечтаеше за жени, дори си представяше някои малки сценки между него и бъдещите му завоевания.

–   Мечтите, Цене, са безплатни – тупваше го свойски бодигардът Калайджиев, като го усетеше, че се е размечтал и му довеждаше поредния клиент.

Ценко не му се сърдеше. Той вярваше в своето бъдеще и то скоро му даде знак. Първо беше нацвъканото от едно врабче, точно на ревера на пролетното му сако – през пролетта щеше да е. После черната котка, която се отказа да му пресича пътя и се върна обратно под колата на Лалева от кредитния отдел – Лалева беше змия, значи лошото щеше да си стои при лошите. Той виждаше как светът се намества като огромен пъзел, за да се отвори най-сетне добрия късмет и да го направи човек. Когато братовчедката на майка му се обади с новината, че при тях търсят младо момче и заплатата е много добра – Ценко вече знаеше, че това е съдбата. Планетите се бяха подредили само за него, нямаше нито едно вредно влияние – време беше за атака. И той го направи.

Подаде документите в срок. CV-то беше идеално, мотивационното – бетон, даже препоръки имаше. Обадиха му се само след три дни и насрочиха интервю за след още три. Ценко си взе отпуск и се подготви брилянтно за него.

В уречения ден той стана 5 часа по-рано. Изми се, после се изкъпа, защото реши, че така е по-добре.Закуси и пи кафе. Прегледа пресата. Подготви дрехите и документите. Останаха още цели 2 часа. Ценко реши, че ще откачи, ако ги прекара в апартамента и разумно излезе да се поразходи преди интервюто.

Носеше само резервно копие на CV-то и мотивационното. Документите бяха чинно прибрани в една непрозрачна папка, която елегантно се комбинираше по цвят с вратовръзката му. Ценко мина по Витошка, кривна край Шератон, позяпа фонтаните на Народния, даже пусна левче в канчето на музикантите за късмет, после по Раковска стигна до Славейков и от там тръгна към Попа. И тук съдбата му врътна мръсен номер. Срещу сергиите на пазарчето се беше настанила една бабичка и продаваше пресни марули, подредени на купчинка върху един кашон. Ценко се беше зазяпал по две мацки и връхлетя бабичката. Марулите се разлетяха, бабата се разпищя, хората се спряха и се почна разправията.

Всичко щеше да приключи без видими поражения, ако след като се съгласи да и плати десетте унищожени марули, Ценко се беше измъкнал бързо от мелето, но той леко се замота и бабата използва суматохата да натъпче цялата си похабена стока в два плика и да я връчи на нейния унищожител. Той се поколеба още малко, но вече беше време да потегля към близката кооперация, в която щеше да се проведе интервюто и несъзнателно стисна дръжките на пликовете. Хората се раздалечиха и му направиха път. Ценко понесе двата огромни плика, пълни с намачкани марули и се заоглежда за кошче, където да ги метне. За беда кошче нямаше, а кооперацията беше точно пред него. Реши, че ще ги остави във входа и смело бутна вратата, която се оказа отключена. Тъкмо очите му се адаптираха към сумрака и даже локализира подходящо място за разтоварване, когато входната врата пак се отвори и в нея застана едно божествено създание, което го изгледа от торбите до папката и обратно, повдигна леко вежди и изстреля едно самоуверено „Здравейте, Вие трябва да сте Ценко Тиганичкин!”, подавайки му ръка.

Ценко събра торбите и папката в едната си ръка и с освободената стисна протегнатата и длан. Беше топла и мека и по нея залепна част от размазан лист от маруля. Тя я погледна втрещено, вдигна вежди още веднъж и позвъни на най-близката врата, която се отвори почти моментално от друго великолепно създание. Въведоха го в просторен офис, който се оказа обитаван от 5 спиращи дъха блондинки, които побързаха да го освободят от товара му, настаниха го в едно удобно кресло, донесоха му фреш и кафе и зададоха към стотина въпроса на ошашавения кандидат.

От великолепната му подготовка не остана и следа. Гласът му потреперваше издайнически, пелтечеше, губеше си мисълта. Русите видения се усмихваха и спокойно го изчакваха да се съвземе, после продължаваха разпита:

–   Колко време работите в банката?

–   От две години.

–   На каква позиция?

–   Касиер.

Тук интервюиращата вдигна поглед и го изгледа продължително, от което на Ценко съвсем му се загуби мисълта, а погледът му скокна в деколтето на счетоводителката, чието име той така и не запомни и си остана там, въпреки че слухът му все още долавяше въпросите.

–   Знаете ли френски?

–  Не, но с радост бих го научил – възторжено закима Ценко, който се опитваше да отлепи мисълта си от ръката на своята посрещачка, която нежно се уви около талията на счетоводителката.

–   Обичате ли да работите с хора?

–  Много – смотолеви той в безуспешен опит да успокои дишането си, защото счетоводителката и посрещачката, хванати за ръка, се измъкнаха към съседния кабинет.

–   Имате ли опит в набирането на персонал?

– Не – изтърва той, преди още да се е досетил, че трябваше да формулира отрицателните отговори по друг начин. Звуците, които дочуваше от съседното помещение го разсейваха. Опита се да се съсредоточи. Опита се да мисли за нещо външно. Можа да се сети само за марулите, които бяха поставени върху един шкаф, но тази мисъл не му помагаше много.

–   Имате ли представа как се прави подбор на екип?

–   Не – изстреля Ценко, още преди да е осъзнал смисъла на въпроса.

–   Защо носите толкова много марули?

–   Наложи се – призна си той, а в съседната стая нещо падна, после се чу тихо примляскване и сподавен кикот.

–   Какво го наложи – продължи да настоява интервюиращата.

–   Бабичката ми ги даде – преглътна Ценко, опитвайки се да не мисли за ритмичното потропване, което се чуваше.

–   Защо Ви ги даде?

–   Защото ги смачках – изстреля той, потракването го влудяваше.

–  Не мислите ли,  че е странно да ходите на интервю с два плика салата?

–   Щях да ги оставя във входа. – призна си той, а в съседната стая някой простена.

–   Искате да кажете, че щяхте да ги изхвърлите във входа на офиса?!

От съседната стая долетя тихо и сладострастно „Да”

–   Да – машинално повтори Ценко.

Веждите на интервюиращата пак литнаха.

–   Често ли го правите?

В съседната стая вече беше тихо. Ценко се чудеше кое трябва да прави често.

Интервюиращата вдигна за последно вежди и затвори досието. Стана. Донесе двата плика с марули и го поведе към вратата. Ценко я последва като омагьосан. Пътьом зърна как  двете мадами пререждат един шкаф пълен с огромни папки, които тихо потракваха при реденето.

Едва на входа, гушнал двата плика, осъзна, че интервюто е приключило. Постепенно миризмата на марули започна да става все по-силна и все по-непоносима, а мисълта му започна да се връща.

 

 

Публикувано в плодизеленчук. Постоянна връзка.

8 коментара по Марули

  1. gost каза:

    А аз искам да попитам. Става ли ясно от какво е сладострастното примлясване, което се чува от съседната стая по време на интервюто?…

  2. troubadour каза:

    Ако зарзават и бабка не те препънат, няма кво друго да е – по-смъртоносна комбинация от тази е само черна дупка с картечница.

  3. Зори каза:

    @gost
    Гост, аз само описвам ситуацията при Ценко – кво правят ония двете… идея нямам 😛

    @troubadour
    Трубадуре, постарах се да не е много депресарско, ма трябва да има колизии, няма начин съвсем без хич 😉

  4. caribiana каза:

    Абе да, точно марулите са му виновни. С това… хм… буйно въображение дет е развихрил (тва, дет го е гледал по едни късни тв, не толкова често се случва в ежедневието на разни офиси) , добре, че е имал марули за оправдание 🙂

    колко стройно ми протече мисълта…чак си се възхитих

  5. gost каза:

    @caribiana
    И ние ти се възхитихме – споко! 😛

  6. caribiana каза:

    бъзикай се ти с красотата на мислите ми, смело… ама не знаеш че замислям отмъщение, нали? Смятам да напиша трактат на произволна тема и да те принудя да го прочетеш.

  7. gost каза:

    @caribiana
    Ооо, ти мислиш! Даже замисляш!!! А трактата ще го чакам с изумление и трепет. 😀 Ако не с тях, то поне с нетърпение и ще го прочета с удоволствие! 🙂 Чакам, помни си обещанията или ще изпълня шантажа си! 😛

  8. caribiana каза:

    …a aз – заплахата. Ама не за трактата.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *