Кестени

Потъваше меко, меко в този аромат. На леко препечено. На нещо сладко. На пръст. Имаше и още нещо. Познаваше го. Помнеше го. Нямаше как да го сбърка. Печени кестени. Кестенчета, както казваше баба му.

Толкова дълго не беше се прибирал в София. След онова последно виждане с Галя на площад Славейков бяха изминали почти десет години. Спомни си как тя се обърна и тръгна по уличката към Народния, а той стоеше там, където сега е пейката на Славейкови, бавно се превръщаше в паметник, почти час остана така. Хората го подминаваха. За миг се вглеждаха в неподвижния мъж, само по сако в мразовития декемврийски следобед, после продължаваха, сгушваха се по-дълбоко в топлите си зимни дрехи и бързаха да го забравят.

Когато се размърда и тръгна бавно, не усещаше студа, не усещаше и не виждаше нищо, нищо не чувстваше, беше му тихо и празно. Извървя почти в несвяст разстоянието до Попа. Единственото, което си спомняше беше този мирис на печени кестени. Той го преследва дълго. Само две седмици след раздялата им, вече пристигнал в Париж, се натъкна на него на няколко пъти и за миг сърцето му сякаш щеше да се пръсне. Избяга на острова, имаше нужда от място, където да започне всичко на чисто. Не беше нито толкова дъждовно, колкото мислеше, нито толкова чуждо. Пък и той нямаше нужда от близки, не желаеше да вижда никой от познатите или приятелите си. Пет години не се върна, но от фирмата го пратиха до Виена, после имаше среща в Истамбул и по път не се сдържа да мине през България.

Остана за една нощ. Беше лято. София се беше поопразнила. Поскита сам из улиците. Потърси няколко приятели. Бяха заминали на море със семействата си. Август милостиво му спести въпросите им „Защо се разделихте?”, „Какво се случи?”, Защо замина?”

Нямаше желание да обяснява, че Галя просто се беше върнала при мутрата, която скоро официално я превърна в мутреса. Никой от бившите му приятели нямаше да разбере нито раздялата, нито последвалото му презрението към любовта, връзките и всякаквите там простотии. Всичките му приятели вече бяха семейни, установени, улегнали, плешиви, послушковци, които  дундуркаха дрисливите си лапета и чакаха импотентността да ги спаси от дебелогъзите им женички. Не, не и на него тия. Ипотека, тъща, почивка с дечицата и ежедневно нагъзване пред шефа, за да му е по-удобно да им ги сложи и да не ги разкара от хранилката на благата службица. Това не го блазнеше.

Поскита из заведенията, които се пръскаха по шевовете от хлапета и мутри. Отегчи се много преди да стане време да поеме към летището.

Следващия път, когато се завърна в София, беше след още пет години и през декември, беше сухо и студено, мизерната коледна украса не успяваше да излъже ума му, хората бяха свити и безлични, градът – безрадостен и грозен. Мизерията и глупостта бързо го подгониха към хотела. Остана там през всичките три дни на конференцията. Нямаше да види Галя, ако не беше завел до антиквариат един колега, за да купи сребърна табакера за колекцията си. На връщане по навик мина през Попа и малко след това я видя.

Държеше сина си за ръка пред една количка за печена царевица и кестени. Детето издърпа рязко ръката си, посочи царевицата, за себе си тя взе малка фунийка с кестени. Той остана на отсрещния тротоар. Болката от онзи декември от преди десет години се стовари върху него заедно с миризмата на кестените и вида на жената, която някога обичаше. Тя просто си беше тръгнала, без обяснение, само с едно „приключих с теб”, единствената, която той искаше. Сега стоеше на другия тротоар и разговаряше със сина си. Виждаше лицето и, после към тях се приближиха две бичета, и някакъв мазен чичка.

Чу детето да казва „тате”, чичката също си взе кестени и после всички се отправиха към двете коли, паркирани в пряката. Тя го подмина, дори не го разпозна. Мъжът и лакомо белеше кестени и от устата му излизаше пара. Хлапето се влачеше последно между двамата бодигарда. Случайно погледите им се срещнаха и той се вцепени, хлапето само го фиксира и отегчено отмина. Познаваше ги. Меко кафяво, с тънички златисти жилчици.

„Кестенчетата” – така се радваше на очите му собствената му баба.

Публикувано в плодизеленчук. Постоянна връзка.

7 коментара по Кестени

  1. yovko каза:

    Хубав разказ 🙂

  2. Зори каза:

    @yovko
    Музата му беше интересна 😉

  3. traiana каза:

    Страхотен разказ! Браво на теб!

  4. Точка каза:

    traiana :
    Страхотен разказ! Браво на теб!

    +1

    Искам още … 🙂

  5. deni4ero каза:

    оооооо …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *